/Поглед.инфо/ Нашите историци, ровещи се в новата история на България, рядко, да не кажа никак, подхващат тази тема в проучванията си. В медиите е същата работа. Повечето предпочитат да пишат и показват обилно кой в Северна Македония откраднал нещо от историята ни, кой какво антибългарско изрекъл, как набили някого край Вардар затуй, че се българее. Но рядко някой се сеща за неостаряващите им копнения за Пиринско. Може би, защото това малцинство у нас наистина е, айде не от един-двама, ама и не повече от няколко файтона хора. Не се докачайте, това е изтъркана метафора, но все пак не са кой знае колко много запалените по македонистката идея у нас глави. Макар някои от тях да твърдят, че в България има македонско малцинство, което било не по-малко от 400 000 души. И тази година, преди няколко месеца, премиерът на Северна Македония Димитър Ковачевски пак поиска да признаем „македонско малцинство“, а кресливи мекедонстващи тук периодично искат същото. Току що пък специалният пратеник на САщ Габриел Ескобар пък заяви, че българските власти му казали, че няма да пречат повече РСМ да влезе в ЕС. Нищо, че договорените условия не са изпълнени. Следващото е да ни натиснат за Пиринския край и малцинство у нас.

Едно изключение от оглушителното публично мълчание по темата е доц. Димитър Тюлеков, който покрай заниманията си със студентите в Благоевградския университет, е навлязъл много надълбоко в темата за македонско малцинство у нас в началото на века. Разкрива и как Омовци изнесоха своята кампания не без успех в Европейските институции.

Изследването, което доц. Тюлеков е публикувал в книга, откъс от която ви предлагаме днес, впечатлява със своята задълбоченост и с добрия си тон. Той не хвърля безадресни думи нахалост, а спокойно посочва къде какво се е случило, кой какво е казал, какви задкулисни битки кой да е войводата се водят сред нашите македонстващи, но забележете - конкретно, без да спестява нито едно име или каквато и да е значима подробност.

Това изследване ще е полезно и на западняците, които доста често подкрепят неистово северомакедонците за какво ли не. Да им се чуди човек на акъла и самочувствието. Що не вземат по-напред да почистят от проблемите по националните си въпроси своите авгиеви обори, че тогава да се захванат с нашите. В сравнение с тяхното дередже, нашето е приказка направо. Да припомням ли нажежените до червено национални проблеми на Великобритания, Испания, Франция, да не говорим за Турция?

Че при тях все още се пуца, стреля се де, и бомби трещят.

„Политическият мит за „македонско малцинство” в България”, Димитър Тюлеков, изд. Македонски научен институт – София, филиал Благоевград, 2007 г.

3. Рождението на евромакедонизма в България (първа част)

Най-упоритите привърженици на провинциалния македонизъм в България обаче успяват да потвърдят правилото “партия със закон не може да се забрани”. Мнението на най-висшата съдебна институция върху един чисто юридически казус е превърнато в обект на несекващи политически спекулации и идеологически македонистки тълкувания. В условията на демократично развиващото се българско общество реално омо-дейностите въобще не са преустановени. Напротив!

Няколко са по-значимите фактори, които имат определящо значение за началния тласък в процеса към новото превъплъщение на българския македонизъм. Почти единодушна е външнополитическата подкрепа от страна на Скопие. Въпреки приетите само преди година европейски норми за регулиране отношенията между Република Македония и България, тамошните власти, партиите и лесно манипулираната общественост избират възможно най-скандалния път. Те не просто коментират решението на Конституционния съд в съседна България. По изпитания отдавна способ Владимир Тулевски и Бошко Нацевски – бивши кореспонденти на в. “Нова Македония” в София, оценяват конституционното решение като дискриминаторски и националношовинистичен акт на официална България. В съзвучие с тях, на 1 март 2000 г. Владо Бучковски от опозиционния Социалдемократически съюз, като критикува правителството на Л. Георгиевски, изказва подкрепа за “българската партия на македонското малцинство” в стремежа й да търси справедливост пред Международния съд за правата на човека в Страсбург. Бучковски обещава, че “СДСМ няма да жертва интересите на македонците, заради теснопартийни интереси”. В такъв дух са и декларациите на Социалистическата и Либералната партия.

