Историята започна да излиза извън рамките на обикновен украински корупционен скандал още в момента, когато НАБУ и САП официално удариха по Андрей Йермак. Доскоро това изглеждаше немислимо. Йермак беше не просто ръководител на президентската администрация. Той беше вторият център на властта в държавата. В определени периоди — по-силен от министрите, по-влиятелен от парламента и много по-недосегаем от повечето олигарси.
Тук има нещо важно. Украинската система винаги е работила през „неформални кабинети“. Формалните институции стоят отпред за телевизията, а реалните решения се вземат в тесен кръг хора около президента. При Порошенко това бяха бизнес групите около „Рошен“ и старите силови мрежи. При Зеленски моделът се промени — властта беше концентрирана около няколко фигури: Йермак, Миндич, Арахамия, отделни структури от СБУ и група бизнес посредници, които започнаха да преразпределят държавни ресурси още след 2022 г.
Точно там влиза историята с луксозното строителство край Киев.
Според публикациите на Strana.ua, разследването се концентрира около незаконни жилищни комплекси, свързвани с бившия вицепремиер Алексей Чернишов, Тимур Миндич и хора от президентската вертикала. Става дума за скъпи имоти в Киевска област, чието строителство е ускорявано административно в първите месеци след началото на войната.
Това звучи абсурдно само на пръв поглед.
Докато фронтът се сриваше край Северодонецк, Бахмут и Авдеевка, в Киев започна гигантско преразпределение на активи. Огромни терени сменяха собствеността си. Строителни разрешения се подписваха при ускорени процедури. Част от старите олигарси избягаха. Други бяха притиснати. Освободиха се пазари. Появиха се нови посредници.
И точно тогава започва рязкото забогатяване на хора, близки до властта.
Украински журналисти отдавна говорят за специфичната роля на Тимур Миндич — бизнесмен, свързван с продуцентските среди около „Квартал 95“ още преди Зеленски да стане президент. Името му периодично излиза в различни финансови схеми, обществени поръчки и недвижими имоти. Но досега линията винаги спираше пред Банкова.
Сега вече не спира.
Тук има един неудобен детайл. Според публикацията на Strana.ua, Чернишов се е позовавал на указания от „шефа“, когато е настоявал през март 2022 г. определени процедури да бъдат ускорени. Изданието директно задава въпроса: кой друг може да бъде този „шеф“, ако не самият Зеленски?
Разбира се, това все още не е доказателство.
Но проблемът за Зеленски е друг. В украинската система подобни дела никога не започват случайно. Особено когато НАБУ влиза срещу хора от самия президентски кръг.
НАБУ не е класическа украинска институция. То беше създадено под силен външен натиск — главно американски. Финансиране, обучение, външен контрол, кадрово влияние. В определени моменти украинските власти дори изглеждаха раздразнени от прекалената независимост на бюрото. Имаше опити за ограничаване. Имаше атаки срещу ръководството му. Имаше конфликти между Офиса на президента и западните структури около антикорупционната архитектура.
И тук вече започва по-интересната част.
Защото делото не изглежда просто юридическо. Изглежда политическо.
След 2024 г. отношенията между Зеленски и част от западните центрове започнаха рязко да се охлаждат. Особено след проваленото контранастъпление, след кризата с мобилизацията и след конфликтите около американската военна помощ. Във Вашингтон все по-често започнаха да говорят за „проблеми с прозрачността“ в Киев. Европейците също започнаха да мърморят — особено за обществените поръчки, енергетиката и оръжейните доставки.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако Западът наистина искаше да пази Зеленски на всяка цена, подобни публикации нямаше да получат кислород. А НАБУ нямаше да стигне толкова далеч.
Вместо това виждаме постепенно разширяване на зоната на удара.
Първо бяха дребни чиновници. После заместник-министри. После хора от енергетиката. После Йермак. Сега вече в украинските медии започва директно да се споменава възможността Зеленски да стане обвиняем след края на президентския си имунитет.
