/Поглед.инфо/ Моето поколение, отраснало и навлизало в живота след края на Втората световна война представлява онези граждани на Република България, които живяхме в мир и участвахме в изгрева и залеза на две исторически епохи – социализма, в който човек за човека бе брат и приятел и неолибералния капитализъм , където бандитите са "братя", а всички останали са взаимоизяждащи се конкуренти. Въпреки че всеки от нас има изначално и декларирано право на личен избор, няма българин, който да може да каже, че съзнателно и самостоятелно е избирал обществено-икономическата формация, в която би искал да изживее отпуснатите му земни години! Средата, в която човек се ражда, безусловно, формира неговото мислене и критериите му за оценка на материалния свят! Волята, която е изградил у себе си е фактор, определящ возможностите за осъществяване на жизнените му планове! Успешни или неуспешни, но във всички случаи, те дават резултат само след осъзнат избор и по силата на проявената воля! И понеже ние , които по-голямата част от живота си прекарахме в спокойния, идейния, човеколюбивия и добре отнасящия се към мнозинството граждани обществен строй, днес, оказали се в безкрайната и безумна надпревара на себеподобните ни за власт, пари и удоволствия, натрапчиво усещаме, че изпадаме от "новия" обществен ред и в тишината на безсънните си нощи упорито сравняваме и търсим вината за случилото се в родителите, в учителите и началниците , във външните недробожелатели, дори и във вътрешните интриганти. И много рядко в самите себе си! Защото през годините не получихме възможността да имаме правото на изначален, определящ жизнения ни път избор, нямахме шанса да знаем цялата истина, бяхме подвластни на лъжата, с която ни промиваха мозъците с измислени доктрини , които винаги са облагодетелствали малка група самоизбрали властители на човечеството!

В един такъв сложен свят, лимитиращ човешкото битие или само с "неограничена" свобода, или само с показна справедливост, превръщането на човещкия организъм и природа в търсеща и съзидателна личност, става единствено възможно чрез съчетаването на интуицията, късмета да се родиш и израстваш в честна и благородна среда и да имаш щастието "случайно" да срещнеш в живота си хора, които да жалонират твоя "изследователски" път в търсене на Божията промисъл!

Такива хора аз открих в лицето на Иван и Евелина Зарубини. Иван Иванович бе двадесет години по-голям от мен и заемаше висш пост в държавната администрация на СССР. По време на дълговременната ни служебна командировка в гр.Москва, в един много тежък момент за моето семейство, тези руски хора проявиха изключителна съпричастност в спасяването живота на моята едва 18-месечна дъщеря, ангажирайки най-добрия военен хирург на СССР, с най-добрата техника и възможно най-добрите медикаменти. Такива моменти, когато личното преживяване става знаково събитие не се забравят и се помнят цял живот!

От най-ранна възраст аз съм възпитаван в уважение и признателност към всичко, което се раждаше и осъществяваше в моята родина с безвъзмездното братско участие на Съветския съюз и неговите хора. Това не бяха само приказки, телевизионни репортажи и радиопредавания – това беше животворна, реална материална помощ към една бедна на природни ресурси и икономическа мощ страна, в която хората живееха добре и постигаха изключително международно признание, благодарение на безрезервното и всеобхватно духовно взаимно проникване между народите на двете страни, между техните икономики, култура, наука и техника и най-силно изразено във военнополитическото област. И тези отношения не бяха конюктурни и натрапени – те бяха плод на изключителна духовна близост, произтичаща от общата ни родова памет и верност към традициите, които за нас и народите на бившия Съветски съюз са от векове и за векове!

В моя бащин дом в гр. Плевен, руският император Александър Втори - Освободител , през ноември 1877г., връща сабята на турския военноначалник Осман паша , евреин по националност, с думите: "В знак на дълбоко уважение към Вашата доблестна храброст, макар и насочена против Моята армия ... Аз Ви връщам сабята, която Вие може да носите у нас , в Русия, където ,както се надявам, няма да имате причини за каквото и да било недоволство!" Това са думи , казани след петмесечна обсада, следена със затаен дъх от целия свят и донесла свободата на изстрадалия български народ. В тези думи е и решителността за постигане на победата , и благородството на руския човек, и висшата оценка за силата на духа, макар и проявена от противник. Това широко и раздаващо се великодушие е характерно не само за руските царе и императори и руската интелигенция, но и за огромното мнозинство от населението на великата страна и не само към славяните и православните , а въобще към всички добри и морални хора по света.

