/Поглед.инфо/ Авторът Нийл Кларк е журналист, писател и телевизионен оператор. Носител на наградата WEBLOG за 2007 година.

Най-малко две държави в най-новата история на Европа предприеха „анти-терористични“ военни операции срещу "сепаратисти". В двата случая западният елит реагира по два коренно различни начина.

Правителството на европейската държава A предприема, както го нарече, „антитерористична военна операция“ срещу „сепаратисти“, действащи върху част от територията на страната. От кадрите на западните телевизии виждаме бомбандирани жилища и хора, които бягат. САЩ, Великобритания и другите страни от НАТО рязко осъждат действията на правителството на държавата А, обвиняват го в „геноцид“ и „етническо прочистване“ и заявяват, че е възникнала „хуманитарна криза.“ Западните политици и журналисти ни казват, че „трябва да се направи нещо.“

И нещото е направено. НАТО стартира „хуманитарна“ военна интервенция, за да спре правителството на държавата А, като я бомбардира в продължение на 78 дни и нощи. Лидерът на страната е заклеймен като „новия Хитлер“ и е обвинен във военни престъпления. По-късно е арестуван и с военен самолет е отведен, за да бъде съден за военни престъпления в Хага, където умира в затворническа килия, без да бъде осъден.

Правителството на европейската държава В предприема, както го нарече, „антитерористична военна операция“ срещу „сепаратисти“, действащи върху част от територията на страната. Западните телевизии не показват (или едва показват) бомбандирани жилища и хора, които бягат от домовете си, макар че други телевизионни станции информират за това. Но САЩ, Великобритания и другите страни от НАТО не осъждат действията на правителството на държавата В. Нито го обвиняват в „геноцид“ и „етническо прочистване“. Западните политици и журналисти не ни казват, че „трябва да се направи нещо“, за да се спре убийството на хора от правителството на държавата B. Тъкмо обратното, същите лица, които подкрепиха действията срещу държавата A, сега подкрепят военната офанзива на правителството на държавата В. Лидерът на страна В не е обвинен във военни престъпления, нито пък е заклеймен като „новия Хитлер“, въпреки че е подкрепян от крайно десни екстремистки националистически групи и на всичко отгоре получава щедри помощи отвън.

Всеки, който защитаваше политиката на правителството на държавата А, или по някакъв начин оспорваше господстващите интерпретации на Запада бе заклеймен като „отрицател на геноцида“ и „апологет на масовите убийства.“ Но такъв позор не се лепва върху тези, които подкрепят военната офанзива на правителството на държавата В. Клеветата се изсипва върху онези, които се противопоставят.

Обективно, политиката на правителството на държавата В е далеч по-зловеща от тази на държавата А и причинява много повече човешки страдания с агресивните си действия. Това прави двойните стандарти на Запада далеч по-гадни. Ако още не сте се досетили, държавата А е Югославия, а държава B – Украйна.

През 1998-1999 година югославските власти са изправени пред кампания на насилие срещу югославски държавни служители от страна на про-сепаратистката и поддържана от Запада Армия за освобождение на Косово (АОК). Югославското правителство се опита да отговори на насилията на АОК с военни средства, но заявленията му, че се бори с тероризма бяха високомерно отхвърлени от западните лидери, независимо от признанията на британския министър на отбраната Джордж Робъртсън и външния министър Робин Кук, че в периода 1998-1999 г., АОК е отговорен за много повече смъртни случаи в Косово отколкото югославските власти.

В подготовката на натовските действия и по време на бомбардировките, бяха изфабрикувани сензационни твърдения за броя на убитите или „изчезнали“, в резултат от действията на югославските сили. Отчетите на НАТО и АОК за изчезналите и вероятно заклани косовски албанци истерично набъбваха от 100 000 и повече, достигайки до 500 000 души в един от документите на Държавния департамент. Германски източници се позоваха на „изтекъл от разузнаването“ доклад за предполагаем сръбски план, наречен операция „Подкова“, за прочистване населението на провинцията от етнически албанци и заселването й със сърби. Оказа се, че докладът е измислица, тоест активно мероприятие.

