/Поглед.инфо/ Никак не ми се искаше нито през Страстната, нито през Светлата седмица да се занимавам с глупости, но се налага: най-важните за християните дни в годината бяха отровени от публикуването и представянето на един доклад, написан предимно от колеги, които са университетски преподаватели в Софийския и Новия български университет. Доц. дфн Милена Якимова и проф. д-р Боян Знеполски от СУ и проф. д-р Албена Хранова, доц. д-р Димитър Вацов, доц. д-р Боряна Димитрова, доц. д-р Мартин Канушев от НБУ.

Те са работили по проект: 

Антилиберални дискурси и пропагандни съобщения в българските медии: разпространение и социално възприятие  

Продължителност: 22 април 2016 – 21 април 2018

Донори: Фондация „Америка за България“

Направеното през първата година стана известно миналата седмица. Тук всеки може да се запознае с докладите и резюметата, списъците и приложенията, съставени от тях 

Първо набързо, а после много внимателно четох техните междинни отчети, защото това са засега междинни разработки. Работата им ще продължи още една година, до април 2018. 

Какво ми направи впечатление? Още от пръв поглед, при отварянето на страницата, се вижда несъответствие в заглавията. Проектът е за Антилиберални дискурси и пропагандни съобщения..., а докладът им е за Антидемократичната пропаганда...

Първо по диагонал, а после и внимателно прочетох стоте страници на „доклада“ и се уверих: тези сто страници не ни казват що е то демокрация, а предполагат, че има едно всеобщо единодушие в целия свят, с което всички подразбират едно и също, когато чуят думата демокрация. 

Наистина има науки, в които се приема, че някои понятия са самоочевидни и не могат да се дефинират, така както в геометрията не може да се даде определение за точка и права. И впрочем античният скептицизъм стоварва саркастични упреци даже срещу геометрията, стереометрията и математиката изобщо точно поради това: че дори и те започват от аксиоми и видимости.

Според античния скептицизъм претенциите на една наука да бъде точна изискват дефиниране на всички изначални понятия, с които тя работи. Няма ли ги – значи имаме догматика, а не знание. Претенциите са неоснователни. Още повече трябва да имаме претенции към всички, които имат претенции да ни представят теории за човешкото, за хуманитарното и социалното, защото както пише Аристотел в Срещу софистическите изобличения: дори и в най-богатите езици думите са краен брой, а нещата, които съществуват, са безкраен брой и поради това всяка една дума означава по много неща.

Многозначността на думите е първото и най-употребявано средство в софизмите на речта и най-използваното езиково оръжие за убеждаване и разубеждаване. Не само имената и глаголите, но и предлозите и съюзите във всички индоевропейски езици са многозначни.

Да не говорим за такива понятия като онези, които са изнамерени и обсъдени от античната политическа мисъл, като полис, политейя, политеума, царска власт, тирания, олигархия, аристокрация, тимокрация, власт на мнозинството, сиреч демокрация, фасадна демокрация (точно така, фасадната демокрация като явление е описана точно и тъжно за първи път не от Томас Кародърс, а от Платон в Държавата), охлокрация, хейрокрация и плутокрация. Те са много повече, но и споменатите засега не са малко. 

Точно поради това сериозното отношение към този стостраничен текст, именуем „доклад“, е невъзможно, защото още от средновековните университети е валидно правилото:

Cum principia negante non est disputandum.

С онези, които отричат началата, не може да се спори. Не може да се води диспут с колеги, с които не споделяте общи принципи и определения на понятия. 

Даже в нашия случай това е още по-невъзможно, защото те не просто предлагат някакви свои, нови и оригинални, промислени от тях, а изобщо премълчават какви са техните предположения за смисъла на всички понятия, които използват и върху които, всъщност върху повечето от тях, с изключение на много по-младото понятие за либерализъм, има повече от 2500 години интелектуална история на натрупване на десетки смисли. 

Нашите автори са написали един без-начален и без-принципен текст, в който началата, сиреч фундаменталните им понятия, безсловесно са предположени като подразбирани и с единодушие приемани от всички като неоспорими в целия свят. Как да спорим с тях, като те не са дали определения?

На нито едно място в текста им няма нито едно изречение, което да предлага определение за това според тях що е демокрация, що е либерализъм, що е популизъм, че даже и определение на това що е пропаганда, а от заглавието до края на „доклада“ понятието за демокрация е отъждествено с понятието за либерализъм и почти навсякъде преди прилагателното демократичен е добавено прилагателното либерално, либерален и производни.

