/Поглед.инфо/ Откъдето и да я погледнеш, късметлийка си е БСП. Шансът, който се открехна пред нея на изборите на 19 април 2026 г., най-сетне ще я освободи от плъпналите в нея леви нагаждачи, кариеристи, печалбари и откровени мошеници. Да му мислят другите партии, понеже те ще се насочат стремително към тях. Защото на истинския социалист и комунист не му е първа грижа дали неговата партия е на власт - да си на власт в полукапиталистическо и полуфашистко общество едва ли е мечта за антифашисти. В такива общества партията винаги се е борила, най-вече с оръжие в ръка. И така до деня 9-ти.
Васил Чертовенски (Васил Илиев Сочев, 1910 – 1969), несломим анархист, лежал доста годинки в няколко политически фашистки затвора, а след 9-ти - полупринуден да стане комунист, но прегърнал Идеята, както се казва, с цялата си душа и сърце.
Васил Чертовенски
А освен това роденият в Лясковец прочут женкар, гастроном и душевен съветник по проблемите на близки и непознати хора Васил Чертовенски такива съвети дава на изплакалите се пред него, че на тях им иде сами да се гръмнат. Не прощава и на властимащите, които не го закачат, защото освен, че Васката е много устат, той и много знае за тях от престоя си в каушите.
Но с текстовете днес, ако не ни предизвика да се закикотим, поне ще ни накара да се поусмихнем; да забравим за миг гадостите на изборите, които още сега доста намирисват. Поне по отношение на БСП. Стратегическа грешка! От книжките - виж маршал Георги Жуков, се знае, че основен принцип в голямата политика и войната е никога да не притискаш противника си до стената¸защото не знаеш какво ще последва в безизходното положение. Може да тръгне срещу теб с цялата си сила и да те помете.
Де бре, нашите самоотвержени предци, борци за справедлива България, все избори ли са печелили!
Мнозина вече си спомнят крилатия призив от Испания преди стотина години, с който републикаците посрещат войските на Франко:
No pasaran!
А сега Васил Чертовенски, записан от Радой Ралин.
Радой Ралин, „Утешенията на Васил Чертовенски”, роман в анекдоти, илюстрации Борис Димовски, редактор Георги Борисов, изд. „Факел", 1994 г.
Изход от свободата
Веднага след 9 септември 1944 година започват да излизат три анархистки вестника, органи на отделните течения. Но щастието им трае кратко. Най-неочаквано ЦК на БКП повиква в отдел „Кадри” не техните ръководители, такива анархистите нямат, а просто личните си познати от затворите и общата нелегална борба.
- Другари – започва с явно благоразположение завеждащият Димо Дичев, - Централният комитет разгледа вашия въпрос…
- Но ние не сме поставяли никакъв въпрос – спонтанно възразяват призованите.
- Така де – продължава бае Димо, - Централният комитет се занима с вашето предложение…
- Но ние не сме се оплаквали - отново недоумяват черните братя.
- Така де - засилва доброжелателния тон завеждащият, именно, Централният комитет дава най-висока оценка за участието ви в борбата като смели, честни и безкомпромисни революционери, дали дългогодишен принос в общото ни дело. Така че всеки от вас, който поиска, може да стане член на БКП без поръчения и гаранти, като му се признава предварителният стаж във вашето движение за непрекъснато членство в нашата партия… Защото, нали, сега, след победата, неудобно става при една класа да има две партии… Така че вие ще трябва да се разтурите… Така че спуснете решението на ЦК между вашите другари анархисти…
- Е, ами ти как постъпи? - питат след време Васил Чертовенски.
- Как иначе?... Реших вместо в Белене да постъпя в БКП - отвръща той с виновна усмивка. Избиват бе, избиват ни… Как иначе щяхме да спасим анархисткото движение?
Надежда има
В едноименния си фейлетон, уж на шега, ама Васил Чертовенски изплюва на няколко пъти камъчето, че му много тежи това староергенство:
„Още навремето, когато водехме борбата срещу фашизма, твърдо решихме: победим ли класовия враг, веднага да се обулчим.
