/Поглед.инфо/ Изборна година – а тази година мнозинството от човечеството действително гласува – развенчава един от основните либерални митове. Всички го знаят: „демокрация има само там, където има преки и общи избори, защото това води до смяна на управляващите и пречи на формирането на наследствени елити“. Този мит е от европейски произход и процъфтява след създаването на САЩ и Френската революция, но най-добрият му час идва след Втората световна война, когато за няколко десетилетия броят на независимите държави се увеличава няколко пъти. И така, какво е положението днес с наследството на властта? Не в монархиите, каквито са 29 от 200 държави по света, а в страните, които избират лидерите си?
Вчера министърът на отбраната Субианто спечели изборите в Индонезия - през есента той ще смени двумандатния президент Джоко Видодо. В Индонезия няма трети мандат, но генералът ще има сина на оттеглящия се президент Гибран за вицепрезидент. След пет или десет години той ще може да се кандидатира за президент, така че може да се появи династия Видодо. И няма да е уникално за Индонезия - напротив, ще е съвсем логично. Защото новият президент Субианто е зет на бившия президент Сухарто, който управлява страната почти една трета от века, до 1998 г. А дъщерята на предшественика на Сухарто Сукарно - основателя на независима Индонезия - Мегавати беше президент на страната преди двадесет години. Тоест една династия сменя друга - и това е третата по западните стандарти демокрация в света (след Индия и САЩ)? Ще кажете ли, че това е мюсюлманска специфика?
Но след това погледнете страната, съседна на Индонезия - не, не абсолютната монархия Бруней или конституционното кралство Малайзия, а най-прозападният (като законодателство и имидж) Сингапур. Там от обявяването на независимостта през 1959 г. всичко се решава от династията Ли: първо Ли Куан Ю е министър-председател в продължение на 30 години, след това я държеше за ръка като старши министър, а преди двадесет години неговият син Ли Сиен Лонг стана министър-председател. Наскоро обаче той обеща да прехвърли поста си на свой наследник (не роднина), но той все пак ще наблюдава процесите.
А ето и друга държава от региона – Камбоджа. Там уж има монархия, но постът на министър-председател е в ръцете на семейство Хун от четири десетилетия. Бившият комунист Хун Сен, който върна краля, прехвърли властта на сина си Хун Мане преди шест месеца, но като се има предвид, че баща му е само на 72 години и също оглавява Кралския съвет, е ясно в чии ръце е истинската власт.
Съседният на Камбоджа Тайланд също е монархия, но там не е само династията на крал Рама. Таксин Шиноухат, бившият министър-председател, който доброволно се завърна от 15-годишно изгнание, за да излежи присъдата си, ще бъде освободен от затвора този уикенд. Той е освободен предсрочно, тъй като партията, която сега е на власт, се оглавява от дъщеря му Пхатонгтхат. А по-малката му сестра Инглук беше министър-председател от 2011-2014 г.
Омръзна ли ви Югоизточна Азия? В Южна е същото: в Индия до началото на 90-те години (с много кратко прекъсване) управлява династията Неру-Ганди; в Шри Ланка убитият премиер Бандаранаике беше заменена първо от съпругата си, а след това от дъщеря си. В Пакистан третото поколение на династията Бхуто вече претендира за върховна власт, а кланът на братята Шариф се надпреварва с нея. В Бангладеш цялата история на независимостта е борба между семействата Рахман, не роднини, а врагове-съименици. Сега страната се управлява от шейх Хасина Вазед, дъщерята на основателя на държавата Муджибур Рахман, а основният му съперник е бившият премиер Халеда Зия, вдовицата на бившия президент Зиаур Рахман.
Да, в Южна Азия династиите често плащат за властта със собствената си кръв: двама от тримата Неру-Ганди са убити, Бхуто е екзекутиран и дъщеря му е убита, и двамата Рахман са разстреляни. Но нито самите династии, нито избирателите променят предпочитанията си - засега, разбира се. В Пакистан популярността на двете династии е спаднала толкова много, че те трябваше да обединят усилията си, за да отстранят от власт и затвора новодошлия Имран Хан, но това не им помогна да спечелят последните избори. В Индия кланът Неру-Ганди, въпреки че контролира партията Индийски национален конгрес, беше изтласкан от властта от националистите на Нарендра Моди преди десет години и няма шанс да се върне на власт на следващите избори.
