/Поглед.инфо/ Европа под немски ботуш и звуците на френски шансон, подслаждани с испански чурос и белгийски гофрети. Това е актуалната версия на германо-френското господство, което Берлин и Париж от години пробутват на евронаивници и еврокариеристи от всякакъв калибър под формулата „повече Европа“. Всъщност, в тази формула Европа я няма. Има „повече Германия“ (не „юбер алес“, слава Богу!). Има и „повече Франция“. Но голямата част от Европа отсъства. Тази политическа реалност, която досега старателно беше прикривана с високопарни, но изпразнени от съдържание пропагандни фрази за „европейска солидарност“ и „европейски ценности“, лъсна в цялата си арогантност в номинациите на Европейския съвет за ключовите съюзни постове в начина, по който бяха излъчени. Предлага се една непопулярна германка – Урсула фон Лайен – отхранена сред привилегиите на брюкселската бюрокрация, да оглави Европейската комисия. Една французойка да поеме Европейската централна банка – Кристин Лагард, досегашна шефка на Международния валутен фонд и мастита застъпничка на отиващия на бунището на историята неолиберален модел на глобализация, довел света до гигантски социални неравенства и истинско отвращение от глобалисткия елит. Един политически „стерилен“ белгиец – Шарл Мишел – за президент на Европейския съвет. И за цвят – относително разпознаваемия на международната арена външен министър на Испания Жозеп Борел – за първи дипломат на ЕС. Това са номинациите. Централна и Източна Европа не са представени, което напомни за онзи атавистичен имперски манталитет, с който са пропити коридорите на властта в Берлин и Париж. Най-важното качество, което успяха да изтъкнат от Съвета за кандидатите е джендър-балансът. Нямат значение качествата и компетентността. Нито пък политиката, която те ще водят. Важното е, че първичните полови белези са по равно – две жени и двама мъже. А! Да не пропуснем. Евродепутатите си избраха някакъв второразряден италиански социалист за поста на председател на Европейския парламент. Сякаш, за да олицетвори още по-нагледно ролята на тази фасадна европейска институция като апендикс във властовата структура на ЕС.
Тягостните пазарлъци в Брюксел през последните дни, които доведоха до тези решения, са изражение на дълбоката морална, политическа и ценностна изчерпаност на неолибералния модел, по който е конструиран Европейския съюз в настоящия си вид. Не е проблема нито в резултатите от евроизборите, нито в опърничавостта на „популистите“ от Вишеградската четворка, нито в митичното „руско вмешателство“. Проблемът е системен. В самата конструкция на ЕС е заложено да властва не демокрацията и волята на гражданите, а кулоарните сделки, сплетни и задкулисие на елита. Не е далеч времето, когато еврократите с гордост обясняваха как ЕС е създаден именно като „елитарен политически проект“. Наднационалната власт, която съставляват европейските институции, по дефиниция е отдалечена от гражданите и от „капризите“ на националната демокрация, за да бъде в услуга на глобалния капиталистически елит. Това е „повече Европа“, която ни сервира статуквото на неолибералния глобализъм. Нейните глашатаи така острастено мразят „Европа на нациите“, защото в демократичната национална държава думата имат гражданите, а в наднационална Европа – елитите и инсталираната от тях брюкселска номенклатура.
Беше хвърлен в кошчето дори и лицемерният опит да се имитира демокрация чрез „шпитцен кандидати“, сиреч водещи кандидати за президент на Европейската комисия, издигани от основните политически семейства в изборите за Европейски парламент. Гласът на хората беше подменен от сделката на „елита“. Малцинството от европейските граждани, които все още вярват, че от тях зависи нещо в политиката на ЕС, и водени от тази заблуда си направиха труда да гласуват в евроизборите през май тази година, не са гласували за нито един от тези, които в крайна сметка бяха излъчени от европейските „лидери“ да се разпореждат с живота на хората и с бъдещето на ЕС. Кавичките, с които е оградена думата „лидери“, не са нито печатна грешка, нито плод на самонадеяно неуважение към правителствените ръководители на държавите-членки. С тези препинателни знаци най-добре се обозначава дълбокото разочарование от крещящия дефицит на мащабно политическо лидерство в ЕС. Защото в Брюксел завчера не преговаряха лидери, а се пазаряха амбулантни търговци. Търсеха се удобни кандидати, които да запълнят квадратчетата на бюрократичната схема, а не решения в интерес на европейските граждани. Нито за миг не стана дума за визия и стратегия, за цели и приоритети. Дърляха се за постове и привилегии. Като глутница, която дели плячка. Най-важно им беше „кой“ и „колко“ власт ще получи, а не „какво“ и „как“ ще правят с управлението на Европа.