Липсата на дефинирани понятия е компенсирана с лексика от езика на тайните служби: само на първите няколко страници няколко пъти е употребен глаголът подривам, прилагателното подривен и отглаголното съществително подриване. 

Те не ни казват що е демокрация, но определят като антидемократични явления подриването чрез пропаганда на следното:

Цитирам: Оформя се и репертоар от клишета – примитивен пропаганден език, – който бива използван от различни актьори за критика и подриване на:

* Глобалния международен ред, основан върху регулативната идея за права на човека (ред, според който правата на човека имат приоритет над принципа на националния суверенитет, докато популизмът преобръща отношението – правата на човека биват денонсирани като „параван“, който служи за доминация на Запада и за прокарване на частни държавни и корпоративни интереси чрез „двойни стандарти“);

*За подриване в геополитически план също на споменатата „хегемония на Запада“ – най-често на САЩ като световен политически и икономически лидер, на НАТО като военен алианс и на ЕС като над-национален политически съюз – всички те, разпознати като „злодеи“ според способността им „да налагат“ международния правов ред и ценностите на либералната демокрация;

* За подриване на политическите и икономическите елити на глобално и национално ниво – оспорвани биват „представителността“ на елитите спрямо народа, както и „меритокрацията“ като техен легитимационен принцип2; и оттук:

* Пропагандните формули биват използвани за подриване на институциите на представителната демокрация (на партиите, заклеймявани като „олигархични структури“, „корпорации“), на гражданското общество вътре в отделните национални държави (на неправителствения сектор и гражданските движения, заклеймявани като „професионални протестиращи“ и „чуждестранни агенти“) и на либерализма като културен и политически модел на поведение („толерастия“).

Под атака е и „политическата коректност“, разбрана както като най-обща поддръжка на ценностите на либералната демокрация, така и като цивилизован модел на езиково поведение. 

Доколкото популиският фронт подрива базисните принципи и институции на либералната демокрация, изброени по-горе, го определяме като антидемократичен и антилиберален.

Край на цитата.

И понеже никъде на сто страници не е посочено що е то демокрация и що е то антидемокрация, това, което може да се разбере все пак, е, че авторите не разкриват на читателя що е демокрация, но поименно и персонално могат да идентифицират кои са антидемократите: те са онези, които подриват. 

Впрочем лексиката на подриването винаги е вървяла ръка за ръка и с лексиката, с която копоите от тайните служби във всички страни по света описват нелегалната и конспиративна дейност на разни тайни организации. Все едно къде и кога се случва това: копоите от службите описват като подривна всяка дейност, която оспорва съществуващата власт. Недостижимият Платон описва как Тразимах (в първа книга на Държавата) с кръвясали от ярост очи скача да бие Сократ и казва:

Нали всяка власт създава закони според това, което е полезно за нея: демокрацията за народа, тиранията за себе си и другите по същия начин. Като създава закони, полезни за себе си, властта ги обявява за справедливи за поданиците (буквално – Властта обявява: „ето това е справедливото”) и наказва нарушителя им като престъпник и постъпващ несправедливо. Затова, любезни, аз твърдя, че във всички градове-държави едно и също нещо е справедливо – полезното за установената власт. Но властта господствува така, че всеки, който правилно мисли, разбира, че навсякъде справедливото е едно и също – полезното за по-силния. (Цитирам превода на проф. Александър Милев, 338d-e.)

Така е и в нашия случай. Работодател и възложител на този проект, „доклад“ и „изследване“ е Фондация „Америка за България“. Сред списъците на враговете на демокрацията и техните вражески текстове, които съпътстват „доклада“, са попаднали много журналисти, университетски преподаватели почти изключително от Софийския университет, даже и чужди учени, мислители, публицисти, икономисти, политици и дипломати, които са подривали онова, което трябва да се приема с благоговейно богопочитание и безкритичен пиетет. 

На мен работодател вече почти 30 години са ми българските данъкоплатци. Трудовият ми стаж в Софийския университет започва в средата на октомври 1987, когато Факултетният съвет на Философския факултет избира за едногодишна специализация двама от випуска – Георги Каприев и мен. През декември 1987 г. двамата спечелихме двете аспирантски места по антична и средновековна философия, през януари 1988 станахме аспиранти и т.н.