- Дойде Девети септември, победихме, и тъкмо реших да встъпя в първия си законен брак… с едно девойче: черничко, миличко, сладка красота… взе, че се обяви Отечествената война. Казвам на моята чернушка: „Виж какво, мило… Сломим ли хитлеристкия враг и се върна жив и здрав, веднага правим сватбата.”
Понесен върху яките криле на победата - пристигнах с нашите войски в родината.
Тъкмо приготвях спалнята и, не щеш ли, започна бригадирското движение… Казвам на чернушката, че след две години, завършим ли обектите, ще се оженим.
Чернушката много се отчая, престана да идва при мене, започна нещо да се губи от очите ми. Един ден получих от нея писмо, че ще се омъжва.
Възмутих се аз до дън-душа на женската неверност и… край!
След приключване на бригадирското движение и след национализацията на индустрията започна изграждането на основите на социализма… Изградим ли основите, веднага брак. Това да стане навръх Девети септември.
Дигнахме се на работа, изградихме язовири, електроцентрали, заводи, че какво ли не. Закипя в благороден труд цялата страна. Работя аз и остана ли малко свободен, започвам важно да си мисля: „Стига ергенлък, стига самота!”
Върна се, да речем, вечер, та ми стане тъжно, че няма джан-джун в стаята. И нали съм трогателен мъж, удрям го на ирония и казвам на леглото си:
- Добър вечер, дюшек!
И сам си отговарям:
- Добре дошел, ешек (магаре)
Добре, ама империалистите взеха, че запалиха студената война. Помислих, помислих и пак се раздумах. Толкова време съм чакал, защо да не почакам още малко!
Битката за мира се развихри. Изясниха се политическите хоризонти, светна и моят брачен проблем. Намерих си аз нова мома, навършила тридесет и две години, балзаковски тип. Тъкмо за мене. Дойде вкъщи, завъртя се на пета, разтреби стаята ми. Не стоях настрана. Помагах й. Дори няколко пъти колективно изтърсихме чергите и беше много, ама много приятно. Трогнах се и отсякох: в чест на великия Девети септември в самия ден на празника сключвам брак…
Дойде и празникът. Станах рано. Стегнах се и погледнах навън. Улиците пълни с празнично облечени хора. Пеят и се веселят. Мигом нещо ме клъцна под лъжичката. Какво правя? Къде отивам аз? Бива ли в деня на свободата да нахлузвам на врата си някакви там брачни вериги? Защо бързам, когато никой не ме гони? Време занапред много…”[…]
Партиен секретар
В редакцията на „Стършел” работят десетина писатели, пет-шест художника и трима-четирима от техническия персонал, първите са партийни членове или към писателския съюз, или на художниците.
Останалите са все нови партийци, кой да им бъде партиен секретар? Няма друг – като бивш политзатворник, естествено Васката! Дърпа се той, не иска, в края на краищата обидно му е на толкова малка, навярно най-малката в страната партийна група, да бъде секретар. Но му налагат и той приема партийното поръчение.
И върви вече из улиците с друго самочувствие[…]
И всеки четвъртък, когато вестникът се композира, коригира и е готов за матрициране, Чертовенски се изправя пред целия дежурен екип и с цялата си насъбрана важност задава дежурния си въпрос:
- Сашо! Срещаш ли трудности?
Всички се изкискват, Сашо измисля някакъв повод, за да отпрати Васката, а той на отиване му шепне в ухото:
- Не може бе, Сашо, не може без да те контролирам. Нали тази партия затова ни слага, за да ви държим юздите изкъсо. Не може иначе бе, тя ще ни унищожи всичките, ако не й се подчиняваме.
Укротяване на велможата
„Стършел” излиза с остър фейлетон срещу столичния кмет Димитър Попов.
Още същата заран отзвукът е много силен, общественото мнение никак не е в полза на дерибея от висок ранг.
Засегнатият не е в състояние да удържи нервите си и пристига в редакцията, за да иска обяснения. А подобни действия тук понякога стигат до ръкопашен бой, затова целият редакционен персонал се е разбягал и изпокрил по етажите на Полиграфическия комбинат.
