/Поглед.инфо/ Какво ми се струва най-странното в историята на европейската обиколка на президента Байдън, завършила, както знаете, със среща с руския лидер Владимир Путин в Женева на 16 юни 2021 г.?
Най-странното обстоятелство ми се струва реакцията на пресата, както руската, така и европейската и американската. Ще се опитам да обясня тази странност и донякъде да я обоснова.
Нека започнем с най-странното нещо.
Уж сред журналистите няма наивни хора и всички те прекрасно са разбрали за какво е било това пътуване, защо е било, за чии очи е било предназначено. Отчасти дори говореха за това, но някак плахо, мимоходом, без да привличат вниманието на читателите. Изглежда не ги интересуваше целта на цялата история с посещението на Байдън в Европа. Интересуваше ги единствено степента, до която настоящият президент успя да не прилича на предишния президент. В контекста на срещите на Г-7 и ръководителите на НАТО това означаваше как настоящата - демократична - Америка се различава от републиканската по придържането си към трансатлантическите ценности, дали Байдън е успял или не да преодолее наследството на Тръмпизма? В контекста на двустранната среща с Путин беше обсъдено основно само едно: до каква степен Женева 2021 се различава от Хелзинки 2018. Сега републиканците казват, че Байдън е загубил от Путин с голяма разлика, демократите - че той, за разлика от Тръмп, „не се е посрамил“ и не се е съгласил с руския лидер по никой въпрос, болезнен за престижа на Америка.
Пресата се интересува от привидно обикновени дреболии, докато Байдън решава като цяло разбираем и рационален проблем. Той искаше да покаже на главния си външен враг, председателя Си Цзинпин, че е в състояние не само да обедини Атлантика срещу него, но и да влезе в ситуационно партньорство с две държави-сателити на Европа: Турция и Русия. Този спектакъл, озаглавен „Америка се завръща“, имаше една основна публика, която не се появи на сцената в нито едно от действията. Ако приемем това като хипотеза, тогава цялата драма ще стане ясна. И самото решение да се проведе среща на Г-7 не просто където и да е, а в родината на крал Артур, в Корнуол, и подписването на 10 юни 2021 г. с британския премиер Борис Джонсън на Новата Атлантическа харта, напомняща Хартата на 1 август 1941 г., което бележи съюза на САЩ и Великобритания пред лицето на нацизма, завладял континентална Европа, и искането на Байдън да включи в окончателното комюнике на Г-7 клауза за прозрачност и зачитане на правата на човека, пряко насочена срещу Пекин и накрая целия полярно-арктически аспект на разговора с Путин, разумно подчертан от руския лидер в пресконференцията му - всичко това илюстрира един ясен приоритет на Америка: да се създаде северен, полярно-атлантически фронт, който да сдържа Пекин.
Сега много се говори за факта, че след северния фронт със сигурност ще се появи южен - индийско-тихоокеанския и ще включва онези големи държави, на тези два океана, които ще бъдат готови да образуват антикитайска военно-икономическа ос под егидата на Вашингтон. Обикновено говорят в тази връзка за три държави - Япония, Индия и Австралия. Понякога наблюдателите позволяват на Южна Корея да се присъедини към тази ос, ако, разбира се, се осмели да се отдели от най-големия си търговски партньор - континентален Китай.
Както и да е, геополитиката на Байдън е очевидна - това е опит да се организира ограничаването на китайската икономическа и стратегическа мощ от юг и север с надеждата Китай да се откаже от плановете си, страхувайки се от възможността за натиск върху страната от двете полукълба на планетата. Ако двата океана, Индийският и Северният ледовит, бъдат затворени за Китай едновременно, той ще трябва да коригира силно своите планове за технологична експанзия в Западното полукълбо. И тогава или ще трябва да започне да се движи в западната посока, или да премине към традиционната си самоизолация.
Успя ли Байдън да постигне някакви значими резултати по време на пътуването? Някои.
Ангела Меркел, основният привърженик на "стария глобализъм" с приоритетите на свободния пазар беше принудена да се откаже от малко принципи и да се присъедини към антикитайската декларация. Като цяло Владимир Путин се оказа готов за диалог относно глобалното затопляне и екологичните инициативи отвъд Северния полярен кръг. Разбира се, това не е нищо повече от дипломатическо движение, но проблемът е, че Китай все още не е намерил възможност да отговори адекватно на това, например с алтернативно пътуване на Си Цзинпин до Европа и Азия с намек, че всички изявления с участието на американския президент са безполезни. Байдън е способен на това, но не и Си. Така че в глобалния конфликт между САЩ и Китай, американският лидер все пак спечели точка.
