/Поглед.инфо/ Инцидентът с отказа на посланиците на страните от Европейския съюз да участват в среща с руския външен министър Сергей Лавров е отличен пример за това каква е сега европейската дипломатическа култура. Причината е съвсем проста - през последните 30 години тя на практика изгуби необходимостта да бъде дипломация в традиционния смисъл на думата.
Въпреки факта, че сред посланиците на страните от Европейския съюз в Москва има сравнително образовани и интелигентни хора, тези индивидуални характеристики вече нямат голямо значение. Всичко се определя от светогледа на европейците, който се е превърнал в противоположност на това, което е необходимо за цивилизованите отношения между държавите. И са прави тези наблюдатели, които смятат, че в съвременните условия самият смисъл на присъствието на посланици на страни от ЕС в Москва става неразбираем - в крайна сметка те все още не решават нищо и не могат да изпълняват задълженията си по общоприетия начин. За всички би било много по-лесно, ако тези прекрасни и не толкова прекрасни хора се върнат за малко в страните си.
Има няколко причини, поради които европейците са отишли толкова далеч по пътя, водещ към техния собствен свят, който е различен от реалността. Първо, те преживяха колосален шок преди малко повече от 30 години. От XVI век Европа е в съседство с Русия, която не може да победи при никакви обстоятелства.
Отличният британски учен от нашия имперски произход Доминик Ливен пише в една от своите работи, че руснаците са единствените, с които Европа трябва да си има работа, които са способни да се борят с безгранична смелост, упоритост и саможертва за своята специална, независима ниша в съвременния свят.
Нека се замислим върху тези думи - единствените от всички цивилизации, към които Западът се опита да се държи агресивно. Всички останали - Великата китайска империя, древната цивилизация на Индия и много други - не можаха да устоят на решителния натиск на Запада, който в продължение на 500 години разширяваше границите на своята власт с огън и меч. Те по някакъв начин бяха победени от Запада, дори ако след известно време успяха да си възвърнат държавите. Русия никога не е била победена. И нека се опитаме да се поставим на мястото на европейците и да разберем тяхното емоционално състояние: векове наред Европа живееше с травмата, чието име е независима Русия. На нас самите, между другото, никога не ни беше дадена възможност да разберем какво е да имаш постоянен противник, когото никога не можеш да победиш.
Затова през 1991 г., когато СССР внезапно се разпадна, Европа се оказа в напълно непозната за нея ситуация. Най-невъзможното желание на поколения европейски политици и военни се сбъдна за една нощ. Само по себе си, без решителен военен конфликт и с пълното желание на руснаците да се присъединят към „европейското семейство“, макар и като ученици. Подобен шок не можеше да мине без сериозни последици за психиката на държавниците и обикновените граждани на европейските държави.
Цялата им външнополитическа култура беше възпитана на факта, че Русия никога не позволява да ѝ диктуват. И изведнъж Западът се почувства като победител в Студената война, без да стреля. В състояние на фантастичен емоционален шок Европа започна да изгражда отношения с Русия, като с окончателно претърпяла поражение. В продължение на няколко години Москва приемаше правилата на играта, които Европа ѝ предлагаше, отчиташе желанията на европейците в икономиката и развиваше външните си отношения с оглед как това ще се отрази на основната посока – постепенна „интеграция” с Европа. В новите обстоятелства ЕС се оказа в позицията на взискателен учител, предлагащ множество „партньорски” програми с две прости цели. На първо място, да гарантираме интересите на европейския бизнес и да направим руския пазар още по-отворен за него. Второ, да провери дали Русия спазва неговите инструкции.
Европейските дипломати трябваше да станат също толкова взискателни учители. За няколко поколения посланици на ЕС в Москва основната задача е да наблюдават доколко Русия изпълнява многобройните си задължения. Като част от изпълнението на тази „почетна“ мисия се формира традиция за комуникация с Русия на различни нива. И ако на ниво държавни глави или ръководители на външнополитически ведомства имаше разговор на равни начала, то по-долу нямаше и следа от обикновена дипломация.
Европейските посланици не просто се превърнаха в изпълнители на волята на своите господари в националните столици (това е напълно нормално) - те постепенно се превърнаха в технически работници, натоварени със задачата да наблюдават Русия и да посочват грешки в нейното поведение. И степента на техните интелектуални способности вече не се оценяваше от способността им да играят фина дипломатическа игра. Основният критерий беше по-голямата или по-малката степен на истерия, с която те прокарваха много проста програма, състояща се само от искания. Нещо повече, тяхната индивидуална воля и интелигентност все по-здраво се интегрираха в системата от правила и изисквания, които са общи за всички представители на НАТО и ЕС в чужбина.
Както пише един философ през миналия век, „в колектива индивидуалният ум става слуга на колективния интерес“. И постепенно, добавяме ние, изчезва в смисъла, който първоначално е бил признак на интелигентност - способността за самостоятелен анализ на ситуацията и вземане на решения. Този проблем стана толкова тотален за европейската дипломация и политика, че те постепенно престанаха дори да го забелязват.
Освен това европейската политика се променяше бързо. Оказвайки се, без заслуги, в позицията на „победители в Студената война“, европейците изпитват чувство на дълбоко морално превъзходство над целия свят около тях. С изключение на американците, разбира се, от които те просто много се страхуват.
Многократно сме се сблъсквали с примери за намеса на Европейския съюз в чисто вътрешните работи на такива важни партньори като Китай или все още много приятелската Индия. Да не говорим за държави с по-малък размер и значение. И така, миналата година френският президент Еманюел Макрон направи сериозна сцена с бразилците за това как се отнасят към горите си.
Нека отбележим за честност, че проблемът е и нежеланието на други страни от дълго време да привлекат вниманието на европейците към неадекватността на тяхното поведение. Като участник в световната дипломация, Европа стигна много далеч по пътя, където няма връщане към реалността.
Възниква обаче един резонен въпрос: какво изобщо я интересува Русия защо нашите западни съседи толкова са загубили способността си да съответстват на света около тях? Изглежда, че ако настоящата военно-политическа криза е временно съпътствана от намаляване на нивото на нашите дипломатически отношения със страните от Европейския съюз, все пак можем да извлечем някаква полза от разбирането на причините.
Първо, ако изключим трагичните за всички сценарии, то Европа пак ще си остане съсед на Русия и отново ще трябва да водим дипломатически диалог с нея. Дори като се има предвид, че основната причина за неадекватността на европейците беше от фундаментално естество - краят на Студената война и разпадането на СССР, можеше да се държим по-взискателно към тях по-рано. За тяхно собствено – и общо – добро. Затова трябва да разберем къде Европа има своите основни слабости, които правят невъзможно нормалното дипломатическо взаимодействие.
Второ, трябва да видим до какви трагични грешки води превръщането на дипломацията в политически означения. Тъй като Русия развива отношенията със страните от Глобалния юг и нашите съседи от ОНД, е полезно да бъдем особено бдителни и да гарантираме, че самите ние избягваме дори признак на европейската арогантност.
Превод: В. Сергеев