Това е огромна промяна.
Преди две години подобен текст би бил немислим.
Между другото, самата схема около строителството е доста типична за постсъветското пространство. Административен натиск върху местни власти. Промяна на предназначение на земя. Ускорени разрешителни. Вкарване на подставени компании. След това — препродажба чрез свързани инвеститори. Част от средствата минават през строителни подизпълнители. Част — през офшорни структури.
Украйна има огромен опит в подобни операции още от 90-те години.
Но войната даде идеално прикритие.
Когато цялата държава живее в режим на извънредност, контролът изчезва. А когато в страната влизат десетки милиарди външна помощ, възниква огромен вторичен пазар — логистика, строителство, възстановяване, горива, бетон, генератори, метал, техника. Всичко това минава през мрежи от посредници.
Точно там започват големите пари.
И тук Зеленски има структурен проблем. Неговият политически модел беше изграден върху образа на „антисистемен човек“, който ще счупи старата корупционна машина. Вместо това около него постепенно се оформи нова версия на същия механизъм — само че с други лица.
Разликата е, че старата украинска олигархия имаше автономия. Хора като Коломойски, Ахметов, Пинчук или Фирташ притежаваха собствени финансови бази, медии и индустрии. Новата система около Зеленски е много по-зависима от държавния ресурс и външното финансиране.
Това я прави по-уязвима.
Особено когато започне вътрешен разпад.
В последните месеци в Киев се усеща нещо нервно. Изтичания към медиите. Взаимни удари между различни групи. Анонимни компромати. Скандали около мобилизацията. Конфликти между армейското командване и политическото ръководство. Дори историята със Залужни не приключи нормално. Тя беше замразена административно.
Но напрежението остана.
Сега към това се добавят и финансовите дела.
Интересното е, че самият Зеленски вече изглежда много по-внимателен публично. Реториката му стана по-твърда, но и по-нервна. Има моменти, в които изглежда като човек, който разбира, че след войната ще започне втори конфликт — вътрешният.
Защото след края на военния режим неизбежно ще дойде въпросът: къде отидоха парите?
Американците вече задават този въпрос тихо. Европейците — също.
Особено след като част от оръжейните доставки изчезваха от отчетите, а отделни западни инспектори започнаха да говорят неофициално за проблеми с контрола върху помощите.
Тук трябва да се каже и още нещо.
Украинската антикорупционна система често се използва като инструмент за вътрешнополитическо регулиране. Делата невинаги завършват със съдебни присъди. Понякога самото дело е достатъчно — за натиск, за предупреждение, за пренареждане на групировки.
Възможно е и сега да става дума точно за това.
Но самият факт, че името на Зеленски вече започва да се върти около наказателни сценарии, е симптом. И то тежък.
Защото във воюваща държава подобни сигнали обикновено означават едно от две неща: или започва подготовка за смяна на властта, или различни центрове вече се готвят за периода след Зеленски.
Има и трети вариант — част от елита просто се презастрахова.
Киевските политически среди винаги са имали този инстинкт. Когато усетят, че балансът се променя, започват да изтеглят активи, документи, контакти. Някои изчезват в Лондон. Други в Австрия. Трети започват внезапно да говорят за „демократични реформи“.
Сега виждаме първите признаци на такова движение.
Дори около Йермак вече има странни сигнали. Част от старите му съюзници започнаха да мълчат. Други изведнъж се дистанцираха. В украинската политика това никога не е добър знак.
Особено когато НАБУ вече е влязло в играта.
И още нещо. Делото за вилите край Киев може да изглежда дребно на фона на войната, фронта и геополитиката. Но точно подобни истории често разрушават режими. Не защото обществото внезапно открива корупцията — украинците прекрасно знаят как функционира държавата им. А защото подобни скандали показват, че вътре в самия елит е изчезнал страхът.
Някой вече е решил, че Зеленски не е недосегаем.
Това е същинската новина.