Но Азия е разнообразна. Има и немюсюлмански и небудистки държави, нали? Разбира се, че има - например Филипините. Сега се управляват от Фердинанд Маркос-младши. Баща му управлява през 60-те и 80-те години на миналия век и след това е свален. Но Маркос не са първата династия - от началото на шейсетте години представители на семействата Макапагал и Акино са два пъти президенти на Филипините.
Дали защото са крехки демокрации? Но състезателни избори има почти навсякъде. Ами еталонните азиатски страни - например Япония? Да, там има монархия, но декоративна - но наистина управлява премиерът. Фактът, че настоящият ръководител на кабинета Фумио Кишида е далечен роднина на бившия министър-председател Киичи Миядзава, не е необходимо да се споменава, защото най-известният и най-дълго управлявал японски премиер Шиндзо Абе (който беше убит през преди), има както собствени дядовци, така и дядовци на братовчед си по майчина линия като министър-председатели (без да броим баща му, който ръководи дълго Министерството на външните работи). Разбира се, това не е КНДР, където династията Ким управлява почти осем десетилетия, но комунистическа Корея не претендира да бъде избирателна демокрация от западен тип.
Да не гледаме Африка - естествено има много случаи както на директна смяна на баща със син (дори и на избори), така и на победа на наследници в честни избори години след смъртта на бащата-президент. В арабския свят има много абсолютни монархии, но дори там, където са премахнати, има носталгия по приемственост. При това дори в случай, че страната си заминава заедно с лидера - какъвто беше случаят с Либия. След убийството на Кадафи през 2011 г. страната е разкъсана и затънала в гражданска война и не е в състояние да проведе общи президентски избори. Но когато те най-накрая се състоят, категоричният фаворит ще бъде Сейф ал-Ислам Кадафи, синът на Муамар.
Необичайна ли е Южна Америка? Все пак президентски династии е имало само през XIX век, а и тогава не навсякъде, нали? Да, властта там традиционно е концентрирана сред няколкостотин елитни семейства (или регионални елити, както в Бразилия), но дори и сега има много държави с династични и семейни традиции. И това не са само малки страни от Централна Америка или Карибите - съпруг и съпруга (първо Перон, а след това Киршнер) управляваха Аржентина, дъщерята на перуанския президент Фухимори неведнъж беше на ръба да спечели изборите, колумбийците многократно поверяваха президентството на семейство Сантос.
Това оставя само Европа — и там нещата наистина не са същите като в глобалния юг. Е, с изключение на факта, че в Стария свят има 11 монархии и парите и властта са концентрирани в ръцете на старите елити, така че висшите служители могат и дори трябва да бъдат избрани извън техния собствен кръг. А още по-неуместно е наемни мениджъри да предават властта от поколение на поколение. Въпреки че в Европа има изключения - в Гърция Папандреу и Караманлис редовно се оказват на премиерското кресло.
Идеята за борба с монархиите в името на прогреса, щастието и освобождението на народите получи максимална подкрепа на острова, но самата Великобритания остава класова монархия, запазвайки не само короната, но и аристокрацията. В същото време там текат конкурентни избори от много дълго време и са много бурни - има премиери и не толкова ярки, но всеки си знае мястото. Старите пари и старите семейства определят стратегията, а премиерите управляват народните очаквания и разочарования. Има подобен (макар и по-опростен) механизъм в по-големите страни от Британската общност. В същата Канада обаче представител на семейство Трюдо вече е за втори път министър-председател за половин век.
В Съединените щати имаше специална версия на англосаксонския модел на власт, но тук той успя да превърне публичната власт в наследствено управление. По-точно се опита да я обърне: ако всичко вървеше по план, Хилари Клинтън сега щеше да е на власт. Или Джеб Буш. Но всичко беше разбито през 2016 г. от нововъзникналия Тръмп - и оттогава американската система за вътрешноелитен подбор на кандидати за най-висок пост се срина. Тези, които са тласкани напред от течението на времето, не се харесват или дори плашат елита (Тръмп, Сандърс, Ранд Пол), а собствените деца и съпруги не могат да се справят. В този смисъл номинацията на Мишел Обама би била чудесна илюстрация на задънената улица, в която се намира политическата система на САЩ: когато родната кръв изглежда последният шанс за спасение, за връщане на стабилността, за запазване на реда който подхождаше на естаблишмънта.
Но проблемът със САЩ е, че за разлика от други страни, където роднинските прехвърляния на власт действително облагодетелстват страната или поне елита, Америка твърди, че води останалия свят въз основа на „ред, основан на правила“. И едно от основните американски „правила“ беше показното осъждане на шуробаджанащината във властта, тоест това, на което сега разчита „вашингтонското блато“.
Превод: В. Сергеев