През дългите зимни вечери, прекарани в правителствената "дача" на Иван Зарубин в с. Арахангелское под Москва, ние дълго разговаряхме за това, че социализмът като модел за справедливо общество, даващ равни възможности на всички да развиват своите духовни и умствени способности е най- перспективната обществена система, родена от човешкия гений. В същото време, реализацията ѝ в Съветския съюз и в страните от социалистически лагер попадна в ръцете на хора, които приватизираха и приспособиха големите идеи, прикривайки с тях собствения си егоистичен стремеж към власт, богатство и удоволствия.

От разказите на Иван Иванович в паметта ми е останала една потресаваща история, която и до днес е пример за честност, смелост и воля за отстояване на великата кауза да служиш единствено на собствения си народ. В началото на 60-те години на миналия век Иван Зарубин е командирован от Москва в Каранганда, Казахска ССР, за участие в строителството на гигантския Карагандински металургичен комбинат. В този период, като първи секретар на ГК на ВЛКСМ той поема персонално шефство над младия работник в доменната пещ на комбината Нурсултан Назарбаев. Въпреки разликата във възрастта, между коренния сибиряк и момчето от Алма-Атинската провинция се установят искренни и другарски отношения. В периода на перестройката в СССР Назърбаев достига поста председател на Министерския съвет на Казахската ССР, а Зарубин - главен секретар и ръководител на апарата на Министерския съвет на РСФСР. В този период много хора и в България , и в Руската федерация, и в Казахстан с етусиазъм и надежда възприемаха курса на Горбачов за гласност и преустройство. Застойните времена в социалистическите страни бяха създали самозабравили се управленски кланове, които с феодалните си похвати напълно ерозираха нравствените устои на обществото и водиха своите държави към неминуем крах. В тези времена младите хора, особено болезнено възприемаха случващото се и търсеха възможност открито да се присъединят към курса на Горбачов за постигане на победа над оялата се партийна номенклатура в битката за социализъм с човешко лице.

В първите дни на февруари 1986 година, 46-годишния председател на МС на Казахската ССР се появява в държавната дача на Иван Зарубин в Арахангелское и цяла нощ те обмислят съдържанието на изказване на Назърбаев пред 16-я конгрес на Компартията на Казахстан. През първия ден на конгреса председателят на МС чете официалния отчет на правителството и там няка критика, но на втория ден се случва невероятното – вторият човек в републиката от трибуната на конгреса рязко критикува феодалния стил на ръководство на Динмухамед Кунаев, като персоналната критика е насочена към неговия брат Аскар Кунаев– председател на Академията на науките на Казахстан: " Днес на конгреса трябва да кажем без заобиколки, че Академията на науките на републиката се оказа некритикуема организация. Там господства обстановка на угодничество и подмазвачество. Може би поради тази причина президентът на Академията не само не се появява на заседанията на Министерския съвет,но и на балансовата комисия. По този начин той се е самоотстранил от изпълнението на всичките си задължения. И според мен , Димаш Ахмедович, той трябва да бъде заставен да отговаря".

Това изказване има силата на взривила се бомба, но аплодисментите са вяли и малко. Назърбаев изпада в немилост, но народът, жадуващ промявата, иска смяна на провалилите се ръководители и много от гражданите на Казахстан свързват своите надежди с Нурсултан Назарбаев. И за разлика от многоговорещия Горбачов, обикновеното момче от провинцията, работникът от Карагандинския комбинат, реализирал сам себе си в живота , с по-нататъшната си дейност като ръководител на републиката оправдава надеждите на своите сънародници. Въпреки нарочната поканата от Борис Елцин, той не участва в заговора в Беловежката гора за разрушаването на Съветския съюз. Назърбаев е инициатора за свикването на среща на ръководителите на бившите съветски републики в Алма-Ата за създаването на ОНД. Той е в основата на решението на Казахстан за отказ от ядрения му статут и оръжие, инициира създаването на Евроазиатския икономически съюз, полага основите на многовекторна външна политика и установяването на изключително бризки отношения с КНР, изиграва решителна роля в разрешаването на конфликта между Русия и Турция през 2016 година при свалянето на руския изстребител , както и при победата на Ердоган над превратаджиите през същата година. Назарбаев временно отстранява дъщеря си Дарига от високите държавни постове поради загуба на доверие. И така, последователно и решително, 29 години той успешно ръководи своята страна за благото на казахстанския народ.