На 9 март Събранието на Република Македония приема специална декларация “за защита правата на членовете на “ОМО Илинден” ПИРИН”. Връх на поредната антибългарска кампания е организираният на следващия ден митинг. Издигнатите лозунги “Бугариа во Африка”, “Бугари-татари”, “Бугари-фашисти”, “пОМОщ”, “Стоянов [Петър], признай ги Македонците”, “Любчо - Бугарин”, нагледно разкриват закостенелия характер на македонистките поведенчески нагласи в Скопие. Становището на Министерството на емиграцията и декларацията от митинга имат еднакви искания към България в полза на омовския македонизъм: ”Образование на майчин език, частни медии и държавни програми на македонски език, вероизповедание на македонски език, отделна графа “македонец” при демографските преброявания, свобода на изразяване на етническата принадлежност и самобитност”48

Решението на Конституционния съд в София не е прието с единодушие. В Скопие съзнателно се тиражира особеното мнение на конституционния съдия Маргарита Златарева. Нейната убеденост, че българските граждани макар и с фиктивно етническо съзнание не заплашват териториалната цялост на държавата, че конституционно гарантираната свобода на словото отхвърля съдебната забрана върху изказването на обществено неприемливи идеи и исторически неистини, както и разбирането й, че дейността на регистрираната партия може да бъде обект на по-добро държавно регулиране от акта на забрана, са официален импулс сред македонистката общност в България.

Особените мнения в Конституционния съд бяха споделени и от Международната хелзинска федерация за човешки права и Хелзинските комитети в България и Република Македония. Още на 1 март 2000 г. във Виена, София и Скопие бе оповестено съвместно съобщение. В него решението е наречено “дискриминационно” и реактивиращо комунистическите теории, че не само действията, но мислите и изявите на политически групи и водачи, могат да бъдат предмет на съдебно обследване и репресия.

Точно след пет дни централният съвет на “ОМО Илинден” ПИРИН излиза с декларация до председателите на Общото събрание на Съвета на Европа и на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, до висшите държавни институции в България и до посолствата на САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия и РМ. Съставеният политически документ е уж проникнат от загриженост за авторитета на българската държавност, но всъщност цели неговото поругаване и злоумишлено обвинение към София в незачитане колективните права на “македонското малцинство”. В съдържанието на декларацията няма нищо случайно. То е обобщение на вече тиражираните и изказани в Скопие политически оценки и обидни квалификации към България. С огласяването на омовската декларация Иван Сингартийски обявява пред журналиста Виктор Цветаноски заканата си: “Ке я тужиме бугарската држава во Страсбург”. Седмица по-късно скандалното партийно ръководство, пред радваща се на интерес пресконференция, обявява волята си да търси арбитражното посредничество на Европейския съд за човешки права в Страсбург.

Не е необходима заплахата със Страсбург, тъй като България не крие от международната общност резултатите от преброяването през 1992 г. Това е декларирано в началото на април пред Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността. Фактът в случая е само повод да се обвини България, че ограничава правото на мирно събиране и да се активизират омовци за масово участие в поредното македонистко възпоменание около гроба на Яне Сандански. Двете македонистки формации, без да имат разрешение от кмета на гр. Сандански Драго Попов, по различно време изпълняват антибългарския си сценарий. В това отношение се отличава Й. Костадинов, който отново обвинява българските държавни ръководители Т. Живков, Ж. Желев и Петър Стоянов в политика на национална асимилация и в жестоко отношение към “македонците в България”.

Това, което омо-водачите и техните покровители прекрасно съзират като възможност за оцеляване, се крие не в традиционните скандални прояви от регионален мащаб и провокираните сблъсъци с местните власти. Периферният македонизъм интуитивно чувства липсата на живителна хранителна среда, така необходима за замислената широка дейност.Единственият траен път за узаконяване на македонистките институционални опити в България за него стават европейските наднационални фактори. Посоките в този смисъл са две: 1. Европейският съд за правата на човека в Страсбург, където с помощта на хелзинския правозащитник Кр. Кънев са внесени обвинителни актове срещу България от Й. Костадинов, Ив. Сингартийски и техните съмишленици. 2. Застъпничеството на гръцката македонистка организация “Виножито”, която има статут на наблюдател към Европейската свободна асоциация на малцинствените и регионални партии. Проблемът за забраната на ОМО е поставен от нея далеч по-рано пред Съвета на Европа, а партийният секретар Павле Воскопулос е пределно ясен: ”Българите сега ще имат много проблеми с нас…, за да стане членка на Европейския съюз, София трябва да реши въпросите с малцинствата. Сигурен съм, че България ще промени решението си за ОМО, иначе тежко й”. На 9-10 ноември 2000 г. делегация на “Виножито” участва в работата на Генералното събрание на Европейският свободен алианс, където е приета за негов пълноправен член. Оттогава започва утвърждаването на “Виножито” като основен международен адвокат на “ОМО Илинден” ПИРИН, която с решение на Софийския градски съд е заличена от регистъра на политическите партии