Та понеже вече 30 години нашите данъкоплатци ми плащат, а като следствие от работата, извършена от колегите по задание на американската фондация у нас, вече се чуват призиви да се задействат ДАНС, прокуратурата, следствието и т.н. При това, не от кого да е, а тези апели се изразяват от бивши министри от служебни правителства, назначени от бившия президент Плевнелиев и от неуспели кандидат(к)и за депутат(к)и. 

Затова все пак в няколко последователни поста ще се опитам да припомня неща от интелектуалната история на Европа около понятието за демокрация, около което още в античната политическа мисъл са се натрупали гроздове от значения. На мен българските данъкоплатци са ми плащали за това в продължение на почти 30 години.

Да започнем с Херодот

Херодотовата История предлага няколко важни места, които заслужено могат да бъдат четени и тълкувани като основоположения на световната политическа теория.

В трета книга, след като разказва как седмина перси се разправили кърваво с магите (или маговете) и си върнали властта, Херодот предава разговор, на който най-изтъкнатите персийски първенци обсъдили как трябва да стоят държавните работи и как да бъде устроен техният общ живот. (ІІІ, 80-82)

Отан(ес), чийто баща бил заклан и одран заради корумпирано правосъдие, се изказал в защита на това мнозинството да разполага и да упражнява властта. Наистина, не можем да очакваме още при Херодот разгърната аргументация и понятия, изведени с дефиниции. Той си служи с истории, чрез които внушава смисли, които по-късно ще изпълнят едни или други политически или етически понятия. Според мен никак не е случайно, че Херодот е режисирал речта в защита на властта на мнозинството да бъде произнесена тъкмо от Отан(ес).

Тук виждаме таланта на писателя, който теоретизира чрез историческото разказване, поднесено в ненатрапчива литературна форма. Контекстът на личната история на Отан(ес) е вледеняващ: историята на един син, който става съдия и седи точно на съдийския трон, над който е опъната нарязаната на ивици кожа на корумпирания му баща. Неслучайно тъкмо човекът с такава съдба се изказва против монархията. 

Херодот представя разсъждението по негативен път, отрицателно. Отан(ес) говори много повече за това защо едноличната власт е увреждаща и пагубна за този, който еднолично я упражнява и за хюбриса – надменността, високомерието, безчинството и самопревъзнасянето, които тя поражда в монарха. Неговата реч може да бъде характеризирана по-скоро като психологическо размишление за вредата на едноличната власт за самия еднолично властващ субект и в по-малка степен за произвола и безчинствата, които той извършва над подчинените нему.

След това Отан(ес) казва защо отрицанието на монархията е много повече за предпочитане: „А народовластието най-напред е едно твърде хубаво название, то значи законоравенство; и второ, то не върши нищо от това, което върши един монарх; длъжности раздава по жребий πάλῳ μὲν γὰρ ἀρχὰς ἄρχει , търси отговорност за изпълнението им ὑπεύθυνον δὲ ἀρχὴν ἔχει, всички решения се вземат общо. Така че аз съм на мнение да изоставим монархията и да издигнем народа, защото в него е всичко”.

След него се изказва Мегабюксос ( или Мегабикс), който диалектически снема в речта си казаното от Отан(ес) – съгласява се с него, че монархията е нещо лошо, но не се съгласява, че върховната власт трябва да бъде предадена в ръцете на народа. Според него „няма нищо по-неразбрано и дръзко от негодната за нищо тълпа. Неприемливо е мъже, които бягат от царския произвол, да се оставят да затънат в своеволията на необуздания народ. Царят, като върши нещо, знае какво върши, а народът не разбира... нека народът управлява онези, които мислят зло на персите, а ние да изберем няколко най-добри и сговорни мъже и да им поверим върховната власт. И ние всъщност ще бъдем между тях, тъй като само от най-добри мъже е възможно да се родят най-добри решения”.

Струва ми се, че освен всичко останало в последните казани думи от Мегабюксос (или Мегабикс) Херодот е вложил една фина ирония.

Последен от тримата говори Дарий и той също диалектически снема казаното в предишната реч – съгласява се с едното твърдение, но не и с второто. Първото, което Дарий приема, е отрицанието на народовластието, изразено от говорилия преди него, но не приема възвеличаването на управлението на малцинството от най-добрите като най-добро държавно управление.