В последните десетилетия , когато господстващите идеологии, т.е. фразеологията и празнословието, загубиха силата си и пазарните принципи наложила оценките да се базират на конкретни резултати в дейността на всеки, ролята и мястото на мислещите и "здраво стъпили на земята" личности, които носят отговорност за постъпките си придобиха изключително значение за просперитета и развитието на човечеството.В същото време, великите сили като стари колониални империи по традиция имат развита система за оказване на натиск и влияние върху по-слабите средни и малки държави, използвайки за тази цел местни компрадори и агенти за влияние. Те от своя страна формират общественото мнение така, че бъдещето на страните винаги да се свързва с "добрите" отношения и "благодеянията" на хегемона към своите васали. И така, с годините, в условията на глобализация и неолиберален капитализъм конформизмът стана основна "идеология" и механизъм за оцеляване на развиващите се страни. Обективният и логичен въпрос е: дали това е полезно и правилно за тези страни?

Не е ли по-добре малките и средни държави самостоятелно да намират и градят мостове помежду си чрез взаимно-изгодно, пълномащабно и добронамерено сътрудничество , за да успеят в създавенето на по-добри условия на живот за своето население. Това в най-висока степен се отнася за отношенията между България и Казахстан. Преклонението на прабългарите и дедите на казахите пред единния ни върховния бог Тангра, общите ни географско-исторически корени, взаимното проникване и симпатия между двата народа в годините на народната демокрация, отсъствието на проблеми и нерешени въпроси между страните, взаимно допълващите се икономики и родството с великата руска култура – всичко това са реални и сериозни фактори за динамизиране на всестранното сътрудничество. Руската Федерация и Съединените щати са велики държави ,носещи отговорност за съдбините на човечеството, и едва ли им остава време, ресурси, а вече и желания да инвестират извън страните си , когато собствените им народи изпитват трудности и лишения. Да правят подаръци в замяна на какво? На клетви за вярност и уверения, че няма да подкрепят врага?! Но за тази "услуга" се плащаше тогава, когато светът бе идеологически разполовен и когато пролетарския интернационализъм бе водеща държавна политика!

Днес не е така! Днес народите трябва да се обединяват на основата на духовното им братство като жители на една обща планета, на общия им стремежа за по-добър живот за обикновените хора, на зачитане правата на малките и големи народи и етнически групи, на подкрепата за всеки, който търси съвършенство и хармония. Така, както моят приятел и наставник сибиряка Иван Зарубин ме направи приятел за цял живот на народа на Казахстан; така както Н.Пр. посланик Темиртай Избастин ежедневно с работата си издига авторитета на днешен Казахстан в България; така както великия Фьодор Достоевски, воювял за свободата на България и с присъщата му отзивчивост е подкрепял таланта на големия казахски учен-изследовател Чокан Алиханов; така както всеотдайният и благороден руснак Иван Зарубин , напуснал този свят на 26 август 2020 година, е повярвал и подкрепил младия Нурсултан в неговата битка за справедливост и вярна служба на Отечеството. Всички тези примери говорят за едно – няма малки и големи, има хора с горещи сърца и трезв ум, които с талант и воля търсят и намират най-краткия път за постигане на благоденствие и добруване за обикновените хора.

Има още един потресаващ факт от живота и дейността на първия президент на Република Казахстан Нурсултан Абишевич Назарбаев. По собствена инициатива, верен на изключителната си политическа интуиция и с мисъл за гарантиране безоблачното бъдеще на Родината, през април 2019 година той доброволно се отказва от най-висшия пост и препоръча на своето място да бъде избран председателя на Сената Касим-Жомарт Токаев.За изминалите две години новият ръководител на страната направи така, че Казахстан вече заема 37-то място в световния глобален рейтинг по конкурентноспособност на института IMD в Лозана ,Швейцария. След него е Испания - 39, Индия - 43, Русия - 45, Турция - 51. Бъгария въобще не е включена в класацията от 64 страни, поради непокриване на критериите. В раздела "Ефективност на правителството" РК е на 21 място, в разеделя "Икономическа активност" - 45 място, в раздела "Ефективност на бизнеса" - 28 място, в раздела "Инфраструктура "- 47 място. Според проведената анкета сред инвеститорите в страната петте най-привлекателни фактори за икономиката на РК са: "благоприятна бизнес-среда" - 60% от анкетираните, "динамичност на икономиката" - 46,4%, "достъп до финансови ресурси" - 45,5%, "стабилност и предсказуемост на политиката" - 42,7% и "конкурентна данъчна система" - 40,9%. В началото на май т.г. едно от най-авторитените издания на САЩ "Foreign policy" публикува статия със заглавие: "Азиатската Женева" успешно балансира между Русия, Китай и Запада" , в която се казва:

"Президентът Токаев, който е бивш високопоставен дипломат от кариерата обяви , че Казахстан навлиза в нов етап в своите политически и социално-икономически трансформации.Амбициозната програма на неговото правителство за модернизация изисксва "конструктивно преосмисляне" на вътрешната и външна политика на страната, която е съсредоточена върху концепцията на Токаев за Казахстан като "чуваща страна". И още от статията: " Пътят на Казахстан не може да бъде възпроизведен от други страни. Огромният географски размер, ресурси и историческо съветско наследство направиха Казахстан уникален. Въпреки това , надграждайки своите успехи и съществуващи ограничения , Казахстан показа, че стратегическата гъвкавост и прагматичното търпение са ключови фактори за успех, независимо от района".