Само партийният секретар Васил Чертовенски излиза с открити гърди и блага усмивка:
- Какво бе, бай Митю, какво ти пилят ташките тия наши пичлемета? Уж са хора умни, политически зрели… Ама и те не го правят с лошо чувство. Не виждаш ли, че като излагат тия дребни факти, с тях само хвърлят прах в очите на хората, за да се отклони вниманието им от всичките ти останали престъпления… Ти си кмет, трябва да бъдеш великодушен. Успокой се, като истински партиец, по-добре теб да хулят хората, отколкото партията.
Грешка в адреса
Стар приятел се оплаква на Чертовенски:
- Много се поквари младото поколение, Василе, много падна моралът сред младите…
- Ах, моралът, остави го ти него, свърши се вече – подкрепя го той. – Ех, ако се появи пак след сто години като нова мода, възможно е да се върне. Но сега не…
- Ето на – споделя развълнуван приятелят му – намирам в кошчето смачкано писмо до дъщеря ми… Някакъв негодяй я пита как са минали лабораторните проби с жабите, дали не е забременяла… А тя няма още 15 години!
- Не го вземай толкова надълбоко – успокоява го Васил. – Изключено е, не ще да е до дъщеря ти… Сигурно е до жена ти!
Оценка на мъж с опит
В редакцията на „Стършел” получавам новата поема на Христо Фотев „Ромео и Жулиета”, дочитам я и с въодушевлението си нарушавам работния покой:
- Още в този брой трябва да влезе!
Ония, които имат възложени материали, не скриват подозрението си:
- Пак ли ще напълниш вестника с твоите неизвестни поети и дългите им скучни излияния…
- Ама хубава ли е поемата?… Как тъй само от едно четене я харесваш?... – намесва се авторитетно Валери.
- Много е хубава! – навивам се до безкрайност…
Чертовенски, мой съюзник в повечето случаи, решава да ме подкрепи:
- Хубава е, как няма да е хубава? Христо Фотев е артистичен еснаф, как няма да я напише с чувство!... Той вече спечели всички курви на Бургас, пренесе ги от пристанището в средите на изкуствата… Можем да му имаме доверие. Партийното бюро е насреща.
Важното е човек да не унива
Млад мъж, съсед на Чертовенски, му споделя, че е заварил жена си с любовник. Чуди се какво да прави.
- Не мога да ти дам съвет, трябва да проуча въпроса.
И още на другия ден го намира с готов отговор:
- Бъди спокоен, говорих с любовника. Той няма редовни любовни отношения с нея. Само когато жена му е в командировка. Така че не бива да униваш! През лятото пращат по-рядко в командировки.
Все някой ще трябва
Минават едни поредни избори с обичайния резултат 99.99%, в които е избран и Димитър Методиев, вече покачил се по сияйните върхове на кариерата.Развълнуван от този успех на комунизма, партийният поет написва възторжена статия във в. „Работническо дело” със знаменателното заглавие „НАРОДЪТ ОПРАВДА ДОВЕРИЕТО НА ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ!”
Чертовенски го посещава в редакцията на партийния орган, където авторът е замглав:
-Митко, стискам ти и двете ръце!...
- Благодаря, Василе, за избирането ми или за излизането на поемата „Русия въжделенная”? - и поласкано го тупа по рамото.
- Мола ти се, нямам прах за изтърсване… За заглавието! Такова заглавие в нашата литература и периодика не е излизало… Ами прав си, не може и двамата противници да са еднакво виновни, все единият трябва да оправдае другия.
Васил и световното положение
Той не се интересуваше страстно от международните новини. Не страдаше от журналистическата мания първи да узнае някаква сензация и да стане център на внимание в клуба. Но иначе след като събитието отшуми, умееше да прави любопитни коментари:
- Радко, Радко, една Испания няма и 500 години, а откри цяла Америка, че я и насели със своите отрепки и вагабонти, та образува Латинска Америка. А България като наближава 1300 години, какво е получила? Къде й са колониите? Къде й са колежите и университетите, тук да идват и да се образоват учените от цял свят. Само като рече някой народ, заграбва друг, ще прави, ще струва, през три държави ще прескочи, и пак България ще зароби. Какво толкова ги привлича, много дашни ли са жените ни, много лековерни ли са мъжете ни, свикнали сме все да черпим завоевателите си. И все нас прецакват, все ние изплащаме контрибуции, все ние се побратимяваме навеки. И все нашите емигрират, защо никой не емигрира у нас? Само най-пропадналите калтаци се женят за наши студентчета или курсисти.