„... нека да вземем трите форми на управление – народовластие, олигархия и монархия, – които се смятат за най-добри, аз твърдя, че монархията е далеч най-добрата власт. Защото наистина не би могло да има нещо по-добро от властта на най-добрия мъж – с такова мнение той би управлявал безупречно народа, а решенията си срещу враждебно настроени мъже по този начин би запазил в най-голяма тайна. При олигархията, където мнозина упражняват добродетелите си в интерес на общността, обикновено се получава силна лична омраза; защото всеки желае сам да оглави останалите и да се налага и така стигат до големи вражди помежду си; пораждат се раздори, от раздорите – кръвопролития, а от кръвопролитията до монархията има само една крачка и по това личи колко монархията е по-добра като власт. Ако ли народът е на власт, невъзможно е да не се получи злина; ако се случи злоупотреба с държавните работи, между злоупотребилите не се поражда омраза, а силно приятелство, защото злоупотребилите с държавните работи преди това са се сдружили в съзаклятие“.

В този разговор и в третата реч впечатлява силната психологизация на тълкуването на държавното устройство. Както и при Отан(ес), Дарий говори повече психологически, отколкото политически – набляга повече на вредата за индивидуалните души на олигарсите, които се развращават от олигархичното владеене на властта, а не толкова за вредата за човешката общност, която страда от тяхното лошо управление.

И така както речта на Отанес в защита на управлението на мнозинството е положена в канавата на личната му съдба – осиротяването след прекомерното наказание, наложено на баща му от тиранията на Камбис, като симетрична история на този спор за държавните устройства, е разказана историята на възцаряването на Дарий. След като четиримата слушатели на спора между Отанес, Мегабикс и Дарий единодушно се присъединили към възхвалата на царската власт, те решили, че е най-справедливо чрез жребий да определят кой от тях да се възцари. Но Дарий и неговият коняр намерили начин да измамят останалите и това е може би първият случай на фалшифициране на избори и жребий в историята на човечеството... (ІІІ, 85).

Херодот разказва всичко това безпристрастно, без в този момент да даде знак на него кое държавно устройство му се вижда най-добро. Важно е, все пак да отбележим, че когато се вгледаме в гръцките думи, в този разговор Отанес говори за предимствата на управлението на мнозинството и за лошата монархия, Мегабикс говори за предимствата на управлението на малцина най-добри и най-достойни ἀρίστων δὲ ἀνδρῶν, а Дарий говори за израждането на управлението на малцинството.

С други думи, виждаме почти всички термини от класическия Аристотелов канон на добрите държавни форми и техните изродени варианти. Херодот ни предава одобрението на Отанес за политейята и осъждането му на тиранията, одобрението на Мегабикс на аристокрацията и осъждането на лошата демокрация, и възхвалата на Дарий на добрата монархическа власт и осъждането на олигархизма. Сиреч и шестте основни форми на държавно управление – трите хубави и трите изродени, които по-късно Аристотел канонизира в Политика, са представени в един много силен с внушенията си исторически наратив, психологически аспект и литературен мизансцен, а и са характеризирани, макар и бегло, политологически.

Справедливото в управлението на мнозинството

В този прочут разговор като че ли най-силни, макар и лаконични са политологическите характеристики, направени от Отанес на управлението на мнозинството – онова, което по-късно Аристотел ще нарече политейя. Първо, даже името на това държавно устройство е хубаво, защото означава равенство пред закона.

Второ, при управлението на мнозинството τὸ πλῆθος не става нищо от онези неща, които стават, когато има еднолично управление; то е отрицание на своеволията на деспотите и тираните (като се внушава, че там лошото е следствие от овластяването на един, а неговото позитивно противоположно е резултат от притежаването на властта от мнозинството). Трето, длъжностите се раздават чрез жребий. Четвърто, на изпълняващите тези длъжности им се търси отговорност за начина, по който са ги изпълнили. Пето, последно в този ред на изброяване, но не и по важност, всички решения се вземат общо.

Още няколко важни черти на полисното народовластие Херодот подчертава в пета книга, когато разказва за политическите борби в Атина и за войните на атиняните със съседните елински полиси.

„Тъй мощта на Атина се увеличила. Ясно е не само от един пример, но и от много други навсякъде, че равноправието е отлично нещо, щом като дори и атиняните, управлявани от тирани, не били по-силни във война от нито един от живеещите около тях народи; като отхвърлили тиранията, те станали първи по сила. Тези неща показват, че поробени, те се оставяли да бъдат мачкани, работейки за благото на господаря си, а след като били освободени, всеки работел, стараейки се за себе си“ V, 78.

