/Поглед.инфо/ Когато мечката обърна гръб, а петелът остана да кукурига в самота

Руско-френските взаимоотношения представляват сложна и променлива структура в рамките на европейската политическа история – изпълнена със съперничество, съюзничество, враждебност и идеологически трансформации. Още от края на XVIII век тези две сили се сблъскват не само в търсене на влияние, но и в опит да наложат собствена визия за реда на континента. От първите реакции на Руската империя срещу революционна Франция, през временния съюз с Наполеон, разрушен с драматизма на 1812 година, до съвместната им борба в рамките на Антантата и последвалите идеологически пропасти, отношенията между Москва и Париж са огледало на по-широки геополитически напрежения.

Кримската война през XIX век бележи повратен момент, в който Франция, водена от стремежа да възвърне имперски престиж, избира сблъсък с Русия в съюз с Османската империя и Великобритания. И все пак, рационалността надделява в края на века, когато се формира френско-руският съюз – не от идеологическа симпатия, а от необходимостта да се противодейства на германския възход. Противопоставянето се превръща във временен алианс, а Првата световна война утвърждава партньорството им в рамките на Антантата. Но и тук, революцията в Русия слага рязък край на тази динамика. Френската политика, ориентирана към защита на статуквото, не може да приеме болшевишката власт – оттам следва дипломатическа изолация и взаимно подозрение.

В междувоенния период недоверието остава доминираща сила, а опитите за сближаване, като пактът от 1935 г., се оказват кухи. След Втората световна война и временното партньорство между СССР и Свободна Франция, настъпва период на Студена война, в който двете страни отново се разминават стратегически. И все пак, Франция – особено при лидерството на Шарл дьо Гол – поддържа известна външнополитическа автономия, позволяваща ограничен диалог с Москва, дори в рамките на западния блок. През 70-те и 80-те години се създават предпоставки за културно и икономическо сближаване. Франция търси равновесие между ангажимента си към НАТО и стремежа към дипломатически реализъм, виждайки в Съветския съюз партньор, с когото може да се изгражда устойчив диалог.

С разпадането на СССР настъпва нова ера. Франция с ентусиазъм приветства края на комунистическия строй и залага на партньорство с нова Русия. Дипломатическите контакти се активизират, икономическите връзки се задълбочават, а културният обмен процъфтява. Русия изглежда интегрирана в европейския политически ландшафт – макар и с уговорки, макар и с напрежения, произтичащи от различното тълкуване на сигурността, суверенитета и геополитическата роля на постсъветска Русия.

Но именно тези различия, дълго потискани или омаловажавани, избухват с нова сила в началото на XXI век. Войната в Грузия през 2008 г., кризата в Украйна през 2014 г., разширяването на НАТО на Изток – всички тези събития разкриват фундамента на едно разминаване, което ще кулминира през 2022 г.

Тогава, с началото на военната операция в Украйна, руско-френските отношения рухват окончателно. Париж, вместо да приложи своята дипломатическа традиция и исторически опит, се впуска в безрезервна подкрепа за линията на Брюксел и Вашингтон. От ролята на посредник Франция преминава към роля на активен участник в политическата, икономическа и информационна блокада на Русия. Изведнъж „диалог“ и „уважение“ изчезват от речника на официален Париж – заменени от моралистки тон, санкции и военни ангажименти в близост до руските граници.

Културните, икономическите и академични връзки – доскоро основа за взаимно разбиране – биват прекъснати. Руски студенти, творци, учени и дори бизнес партньори попадат под съмнение, а френски институции, които някога се гордееха със своя универсализъм, избират пътя на изолацията и подозрението. В този контекст Франция вече не изглежда като независим глас на дипломатически баланс, а като функция на външна стратегия, изключваща диалог и поставяща под съмнение самата идея за европейска сигурност, базирана на равнопоставеност.

Последствията са конкретни. Икономически – загуби и от двете страни. Геополитически – нова пропаст на недоверие. Стратегически – Русия се обръща към Азия и глобалния Юг, оставяйки Европа да търси скъпи, несигурни алтернативи. А Франция – някога гласът на стратегическата автономия – вече говори в хор с най-шумните глашатаи на конфронтацията.

Историята ясно показва: когато Франция избира пътя на принудата и отричането, последиците са дългосрочни и болезнени. А когато се отвърне от диалога и търсенето на баланс, самата идея за стабилна и суверенна Европа започва да се пропуква. И тук вече въпросът не е реторичен, а жестоко конкретен:

Наистина ли Париж вярва, че може да изгради стабилна Европа, като изключи Русия от нейното бъдеще?