На 2 февруари 2001 г. Снежана Кацарска, прокурор при Окръжна прокуратура-Благоевград, постановява забрана върху замислената обща проява на нелегитимните “ОМО Илинден” ПИРИН и ОМО ”Илинден”. Поводът е годишнината от рождението на Гоце Делчев, чийто паметник в областния център от години е превърнат в обект на нелицеприятни сцени. Гръцките македонисти веднага изразяват солидарността си с намерението за поредно посегателство на омовци срещу историческата памет на българския революционер. Чрез “Виножито” депутатите Горка Кнор и Еуринг Вин поставят в Европейската комисия и Съвета на министрите повторно въпроса за наложените законови ограничения спрямо дейността на “ОМО Илинден” ПИРИН

През февруари-март 2001 г. и двете македонистки организации безпрепятствено водят пропагандна кампания с една и съща цел: колкото се може повече жители на Благоевградска област да се самоопределят като “македонки и македонци с майчин език МАКЕДОНСКИ”. Подетата битка за регистриране броя на бъдещия македонистки “електорат” и неговия обществен застъпник се води с различни средства. В “гласилото” на ОМО ”Илинден” е публикуван “повик” с критики за липсата на графа ”македонец” при преброяванията от 1965, 1975, 1985 и 1992 г., а “цивилизованите” партийци от “ОМО Илинден” ПИРИН разпространяват 80 000 листовки. Настоятелният им призив за свободна изява на македонската етническа принадлежност е обоснован с някаква гарантирана защита от “международните правни институции”.5 Жалващият се в Страсбург македонистки кръжец, явно недоволен от приключилото преброяване, обвинява за това българските власти. Още преди редовното априлско възпоменание около гроба на Яне Сандански е докладвано в Скопие за готовността да се организира самостоятелно, автономно преброяване. От офиса на “ОМО Илинден” ПИРИН в Благоевград се обещава, че ще бъде изпратена протестна декларация до Съвета на Европа в Страсбург. Паролата от Скопие е ясна: “На традиционната средба на Македонците од сите три дела, на Роженскиот манастир, на гробот на Пиринския цар, Jне Сандански...” да започне обединение сред пиринската македонистка общност.60 В изпълнение на тази директива, през двата почивни дни 21 и 22 април, съвсем безпрепятствено на Рожен привържениците на Иван Сингартийски и Йордан Костадинов произнасят политически слова. Македонисткият събор е благословен от гръцкия архимандрит Никодим Царкнас в съслужение на свещеници от Неврокопската епархия. Обявява се, че присъстват представители на албанските македонци, Ристо Прицкас, основател на “Виножито” в гр. Солун, Гоце Петровски, председател на сдружението на “прогонените македонци” от Егейска Македония. Естествено, без скандали не се минава.

Вече бленуваното в Скопие обединение на македонисткия лагер се оказва обаче трудно изпълнима задача. Йордан Костадинов дава интервюта, че зад него стоят “400 000 македонци в България”, все без право да учат на майчиния си език и да се сдружават. Но не успява да се овладее и обругава съгражданина си Ботьо Тиков, като го нарича “сътрудник на бугарскиот окупатор”, привърженик на СДС и “голем бугарин”. При такива междуличностни отношения е изключено и междупартийното сътрудничество. Добра илюстрация за това е най-новата българска политическа практика. Всъщност Б. Тиков е от кадровия резерв на “ОМО Илинден” ПИРИН, неин заместник-председател. Той е представен в Скопие от Иван Сингартийски като честен македонец, чийто покоен баща – учителят Вангел Стоев Тиков (02.12.1924 г., с. Велюшец – 12 юли 1985 гр. Сандански) е “лежал 10 години за македонските работи”. Привържениците на Ив. Сингартийски, за разлика от групата около Й. Костадинов, бойкотираща изборите, издигат като независим кандидат-депутат инж. Б. Тиков.