В отхвърлянето на тиранията – най-лошото от всички общностни устройства – е коренът на възмогването на Атина като най-силния гръцки полис във военно отношение. В свободата на нейните граждани-мъже и във възможностите за осъществяване на техните лични интереси е разковничето и на нейния икономически подем. Да се работи за частното стопанство и домакинство, за индивидуалното преуспяване, а не за прищевките на тирана, който в икономически аспект е и върховен собственик на всичко в деспотствата, това е било материалният фундамент на атинския полисен градеж.

Има още една много важна дума, на която трябва да обърнем внимание в гръцкия текст. Това е думата isagorie. Тя означава не само постигане на равноправие на агората, сиреч равнопоставеност на свободните граждани мъже да притежават равни права да избират и да бъдат избирани, като по този начин съ-участват в политическата власт. Думата isagorie в буквален смисъл означава правото на агората да бъдеш равен с другите, понеже имаш равно право на глас, можеш да се изкажеш свободно и изразеното от теб е равностойно на казаното от всеки друг мъж – свободен гражданин. Isagorie означава свобода на словото.

Свободата, равнопоставеността и индивидуалната значимост на всеки един от атинските граждани се оказват съдбовни не само за техния полис, но и за цяла Елада. След едно много дълго хипотетично разсъждение в седма книга (138-139), което можем обобщително да предадем като “какво би станало, ако не беше така и свободните атиняни не се бяха противопоставили на великия персийски цар”, Херодот заключава: атиняните са спасители на цяла Елада.

Наистина това изтъкване на решителната роля на атиняните за благополучната развръзка от цивилизационния гръко-персийски конфликт не означава, че Херодот подценява останалите полиси и територии на Елада. В книга седма има един много интересен разговор между Ксеркс и Демарет(ос), в който те спорят за съотношението между свободата и храбростта. Разбира се, Ксеркс твърди, че свободният човек не може да бъде смел и да се брани, нито да воюва, а трябва да бъде управляван по техния обичай и принуждаван да се жертва за своя господар. Отговорът на Демарет(ос) е красноречив:

(102) „бедността винаги е била част от живота на елините, но доблестта им е изкована от мъдрост и строги закони; с нейна помощ Елада се защищава от бедността и деспотизма”.

Добродетелта, достойнството на Елада и на нейните полиси и граждани е достойнство или добродетел, изковани от силата на закона, на правилата и реда, еднакви и валидни за всички. В този спор има и още един израз, който след това ще се превърне в едно от най-важните понятия и принципи на всяко държавотворчество и законотворене.

Когато дава пример с храбростта на лакедемонците, които според него са най-добри във военното дело сред всички мъже, Демаретос отново подчертава, че тя се храни от тяхната свобода и прави едно много важно уточнение: (104) ... бидейки свободни, те не са свободни във всичко; за тях има господар – законът, от който те се плашат още повече, отколкото твоите хора от тебе.

Върховенството на закона не е просто поредната характеристика на управлението на мнозинството или народовластието. Виждаме, че според Херодот то е и най-важното, решаващото и незаобиколимото, от което зависи постигането на най-висшата цел и ценност – свободата.

Кратка съпоставка с „доклада“ на колегите

Исторически първото определяне на демократичното е при Херодот и то се отнася за една човешка общност, която говори общ език и почита общи богове. Наистина без дефиниция, а чрез исторически разкази се дават характеристики на народовластието, защото това означава думата на гръцки: чрез изреждане на седем собственоприсъщи качества на демокрацията или управлението на мнозинството.

Според нашите колеги, още от първите страници на техния доклад, нито едно от тези седем собственоприсъщи белези на демокрацията, върху които са надграждани още и още смисли и значения през следващите 2500 години, вече не е валидно.

Валидно е точно противоположното.

Вече не е демократично:

Първо, да има народовластие и до властта да се стига чрез свободни и демократични избори. За да не се обърка някой какво имат предвид, те са посочили като най-притеснително антидемократично явление победата и управлението на антидемократичната според тях партия СИРИЗА в Елада. Освен че са написали името ѝ грешно, първо превеждат гръцката дума демос на латински като populus, после казват, че популизмът е нещо лошо, и после предпоставят като аксиома: 

Доколкото популиският фронт подрива базисните принципи и институции на либералната демокрация, изброени по-горе, го определяме като антидемократичен и антилиберален.