Много ми е мъчно, Радко, за нашата България. Дано не доживея нейното разпадане…
Исторически недъг
Васил никак не понасяше, която и да е производна дума от глагола „утешавам”, веднага открива заговорническо намерение у събеседника си. Единствен прави щастливо изключение от това „вето” актьорът Вели Чаушев. Той среща стария журналист и писател и го пита:
- Бай Василе, кажи ми, като се освободи България, ще отидеш ли да утешаваш и другите народи?
- Какво да ти разправям, бе Вели? Нали виждаш, че България е неосвободима?
Свети владико!...
Въпреки официалното безбожие на държавата, избира се нов патриарх Кирил.
След официалното възшествие в катедралата се отслужва литургия и десетки вярващи се изреждат да му целунат ръка и да получат благословията му…
Той, умилен от чувството за исторически патос, гледа празничното въодушевление на енориашите. Но усеща по десницата си една целувка, придружена с многозначително близване с език. Някоя палавница ли по навик?
Оглежда се: Чертовенски!
- Хайде честито, Коста! Ще черпиш, бе маскара… Ей, помниш ли как те направих анархист, че после се уплаши и натопи нашите момчета, издаде ги, та стана провокатор… Ама виж, Партията като реши, може и от Господя по лесно и бързо да прощава… Сега да видим, кога ще ме заведеш на гости в Женския манастир?
Български таван
Излиза романът „Тютюн” и авторът му Димитър Димов празнува своя необикновен за българските условия литературен триумф. Критиците, които доскоро са го отричали, сега се надпреварват да го хвалят, колегите на фаворита шумно го поздравяват, валят телеграми от партийни величия.
Среща го Васил Чертовенски, напреднал по възраст, но още неизявил се писател, и на свой ред бърза да изкаже мнението си:
- Димов, ти написа такъв хубав роман „Осъдени души”, европейска работа, изпипано нещо. Кундел не можеш да откриеш в стила му. Що ти трябваше да се връщаш пак на българско равнище: хващаш се за неща, които и на партийците не са ясни, камо ли на тебе, приспособленеца. Кога си говорил с един работник в живота си ? Утре! Не ти ли стигаше успехът с „Осъдени души”? Нали знаеш, че българският литературен гений е като този на нашите генерали: получават цял живот пенсия само за една единствена победа… И тя им е много!
Икономически поглед
Списание „Български воин”поднася за своя безплатна премия първата книга на Чертовенски „Като на Шипка”.[…]
Не признаващ учтивата форма към никого с добрината и свойското си отношение към всекиго, той успява да спечели и доверието на главния редактор […], който се намира в страшно депресивно състояние.
Васил го усеща, настъпва го по „душевния мазол” и кротко го подпитва какво му се е случило и защо е така кахърен.
- Много съм зле, Васка”, иде ми да се самоубия…
- Ей началство, внимавай, пистолет носиш. Ще отида да кажа на министъра да ти го отнеме… какво ти е? Да не си болен?
- По лошо, Василе… Жена ми се е повлякла подир генерал-лейтенант Мишо Мишев, началника на Политотдела на армията… Чудя се какво да направя, жена си ли да изпъдя, службата ли да напусна?...
- Ти деца имаш ли? - прекъсва го Чертовенски.
- Двечки момиченца, едното на пет, другото на три години.
- Няма да пъдиш жената бе – със строга доброта го съветва Чертовенски. – Как така ще допуснеш дъщерите ти отрано да получат репутация, че майка им е била лека жена?...
- Тогава… тогава, според теб, да напусна армията?
- Чуваш ли се какви ги приказваш? Къде се намираш ти, бе? Кой бяга от офицерски чин? Но ти си един обикновен полковник, а той цял генерал… къде ще намериш другаде такава заплата и такава униформа?... Няма да напускаш жена си! На сиромах човек и половин п… стига!
Ергенска паника
Първо чрезвичайно произшествие в монолитното ядро на партийния печат!
Деветнадесет-годишната касиерка Богданка е получила бременност, посредством активното участие на Васил Чертовенски, ерген влязъл в четиридесет и втората си година. А тя - вече в третия си месец.