Безспорният медиен “герой на деня” в македонисткия сектор от края на 2001 г. е Й. Костадинов. С голямо въодушевление на 24 ноември в Младежкия дом в Благоевград той разяснява решението на Европейския съд по правата на човека. На 17 октомври в Страсбург е даден ход на делото. По-късно, на 2 ноември 2001 г., от подадените през 1995 г. пет жалби са одобрени две. Исканията на общо 23 индивидуални жалбоподатели не са уважени. Евросъдиите удостояват с внимание молбите на Борис Станков от гр. Петрич, Вл. Коцелов от Благоевград, Кирил С. Тилев и Й. Костадинов от гр. Сандански. От предявения иск срещу правителството на стойност 25 000 германски марки и 35 000 френски франка адвокатски хонорар, България е осъдена да изплати 40 000 франка за нематериални щети и 36 127 франка съдебни разноски. Решението на съда няма абсолютно никакво отношение към регистрацията на ОМО ”Илинден” в България и не засяга постановения вече отказ. Европейският съд по правата на човека установява нарушение на чл. 10 и чл. 11 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, предвиждащи свободно събиране и изразяване на мнение и позиция. Основанията за това решение са отказите и ограниченията на българските власти спрямо омовските активисти при организираните от тях публични възпоменателни прояви на 31 юли 1994 г., 22 април и 30 юли 1995 г. и 20 април и 2 август 1997 г.

Звездата на Й. Костадинов постепенно започва да гасне. Сред омовската общност от Санданско-Петричкия район се носят слухове за конфликт между Костадинов и Борис Станков. Разделящата ги тема най-вероятно е нецелесъобразното изразходване на получените средства.

Скоро бившият кандидат за представител в ХХХІХ Народно събрание инж. Б. Тиков, спечелил на парламентарните избори едва 725 гласа, единодушно е избран за лидер на нова македонистка партия. Датата е 18 февруари 2002 г., а мястото е гр. Гоце Делчев. Гости на учредителното събрание с над 500 души са Георги Христов (Ян Пирински), главен редактор на в. “Народна воля”, Красимир Кънев и Емил Коен от Българския хелзински комитет. След решението в Страсбург Кънев уверява присъстващите, че няма законови пречки за дейността на новата партия. Ст. Томовичин, един от инициаторите за създаване на партията, заедно с бурните аплодисменти отправя благодарствени думи към въпросния правозащитник. Събранието е открито от Ангел Безев, който подчертава значимостта на новата партия и очакваните промени при защитата на “…правата, културата и традициите на македонската общност в България”.

Нищо ново в града на Гоце Делчев. Прословутият “танц на инициалите” отразява познато съдържание. Абревиатурата “ОМО-ПИРИН” сега означава: “Обединена македонска общност - партия за интеграция, развитие и икономически напредък”. Избран е централен партиен съвет от 21 членове. От община Сандански, освен Б. Тиков, са Серафим Гоцев и Васил Стойчев, от Благоевград – Ангел Радонов, Петър Иванов, Спас Захариев и Огнян Мечкаров, от Гоце Делчев – Стоян Стоянов, Костадин Караджов, Костадин Прангов, от Разлог – Христо Джупанов, Крум Пахов и Тодор Ушев, от община Кресна – Стоян Димитров и Дамян Резаков, от община Хаджидимово – Ангел Безев и Иван Черганов, от община Петрич – Крум Филатов и Стоян Георгиев, от Пловдив – Христо Пелтеков.

Ако през пролетта и лятото на 2002 г. омо-проявите край Роженския манастир и Самуилова крепост минават почти безпроблемно, не е така при почитането на измисления “Ден на геноцида срещу македонците в България”. На 12 септември в центъра на Благоевград се стига до остър площаден сблъсък между македонистите на Й. Костадинов и членове и привърженици на ВМРО – БНД. На 23 септември в Благоевград се провежда безпрецедентна по своя формат среща. Тук се събират представители на всички политически сили без ДПС. По идея на ВМРО – БНД идват депутати от избирателния район, отговорни служители от полицията и общинското ръководство. Всички дават израз на възмущението си от действията на ограничения македонистки актив, който отдавна се подвизава в Пиринския край под името ОМО ”Илинден”.

Представителният политически форум не успява да формира в областния център трайно становище за противодействие на провинциалния македонизъм. Затова едва ли има пряка връзка между срещата от 23 септември и решението след три месеца на Софийския градски съд каквато омовци се опитват да вменят. Членовете на двете македонистки партии, по-точно на една и съща политическа формация с две имена, смятат че без да носят вина за случилото се на 12 септември, незаслужено са наказани. На 12 декември е отказана регистрация на деветмесечното им отроче, пръкнало се в гр. Гоце Делчев.Преди това, на 18 ноември 2002 г. Благоевградският окръжен съд отхвърля искането на ОМО ”Илинден” за законна дейност. Така общо и трите политически организации ОМО-ПИРИН, “ОМО Илинден” ПИРИН и ОМО “Илинден” придобиват един и същи статут, с който влизат в процедура за следваща регистрация пред Върховния съд и последващо жалване в Страсбург.

