Интересното е, че ако средствата от едно направление се увеличаваха - увеличаваха се и парите от останалите две. Отначало тази система имаше голям успех, но през първата половина на 80-те години, когато рецесията стигна своята кулминация, нещата трябваше да се променят. В края на всяка година се получаваше доста сериозен дефицит, което довеждаше до намаляване на субсидията за следващата. Правителството не можеше да скицира дългосрочни проекти и да осигурява възможности за нови и особено за експериментални прояви, които по принцип се приемат твърде добре в Холандия. Нивото на заплатите и условията за работа (за творчество!) бяха твърдо установени. Реорганизацията бе неизбежна.
И ето: през 1985 година там създадоха концепция за новата структура на държавно субсидиране на културата. Само след една година тя влезе в сила под названието "Кунстенплан" (План за изкуствата). Този план е предвиден за един сравнително непродължителен период от четири години и предвиждаше разпределението на средствата в три основни категории:
а) структурна
б) дългосрочна
в) по конкретни поводи.
Първата е предназначена за основните културни институти в столицата Хага, в Амстердам, Ротердам и другите големи градове на страната, като например Кралския симфоничен оркестър, Театралния институт, големите оперни театри, и се дава за срок от четири години.
Втората е за големите професионални компании, като например, Драматичната компания "Микъри", и се дава максимум за три- четири години.
Третата е за експериментални, младежки и полупрофесионални творчески състави. Държавата е организирала специални комисии, които да дирижират разпределението на средствата.
Успоредно с тази финансово- административна власт съществува и Обществен съвет по изкуствата, който наблюдава и оценява състоянието на различните институти и творчески състави. Разбира се, той е изграден изцяло с участието на специалисти. Този консултативен орган е в състояние да се противопостави на евентуална намеса на чиновници неспециалисти при оценката на отделни художествени факти или на новите проекти.
Холандската система е доста по-гъвкава и осигурява както последователността - отворена е за новостите и експериментите, осигурява максимална свобода в продължение на четири години, а това не е малък период в живота на един творчески институт. Трябва да подчертаем, че институтите в тази страна са автономни - държавата не контролира пряко дейността им, интересува се от общото им финансово състояние и полезността им за обществото и културата на Холандия.
Ефикасна е и системата на управлението на културните институти в това кралство. Например оперните театри се ръководят от съвети на директорите, в които влизат: административен директор - интендант, музикален директор - главен диригент, артистичен директор - режисьор и финансов директор. За съжаление у нас длъжността е само една - директор - обикновено диригент, в редки случаи режисьор и това по принцип са лица без управленски опит, които при това "дърпат" главно към себе си. Оттам идват и неблагополучията в нашите театри.
Опитът на Холандия, страна със стара култура, с традиции в музиката, изобразителното изкуство, театъра и балета, макар и с не по-голям творчески потенциал от България, и с доста по-малко държавни институти, може да ни бъде от полза.
И още нещо твърде важно за наша информация: средствата от частни спонсори там не надвишават скромните 4-5 процента от цялата сума, необходима за издръжката на холандската култура. А бюджетът по това перо е над пет на сто, докато в България е десет пъти по-малък! Голямата отговорност там е поела държавата, както е в повечето страни от ЕС.
Само там, в Холандия, както и в цяла Европа, дори и в Македония и Турция, всичко е може би по-добре премислено и по-добре организирано, отколкото е у нас, където нелепата реформа с „делегираните бюджети” бавно, но сигурно ще погребе повечето от родните културни институти, а освен това нямат подобни смешни и несъстоятелни министри като нашите Банов и Рашидов.