Въпросът е от общонационално значение и при неправилно решение, без друго ще бъде използван от врага за всяване на разложение в сплотените партийни редици.
Свиква се съвместно събрание на партийната организация и Комсомола.
Отговорният е четиридесет и две-годишен конспиративен обожател на всички съблазнителни жени, но и на стеснителните комсомолки. Обаче не иска и не допуска никаква възможност за брак от негова страна.
Присъства и цветът на червените ветерани с достатъчно дълъг агитаторски стаж по затворите. Те стръвно порицават това подло покушение на партийния морал и заплашват похитителя или да се ожени веднага, до седмица, или да се самоубие, или да бъде изключен от партията!
- Не щъ – отвръща Васил Чертовенски.
-Как така? – гневи се Бюрото.
- Ей така! Не щъ! – инати се той.
- А какво ще прави новороденото ? – крещи преждевременно побелялата поетеса, стара мома от затвори и лагери…
- Слушай ти! – излиза изневиделица бай Ненко. – Както чупех вратовете на фашистките кметове и ги мушках със завана в черния дроб, така и тебе ще ликвидирам… Тук е партийно събрание, бе! Как така пред светите портрети на Ленин и Сталин, на Димитров и Червенков ти плюеш върху сурата на партийната дисциплина? Мога ли довечера да те срещна аз в тъмното и да се поразправяме малко насаме?
- На партийната дисциплина не й е работа да прикрива курвите – проронва Васил невинно и се усмихва.
Този термин възбужда атентат в партийното събрание. Линчът е неминуем.
- Клеветник!!! – крещят комсомолките.
- Как така смее без доказателства? – подкрепят ги партийките. – И каква мръсна дума произнесе.
- По-опасни са курвите, които ходят само с едного. Те го оженват за себе си… - произнася като на себе си Васил.
Председателят едва усмирява настървението и пита още по-заплашително:
- Ти откъде имаш такива сведения?
- Лични впечатления – държи се подсъдимият.
- Какви? Разкрий ги!...
Събранието затихва. Богданка хлипа…
- Ами… на баня ходи всеки ден… За какво й е?...
Гръмогласен смях го заглушава (събранието!), но поради заговорилото партийно съзнание веднага секва уплашено. Неумолимият председател изпробва юридическите си познания:
- Това не е аргумент. Кажи други факт...
- Маже си „капанчето” с парфюм… Кои правят така?
Пак оглушителен смях, само за миг!
На Богданка й прилошава. Партийките от средното поколение я успокояват: „Не го ли виждаш какъв е льохман? Не плачи, Богданке! Партийното бюро ще вземе мерки да те ожени за някой журналист от Рабфака”
- За нейно добро ще бъде другари. Уважете моите затихващи функции, за да мога да се отдам с всичките си сили на партийното строителство - с утешителен съвет завършва подсъдимият.
Неизяснен въпрос
Сплотеният колектив на партийните издания устройва предпразнично честване на десетата годишнина от 9 септември. Центърът на програмата е участието на видната боркиня от съпротивата Цола Драгойчева, понастоящ член на ЦК и министър.
Гостенката отгоре на всичко е оратор, та с романтичен патос и вълнение до сълзи разказва за дълголетните борби на партията, както и своето решително участие в тях.
След шумните аплодисменти накрая председателят на събранието й благодари като изтъква, че нейният живот е цяла епопея, за която може дни и месеци да се разказва... Но сега, ако някой пожелае да зададе специален въпрос от историческо значение, нека вдигне ръка, другарката ще му отговори.
Васил Чертовенски, който през цялото времетраене на словото е стоял прав на първите редове в изгладения си панталон с цвят на печено кафе, със синя риза, яко стегната в корема, но изскочила откъм гърба, вдига десница и със самочувствието на стар тюрмаджия задава с дружелюбен глас въпроса си:
- Другарко Соня бе, като бяхме в Старозагорския затвор, ти имаше един упорит хроничен маясъл (хемороиди). Какво стана, сега освободи ли се от него?...
Ораторката кимва с глава всред общия смях на разчувстваната публика и доволния днес от участието си Васил Чертовенски.
* Черно на бяло