Идейната, политическата и организационната характеристика на омовските активисти през последните 3-4 години се формира и изявява вече не само чрез публичните манифестации около Роженския манастир, Самуилова крепост и двата задължителни митинга край паметника на Гоце Делчев. Началото на 2003 г. е белязано от водещата обединителна линия. Отказът на Софийския градски съд да регистрира новата-стара ОМО-ПИРИН въобще не означава край на планираната обществена дейност за изпълнение на партийните цели. На 16 февруари 2003 г. в гр. Разлог централният съвет (ЦС) на ОМО-ПИРИН провежда заседание с 15 свои членове. Партийният председател Тиков, наред с главния проблем за състоянието на местните структури, докладва и за срещата на 2 февруари с председателите на ОМО ”Пирин” Борис Павлов и ТМО-ВМРО (независима) Георги Солунски. Споделено е очакването при следваща подобна среща да бъде подписан тристранен протокол.

Кръгът около Ив. Сингартийски и Б. Тиков, бивши общински съветници на СДС в гр. Г. Делчев и гр. Сандански, за кратко време се утвърждава като основен обединителен център на периферния македонизъм в България. Този процес се развива поради следните обстоятелства: 1. Й. Костадинов и приближените му, с публикувания през март 2003 г. статут на ОМО ”Илинден”, окончателно доказват своята абсолютна политическа неадекватност и неосъществимост на следваните близо 15 години от тях македонистки цели. Освен това, жаждата за вождистка хегемония, излъчвана от град Сандански, лидерското честолюбие и създаденият в омо-средата отблъскващ публичен образ, намаляват почти изчерпания авторитет на ОМО ”Илинден” в България и Скопие; 2. Членовете около Сингартийски-Тиков съставляват по-ново поколение македонисти, далеч по-образовани, с възможности да водят много по-фина антибългарска агитация и пропаганда, по-добре вписваща се в балканските процеси на европейска интеграция. Именно зад тях, макар не директно, стоят властите в Република Македония; 3. Целенасочената дейност за организационно обединение и външно идейно-политическо захранване от страна на Тодор Петров, познатият скопски емисар, ръководител на Световния македонски конгрес.

Не кметът на община Ново село, Струмишко – Република Македония, а именно Т. Петров е домакин на “първата национална конференция на македонците в България”. Проведена е на 5 април 2003 г. в селския дом на културата. От оскъдната информация71 за дневния ред със 17 пункта все пак става известен основният замисъл: регистриране на сдружение ”Обединени македонци в Благоевград”, както и на Македонски културно-информационен център. Защитаваната в Струмишко стратегическа цел е от ясна по-ясна: в условията на демокрация да се осъществи окупаторско по амбициозността си македонизиране на изконна българска етническа територия.

На конференцията е приета програма за отбелязване на значими дати, събития и личности от “историята на Македония и македонците”. Решено е в памет на 88-годишнината от смъртта на Яне Сандански, на 20 април да се организира обединително честване. Планираното поклонение е проведено безпрепятствено, естествено с поздравителен адрес от председателят на т. н. Световен македонски конгрес. В речите на лидера му Тодор Петров, Кимет Фетаху (Дружество “Мир” от Голо Бърдо), Стефан Боцевски и Гоце Петровски – представители на македонците в Албания, РМ и Република Гърция, наред с уроците по европейско право, се съдържат директни внушения към българските държавни власти да признаят наличието на “македонско малцинство в тази земя”.

В Скопие ежегодното поклонение е представено като първо общо дело, организирано от “заедницата на Македонците”. Желаното там обаче съвсем не се превръща в действителност в България. Сдружението не е изградено, но по-ясно очертаният в Ново село досегашен формат започна да се спазва. На 27 юли домакините от сдружението на македонците от Егейска Македония канят в с. Търново за ХХІІІ-та всемакедонска погранична среща представители, освен на “Виножито”, “Мир” и “Преспа”, и на ОМО ”Илинден” и ОМО-ПИРИН.

Първото сериозно предизвикателство за непрекъснато внушаваното отвън омовско обединение е случаят в Благоевград. Живеещият в с. Крупник Борис Павлов поема инициативата да организира поклонението на 12 септември в областния център. За по-голяма тежест той използва името и на ОМО-ПИРИН, но уведомлението до кмета на Благоевград не е подписано от представител на македонистите-партийци. Скандалната ОМО ”Илинден” изцяло запазва като своя печална марка 12 септември, нарочен съвсем сериозно за “ден на жертвите на геноцида и държавния тероризъм, извършван от българските правителства на Македонската нация”.

Следва продължение

Черно на бяло

...

Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h

Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info 

Така ще преодолеем ограниченията.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.