Любопитното е обаче, че никой не се заинтересува от това. Публиката някак не се интересуваше особено от съперничеството между американските и китайските лидери. Никой не сравнява Байдън и Си. И това е малко странно. Представете си, че пътуването на държавния секретар на САЩ Бейкър по Близкия изток през септември 1990 година, когато се среща с покойния Мубарак, саудитските шейхове и дори с бащата на днешния президент на Сирия Хафез Асад, беше оценено от пресата по критерия доколко бляскаво е изглеждало на фона на тези на неговите предшественици като Джордж Шулц или Хенри Кисинджър, например. Щяха ли да питат дали е закопал Асад на срещата, показвайки му загрижеността по повод правата на човека в Сирия? Никой ли нямаше да обсъжда основната тема - дали Бейкър е успял да сплоти коалиция срещу Садам Хюсеин.
И сега искам да изкажа основната си теза. Световната преса в своето безразличие към главното всъщност е права. Целият този антикитайски блъф на Байдън изглежда, че е само блъф по простата причина, че евроатлантическото единство, което той отчаяно демонстрира в лицето на Китай, всъщност е абсолютно фиктивно. Русия, разбира се, ще тръгне по свой специален път, избягвайки, ако е възможно, конфликт със Запада и Изтока. Франция и Германия едва ли ще се откажат не само от руските суровини, но и от евтините китайски технологии, като ги използват, наред с други неща, за да утвърдят своя суверенитет. Членството на Турция в НАТО ще бъде все повече само проформа.
И най-важното предизвикателство пред "блоковата политика" на Байдън идва, разбира се, от Америка. Според анкетата на “Расмусен” едва 44% от американците смятат посещението на Байдън за успешно. Мисля, че значителна част от тях просто не харесват самата цел на това посещение. Те изобщо не искаха Байдън да успее. Дори когато Байдън се готвеше само за среща с Путин, беше съобщено, че консервативната Конференция на американските католически епископи изпраща на различни енории в САЩ препоръка да не се допуска президентът католик до причастие. Причината е либералната позиция на Байдън по много социални въпроси, на първо място по въпроса за абортите.
Либералните медии не крият, че конспиративните теории, създадени от мистериозния сайт “Кю-Анън” постепенно придобива характера на религиозна доктрина, която се споделя в една или друга степен от 10 до 17 процента от населението. Трудно е да си представим как Америка, така разделена по всички възможни въпроси, може да претендира за обединението на Евроатлантическия регион под собствено ръководство.
Днес Америка прилича на Свещената римска империя на Карл V, в която историците виждат последния опит на католическия свят да постигне европейско единство, което в този момент е било подкопано не толкова отвън, колкото отвътре - от реформационното движение, започнало през първата година от управлението на Карл. Като се има предвид, че Байдън, като либерален католик, упорито се свързва с папа Франциск, също либерален католик, аналогията между “Кю-Анън” и разпространението на протестантски секти не изглежда изсмукана от пръстите. Евро-Атлантическият океан явно навлиза в нов период от историята си, като прави нов цивилизационен скок и не може да се изключи, че на първия етап ще се стигне до вътрешен разкол, в който религията отново ще играе водеща роля.
Затова искам отново да се застъпя за пресата. Фактът, че тя упорито игнорира геополитическите теми, които водят Байдън, и се фокусира върху неговия имидж и поведение, си има определена причина.
Очевидно е, че всякакви стратегически конструкции на сегашната американска администрация ще бъдат зачеркнати от нейните вътрешни противници, ако постигнат реванш през 2022 г. и особено през 2024 г. Байдън, разбира се, се надяваше, че ще помири консервативната и либерална Америка пред общата китайска заплаха: оказа се, че общият враг не винаги обединява противниците. Байдън все още не е успял да създаде двупартиен консенсус, както по време на Първата студена война. Това притеснява лично него, но и либералната преса повече от всичко друго. Дори повече от китайската заплаха. Така, ако си припомним лозунгите от времената на Гражданската война в Русия, сегашният девиз на американския либерален елит засега звучи не като „Всичко за борбата с Китай!“, А по-скоро „Всичко за борбата срещу Тръмпизма! ”.
Превод: В. Сергеев