Едуард Хърман и Дейвид Питърсън отбелязват в книгата си „Политика на геноцид“, че вестниците са квалифицирали югославските действия в Косово с понятието „геноцид“ 323 пъти, а са използвали същото понятие за действията на Запада при нахлуването и окупирането на Ирак само 13 пъти, въпреки че смъртните случаи там са 250 по-големи от тези в Косово. В действителност, общият брой на жертвите по време на конфликта в Косово е някъде между 3000 и 4000. В тази цифра се включват жертвите на югославската армия, както и сърби, роми и косовски албанци, убити от АОК. През 2013 г. Международният комитет на Червения кръст публикува имената на 1754 души от всички общности в Косово, които бяха обявени за изчезнали от техните семейства. Подобно на легендите за оръжията за масово унищожение в Ирак, цифрите, посочвани на журналистите от правителствата на САЩ и Великобритания, бяха изфабрикувани също както и лъжливите „факти“ за сръбски „места за изнасилване“ и твърденията на Клинтън и Блеър, че НАТО никога умишлено не бомбардира цивилни...

В Украйна броят на убитите от правителствените сили и тези, които ги подкрепят, умишлено се омаловажава, въпреки данните на ООН за ужасяващи човешки жертви от тази „антитерористична“ акция. Преди дни от Службата за правата на човека към ООН заявиха, че броят на загиналите в източната част на Украйна се е удвоил през последните две седмици. Данните са за 2086 убити и 5000 ранени, с уговорката, че „оценките са доста консервативни“. Що се отнася до бежанците, според службата на ООН всеки ден около 1000 души напускат зоната на сраженията, а над 100 000 души са забягнали извън региона. И въпреки тези цифри, няма призиви от страна на водещи западни политици за „спешни действия“ за спиране на военната офанзива на украинското правителство. За Запада изглежда не съществува „отговорност за защита“ на цивилни лица убити от правителствените сили, макар от хуманитарна гледна точка положението в източната част на Украйна да е по-лошо от това в Косово през март 1999 година. Връх на наглостта е да не се допуска в Украйна конвоят с руска хуманитарна помощ. За западните „хуманитаристи“, които аплодират действията на украинското правителство, гражданите в източната част на страната са „не-човеци“: те не само не са недостойни за нашата подкрепа и съчувствие и за помощта на хуманитарните конвои; но сами са виновни за собствената си съдба.

В очите на хищния западен елит, огромното „престъпление“ на югославското правителство през 1999 г. бе, че десет години след падането на Берлинската стена страната все още работеше с непроменена социалистическа икономика и много високи нива на публична собственост. Югославия при Милошевич бе страна с финансова и военна независимост. Страна, която не иска да се присъедини към ЕС и НАТО, или да хариже суверенитета си някому. За отказа си да играе по правилата на глобалистите и да клекне пред мощните западни финансови елити, страната (и нейният лидер) трябваше да бъдат унищожени. По думите на Джордж Кени, бивш служител на Държавния департамент на САЩ, отговарящ за Югославия: „След края на студената война в Европа няма място за голяма и независима социалистическа държава, която да се противопоставя на глобализма.“

За сравнение, правителството на Украйна  бе поставено на власт от Запада именно с цел да ускори реализирането на западните икономически и военни хегемонистични стремежи. Порошенко, за разлика от демонизирания Милошевич, е олигарх, който действа в интерес на Уолстрийт, големите банки и западния военнопромишлен комплекс. Той е наложен за да привърже Украйна към програмите на МВФ за строги икономии, да продаде страната си на западния капитал и да я заключи в „евроатлантическите“ структури. Иначе казано, да я превърне в колония на ЕС/МВФ/НАТО на прага на руската държава.

Тази разлика обяснява защо „антитерористичната“ кампания на югославското правителство срещу „сепаратистите“ през 1999 г. бе възнаградена с ожесточени 78-дневни бомбардировки и обвинения срещу югославския лидер във военни престъпления, докато на правителството, което води „антитерористична“ кампания срещу „сепаратисти“ в Украйна през 2014 г., се дава карт бланш за извършване на убийства. Въпросът не е в това колко невинни хора се убиват или дали тези действия са осъдителни, а чии интереси се обслужват.


превод от английски

със съкращения

Д-р Радко Ханджиев