Не че искам да дразня колегите, но антиолигархичната СИРИЗА спечели избори последователно два пъти и няма да има скоро предсрочни парламентарни избори в антидемократичната Елада. Ще управляват до края на мандата си, защото социологическите проучвания показват, че на второ място е неофашистката „Златна зора“, а двете традиционни и разкапани от олигархичните кланове стари партии нямат никакъв шанс.

Второ, вече не е демократично да има исономия и още повече исегория.

Херодот казва: ἡ ἰσηγορίη ὡς ἐστὶ χρῆμα σπουδαῖον... ἀπαλλαχθέντες δὲ τυράννῶν μακρῷ πρῶτοι ἐγένοντο ( V, 78)

Най-ценното е равнопоставеността на агората, но това е било в минало бешело време. В съвременните свободни и демократични общества не трябва да има равенство през закона и няма такава остаряла антика отпреди 2500 години като равноправие при говоренето на агората.

Преподавателите от университетите, които работят от десетилетия много повече за неправителствените организации, отколкото за академията, ще се изказват на агората чрез електронните медии, при това чрез националните електронни медии, издържани от всички данъкоплатци, стотици, даже хиляди пъти, при това пред милиони зрители и в най-гледано време, а други преподаватели, които се осмеляват да си направят блогове и да публикуват статии в сайтове с няколко хиляди читатели, ще бъдат обявени за опасни подривни подриващи.

Доц. д-р Даниел Смилов и д-р Георги Ганев например имат правото да отправят хиляди пъти послания към обществото чрез най-влиятелните електронни медии, а доц. д-р Николай Гочев, който се е появявал по БНТ един-единствен път, при това в края на миналото хилядолетие, ще влезе в списъците на опасните подриващи. (Е, да де, ама онези работят в Центъра за либерални стратегии, който не публикува публични отчети за размерите на финансите, с които се издържа и работи по „проекти“, а другият е преводач на Софокъл, Платон и Аристотел.) 

Така се разбира днес исегорията и исономията. В нашата ферма всички животни са равни да говорят на агората, но свинете са по-равни от останалите. Те могат да говорят, а ние – да блеем. И даже блеенето ни вече е определено като антидемократично и опасно. 

Трето, в антикварното разбиране за властта, което започва от Херодот и което е вече суспендирано, ὑπεύθυνον δὲ ἀρχὴν ἔχει. Онези, които упражняват властта, носят отговорност и отговарят за делата си.

И това вече е в минало бешело време. Стига толкова. 2500 години стигат! Това вече не е валидно. Досега в продължение на 2500 години беше демократично, макар и спорадично, упражняващите властта да отговарят за това как я упражняват. Сега обаче това е вече антидемократично и поради това колегите, автори на „доклада“, са определили като подривни и антидемократични текстове на журналисти, които са се осмелили – представете си! – да критикуват президента Плевнелиев и министър-председателя Борисов, при това докато са били на власт! Wow, колко антидемократично и подривно вече е всичко онова, което беше мислено и определяно като демократично в продължение на хилядолетия.

Апологията на властващите е най-висшата форма на демокрация отсега нататък. 

Или казано накратко: цялата интелектуална история и натрупванията на традицията от изминалите 2500 години е взривена и всички понятия вече демократично се употребяват със значения, противоположни на онези, които са имали досега.

Има още много за писане, но този пост стана много дълъг. 

Ще продължа, ако е живот и здраве, друг ден със съпоставка с Тукидид, Платон и Аристотел, и тоталното анихилиране на техните идеи за човешкото и полисното.

----------------------

Една последна бележка за цитирането на Херодот. На български има издаден пълен и частичен превод на неговата История. Пълният е дело на Петър Димитров и е редактиран от Георги Михайлов. ДИНИ, С., Част І, 1986, Част ІІ, 1990. Предговор Богдан Богданов. Той беше преиздаден от издателството на НБУ през 2010 г. Частичният превод е в изданието: Херодот. Исторически новели, С., 1982, Народна култура, превод Доротей Гетов. Редакция и предговор Петър Димитров.

 Двамата преводачи са избрали различни начини на транскрибиране и предаване на имената на историческите лица. Петър Димитров е избрал да ги транслитерира по начина, по който у нас се чете старогръцки. В повечето случаи в моя текст те се споменават така, както той ги е транслитерирал в пълното издание, а също така и почти всички цитати са от неговия превод в посоченото издание.

Радвайте се на Светлата седмица.

Текстът на Димка Гочева публикуваме със съгласието на авторката от нейния  блог

Заглавието е на "Гласове"