Всъщност, докога ще ни се втълпява перфидното пропагандно клише, че Европа е тъждествена на Европейския съюз? Не е! И не става дума само за географските отлики в двете понятия. Европа е ценностно пространство на духа и просвещенските идеи от Атлантика до Урал. Европейският съюз на част от държавите в Европа днес е гигантска, наднационална бюрократична машинария, в която е изнесен голяма част от суверенитета на държавите, за да може не техните граждани, а глобалният елит да определя дневния ред. И всичко това не в името на идеи и ценности, а на икономически интереси. В това беше превърнат ЕС. И последната среща на Европейския съвет е ярка илюстрация. Да искаш дълбока промяна на този ЕС е проевропейска позиция, а не „евроскептична“ (другото пропагандно клише, с което брюкселци цензурират и стигматизират всеки различен възглед за конструкцията на ЕС).
Не са евроскептици и мнозинството от гражданите на ЕС, които все по-осезаемо усещат, че в този си вид ЕС е обречен на разпад или най-малкото на вегетиране. Те искат ЕС, но не този ЕС. В тази посока са изводите от едно голямо проучване на обществените нагласи в 14 европейски държави, които избират повече от 70% от състава на Европейския парламент. То е поръчано от Европейския съвет за външни отношения – аналитичен център, който е един от флагманите на неолибералния глобализъм в Брюксел и не може да бъде упрекван в „евроскептицизъм“. Проучването беше публикувано в навечерието на европейските избори. Неговите резултати разкриват ясно нагласите на гражданите на държавите от ЕС към съюза в този му вид. В повечето от тях преобладава отчетливо обществената нагласа, че Европейският съюз със сигурност или твърде вероятно ще се разпадне през следващите едно или две десетилетия. В Словакия така мислят 66% от респондентите, във Франция 58%, в Италия и Полша – 57%, в Германия – 50%. Само в три от изследваните държави делът на песимистите за бъдещето на ЕС е в малцинство, но за сметка на това доста осезателно малцинство – Швеция (44%), Дания (41%), Испания (40%).
Вместо да опровергаят тези страхове и да очертаят по-добра перспектива, правителствените ръководители и високопоставените еврочиновници ги потвърдиха безапелационно. От „прагматизма“ (както удобно бюрократите наричат безпринципността), който подмени политическите програми в Брюксел, става ясно, че нова политика от този европейски елит не може да се очаква. Бъдещите назначенци по върховете на ЕС ще администрират властта, но няма да спечелят умовете и сърцата на общественото мнозинство в Европа. Защото бюрократичното охолство, в което тънат, ги прави слепи (ако въобще са били окати) за реалните проблеми, страхове, искания и интереси на хората. Днес, те все още се утешават с клишето, че да работят за това, което искат хората е, „популизъм“. Но ходът на историята е неумолим. А това статукво е от грешната на историята. Ако демонтажът на неолибералния глобализъм и пренареждането на геополитическия пъзел, който започна от САЩ с управлението на Доналд Тръмп, се затвърди след американските избори през 2020 г., днешното „ишиасно“ статукво в ЕС също ще бъде бързо пометено. Стара истина е, че когато Америка кихне, Европа се разболява. Но дори и без нов политически импулс отвъд океана, статуквото ще рухне, макар и значително по-бавно. Защото ЕС има нужда от дълбока реформа, която поставя в центъра на европейската политика гражданите, а не елита.
Пълзящата федерализация към която ни тласкат, е лошо решение за България. Най-малкото защото в една многонационална федерация от типа на лелеяните от Урсула фон Лейен „Европейски съединени щати“ малките народи и икономически изоставащите имат думата точно толкова, колкото Башкортостан в Руската федерация. Само в междудържавен съюз с ограничени правомощия на съюзните институции и право на вето на държавите-членки, малките нации и техните интереси могат да бъдат зачитани.