Не може да не се съгласим с обективната и точна характеристика за развитието на РК на съвременния етап. Но този процес изисква и изключителна качества у човека, на който са възложение най-високи отговорности по генерирането на идеи и организиране ефективността в работата на хилядите отговорни сътрудници в държавната администрация. В това отношение изборът на първия президент Назърбаев е безспорна победа на здравомислието ,обективната оценка и мотивирано доверие и убеждение , че именно този казахстанец ще е в състояние да продължи прогресивното развитие на независим Казахстан. Показателни в това отношение са думите на министъра на външните работи на Русия Сергей Лавров за бившия негов колега и съвипусник от Московския институт за международни отношения Касим-Жомарт Токаев: " Ние тясно си сътрудничихме , когато Касим-Жомарт Кемелевич оглави през 2010 години Отделението на ООН в Женева и едновремнно беше представител на Генералния секретар на ООН на Конференцията по разоражаваането. Там той се ползваше с огромен авторитет и уважение.....Това е голям и отговорен пост и, изпълнявайки задълженията си, той постави рекорд, защото по време на неговото генерално директорстване в Женева бяха проведени рекордно количество мероприятия (около десет хиляди), сравнени с аналогичните периоди на неговите предшественици. ..... Аз високо ценя неговата преданост към изпълняване на дълга си пред народа и Родината. Това не са високопарни думи. Това са неща , които ние констатираме. Всички, които добре познават К.-Ж.К.Токаев от първите минути на познаството си с него отбелязват именно тези негови качества. Второ – високата му ерудиция, прекрасното владеене на чужди езици, на международната проблематика.И най-важното – прекрасното познаване на своята страна , на задачите, които са поставени от първия Президент на Казахстан Н.А.Назърбаев и сега се формулират под ръководстото на К.-Ж.К.Токаев. Когато си наясно с нуждите, с мечтите на своя народ, със задачите за развитието на страната, то формулирането на външнополитическите приоритети придобива конкретен характер, ясен смисъл и насоченост".

Да, безспорно, такъв ръководител вижда проблемите и приоритетите в тяхното развитие и перспектива, като своевременно приема необходимите решения. С подобен стил, но с много по-голям опит, възможности и познания е и Президента на РФ В.В.Путин. За съжаление, същото не може да се каже за българските им колеги. Един от тях, кадър на НПО "Глобална България", си позволи по време на своето президентстване пренебрежително да заяви ,че "българите нямат намерение да живеят в казахстанските степи". За сведение на бившия президент, българите в Казахстан имат своя общност, представени са в държавния орган " Асамблея на народите в РК", възглавявана от президента на страната, на която зам.председател до смъртта си през 2016 година бе Олег Д. Димов (1946-2016). По време на пребиваването си в България през 2008 година, той разказва за една интересна негова среща:" През 90-те години на миналия век времената бяха много тежки за народите на Казахстан. Много хора се преселваха в историческите си прародини: немците - в Германия, поляците - в своята страна. Тогава попитах леля Ванга дали и българите трябва да бягат от Казахстан. Няма да забравя как ми отговори: "Там ке седите! И там трябва да има България! Живеете до Китайската стена. Последните българи на изток сте." През 2007 година, по решение на правителството на Казахстан, в с. Актогай, Павлодарска област на РК бе издигнат паметник , посветен на 100-годишнината от заселването на българската диаспора на казахстанска земя.

Светът върви с гигантски крачки към промяна, към многополюсен свят със зачитане индивидуалните особености и традиции на всечки народи. В това ново време малките и средни държави трябва по новому да погледнат на възможностите , които предлага и ще генерира този Нов световен ред. Общуването между хората, независимо от тяхната вяра, етническа и расова принадлежност открива колосални възможности пред малките и средни народи, в т.ч. и пред народите на Казахстан и България.

Нужна ни е воля, решителност и политическа отговорност пред идващите след нас поколения за да превърнем потенциалните възможности в красиво настояще и обнадеждаващо бъдеще!

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели