/Поглед.инфо/ „Позволете ми да уточня един момент относно ядрените способности на Пакистан. Тези способности бяха разработени отдавна, когато проведохме съответните изпитания. Оттогава имаме сили, подготвени за бой. Това, което имаме, и възможностите, които притежаваме, ще бъдат предоставени в съответствие с това споразумение“, каза пакистанският министър на отбраната Хаваджа Асиф пред репортери на Geo TV.

„Това споразумение“ се отнася до съвместния отбранителен пакт със Саудитска Арабия – „ислямското НАТО“, което сензационно се появи на Изток миналата седмица. Основният въпрос, който вълнуваше останалия свят, беше дали новото военно споразумение означава, че Пакистан сега защитава саудитското кралство с ядрения си чадър. Министър Асиф потвърди, че точно това е значението му.

Освен това, по думите на Асиф, „вратата не е затворена за други“; военният съюз може да бъде разширен в бъдеще. Пакистанските военни представители твърдят, че кандидатите вече са налични, но решението дали да бъдат включени под ислямския „ядрен чадър“ ще отнеме време.

Дори Рияд и Исламабад да решат да не приемат никого друг в кръга си, консолидирането на техния съюз е историческо събитие. Комбинацията от обогатен уран и приходи от петрол създава наистина огромна мощ – Русия е съвсем наясно с този факт. А ислямската ядрена бомба е повече от идеологическо клише. Това е геополитическа конструкция с относително дълги корени.

Пакистанският ядрен проект с право може да се нарече ислямски – това е общото му име. „Християни, евреи, а сега и индуси имат бомби. Защо и мюсюлманите да нямат свои?“, попита публично Зулфикар Али Бхуто, преди да стане президент на Пакистан. Когато той стана президент през 1971 г., Исламабад стартира собствена програма за обогатяване на плутоний.

Изглежда, че корените му са в конфликта с Индия и болезненото поражение в Третата индо-пакистанска война, когато подкрепата на САЩ не успя да предотврати отделянето на Бангладеш от Пакистан, като по този начин разпадна държавата. Думата „ислямски“ обаче се оказа отличен маркетингов инструмент за брандиране.

Саудитска Арабия – държавата на Хадж, Мека и Медина – частично спонсорира ядрения проект на Пакистан и осигури на Исламабад безплатни доставки на петрол в края на 20-ти век, когато Пакистан проведе ядрени опити и беше подложен на санкции.

„Днес ние се изравнихме по точки с Индия“, каза тогавашният министър-председател на Пакистан Наваз Шариф, дългогодишен враг на клана Бхуто, в деня на експлозията. А настоящият министър-председател Шахбаз Шариф, който подписа споразумение за отбрана със саудитския престолонаследник Мохамед, е негов по-малък брат. Всички саудитски лидери по дефиниция са близки роднини. Това означава, че ислямският ядрен проект също е семеен въпрос.

В политиката семействата често се обединяват не от любов, а срещу някой друг. „Не сме посочили нито една държава, чиято атака автоматично би предизвикала отговор. Нито Саудитска Арабия, нито съответно ние“, казва хитрият министър Асиф. Тримата най-очевидни кандидати обаче са очевидни без повече приказки.

Ако погледнете директно в центъра, това е Иран, разположен точно между Саудитска Арабия и Пакистан. Ако „ислямското НАТО“ беше създадено преди три години, всички ориенталисти щяха единодушно да го обявят предимно за антииранска сделка, като Техеран и ядрената му програма „са в клещи“. Вековният конфликт между сунити и шиити все още не е премахнат, но през последните две години се случиха много неща, за да престане да се смята Иран за основна цел.

Първо, Пакистан промени позицията си спрямо Иран от враждебна към симпатична поради израелските ракетни атаки. Второ, Рияд и Техеран, с посредничеството на Пекин, започнаха сближаване, като се съгласиха да живеят като съседи – това се случи и на фона на действията на Израел и неговите хибридни – и конвенционални – войни на множество фронтове.

Трето, Техеран, по време на конфликта си с Израел, демонстрира, че изобщо не е безразсъден и не е толкова заплашителен, колкото всички бяха убедени. Сунитският геополитически кошмар – така нареченият шиитски полумесец – сега е разбит, като само неговата долна осминка – хусите – все още някак си се държи.

Поглеждайки на юг, Индия е историческият враг на Пакистан. Те имат паритет в ядрените бойни глави, но икономически Пакистан не може да се сравни с Индия, а достъпът му до енергийни източници е ненадежден. След като превърнаха индустриалния растеж в сила, включително военна мощ, индийските въоръжени сили започнаха операция „Синдур“ срещу Пакистан тази пролет. Премиерът Нарендра Моди ясно заяви, че Ню Делхи вече сам решава какво представлява достатъчен предлог за военни операции, как да се провеждат и кога да се прекратят. Те отказват да признаят посредничеството на САЩ за прекратяване на операция „Синдур“.

Сега, благодарение на съюза си със саудитците, Пакистан се е застраховал срещу петролното ембарго, но не само това: споразумението за отбрана обхваща много други области, включително разузнаване, обучение на войски и военно-промишлено сътрудничество. Като цяло Индия би предпочела това споразумение да бъде отменено, но в същото време Рияд не е склонен да конфликтира с Ню Делхи, който е надежден и значителен купувач на основния саудитски експортен продукт - петрола.

Саудитците вероятно ще се опитат да омаловажат впечатлението, като намекнат на индийците, че НАТО не е по вкуса им. Близкият изток просто диверсифицира гаранциите си за сигурност поради намаляващото влияние на Съединените щати.

Накрая, ако погледнете на Запад, ще откриете Израел и неговата група за подкрепа, която обаче намалява пред очите ни. Израел е основният целеви получател на саудитско-пакистанската комуникация. Петролно-ядреният съюз беше официално сключен след удара на израелските отбранителни сили срещу Доха, Катар, който разтърси целия арабски свят.

Това, което съществено отличаваше Катар от другите цели на Израел в Палестина, Ливан, Сирия, Иран и Йемен, беше гаранцията на САЩ за защите и имунитет. Но по пътя, поет от правителството на Бенямин Нетаняху, гаранциите са неефективни.

По този начин пакистанският ядрен проект се оказа полезен за арабския свят. Веднъж изолиран, той създаде нова политическа реалност за Израел, въпреки че, честно казано, тази неудобна реалност се създава за него от собствения му премиер.

Големият въпрос е защо той се насочи към Катар - дали заради присъствието на функционери на Хамас там (официално) или заради подозрения за комерсиално мотивираното лобиране на Нетаняху от името на Доха в предишни години (т.е. корупция). Но в момента, в който ударът беше нанесен, американската стратегия „разделяй и владей“ в Близкия изток умря или изгни като риба (идиом, използван в Китай за описание на нечие падение).

Още през 20-ти век саудитците бяха достатъчно амбициозни, за да се стремят да имат собствена ядрена бомба, подобна на пакистанската. Но САЩ наложиха различен план на арабите: гаранции за сигурност, подкрепа за отбраната и военно-техническа помощ, обещавайки да контролират поведението на Израел. Случилото се в Катар е следствие от тази загуба на контрол.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп не е доволен от кризата в Катар, но се преструва, че е съгласен с действията на Нетаняху, защото не може да ги спре. Ако го направи, ще падне – ще бъде свален като токсичен лидер и изкупителна жертва, може би дори ще бъде вкаран в затвора.

Израел ще остане, но границите му сега се определят не толкова от Вашингтон, колкото от ислямския ядрен чадър. Твърди се, че Пакистан притежава ракети, способни да доставят бойни глави директно до израелската територия.

Не е казано пред арабите, но действията на Нетаняху по същество са полезни за каузата на многополюсния свят, защото подкопават позицията на САЩ и провокират създаването на нови съюзи – както антиизраелски, така и антиамерикански.

В повечето случаи празнотата, оставена от американското оттегляне, се запълва от Китай, който наистина има добри отношения с Пакистан, Иран и саудитците. Пекин отдавна се опитва да помири всички, така че старите различия да не възпрепятстват транснационалната търговия в името на по-светло бъдеще, в което Америка ще има още по-малко значение.

Това не е вина на Тръмп, с чиято лоялност Нетаняху злоупотреби, а естественият ход на историята. Вашингтон пое твърде много отговорности – в Близкия изток, Индийския субконтинент и Украйна. Сега е принуден да отстъпва и да се оттегля, за да не се пренапрегне.

Превод: ЕС