/Поглед.инфо/ С много неверни неща и с откровени лъжи за дните и месеците след Девети септември ни заливат в последните години т.нар. радетели на демокрацията. А тя, освен всичко друго, е и отговорност пред истината. Но всъщност, за истинските реални факти отпреди 78 годинисе говори твърде малко и твърде рядко. Пък те са и героични, и трагични и понякога дори любопитни…

Панайот Костантинов Чинков, (1897–1983), повече познат като Пе Ке Чинков, известен преводач (превежда художествена литература от четири езика) и журналист, придобива огромна популярност, която съперничи с тази на първите ни мъже в държавата, след като става първи коментатор на радио „София” през 1940 г. Той основава и оглавява създадената по нацистки образец Дирекция на Националната пропаганда. Арестуван е след 9.09.1944 г. и очаква доживотната си присъда от Шестия състав на Народния съд в Централния затвор. В своите спомени той разказва, че в отделението са настанени заедно министри, провокатори и главорези. Последните с особено удоволствие обясняват на съкилийниците си технологиите, по които са умъртвявали своите жертви. Наистина много жесток експеримент си е направил някой, като ги е събрал заедно на едно място. Кой е бил той, не успях да открия.

Особено драматичен е разказът на Чинков за посещението в Централния затвор на страшния полковник Лев Главинчев(1903–1970). Публикуваме и писмо на шефа на съветското разузнаване Павел Фитин (1907–1971) до Георги Димитров (1882–1949) относно Лев Главинчев, което опровергава доста от днешните свободни съчинения и измислици за репресии у нас по внушение на руснаците.

Лев Главинчев

Из спомените П. К. Чинков, „Сега ще чуете нашия коментатор”, ИК „Синева”, 2001 г., съст. Ива Бурилкова и Цочо Билярски

…Но между всички стърчеше – и по физически ръст, и по минала дейност, и по характер – Борис (Борко) Насалевски от с. Насалевци, Трънско. Селото водело името си от неговото семейство, което първо се заселило там и повело борба срещу турците. Дядо му, баща му били комити. Баща му участвал в освободителната руско-турска война, зачислен в І набор. Борко казваше, че желае момчетата му (имаше две момчета и едно момиче) да станат известни хора, за чест и слава на рода му, ако сам той не може да се издигне, в което не се и надяваше.

Този човек от един род с гордо минало, макар в известен смисъл природно интелигентен, беше останал много прост, почти неграмотен, но принудителното му съжителство с толкова много и толкова големи политически затворници, както и миналото му, за което беше съден и осъден на доживотен затвор, бяха събудили у него вкус към политически въпроси, а може би и желание за политическа проява.

А какво беше неговото минало? Грозно: бил е през последната война началник на българска контра чета в Гърция (под чуждо име) и в Сърбия, също под чуждо име. Един от подвизите му, с които се гордееше, беше това, че дал заповед да бъдат избити 13 жени, куриерки на шумците, но понеже момчетата му не направили това, заповядал им да си направят удоволствие с тях, като си избере всеки по една жена, а за него да оставят най-старата (която била и най-грозна). Момчетата му обаче и това не направили, никой не посегнал върху жените. Последните били ликвидирани по-късно по друг начин: пратени да идат някъде, те били покосени с един картечен откос.

Неговото самочувствие беше очевидно повишено от това, че епоставен в затвора на една нога с най-големите бивши политици и държавници, по отношение на които беше усвоил със свободата на простия човек едно съвсем интимно държание...

... Борис Насалевски спокойно можеше да бъде наречен главорез. Той имаше особена „технология” за клане на човек. С особено красноречиви жестове показваше как трябва как трябвало да се държи ножът, за да не разрежеш собствената си ръка, когато го забиваш в гърдите на жертвата си, как трябвало да се пререже вратната жила, колко минути шуртяла кръвта, докато човекът умре.

-Че по-добре заколи го като яре, да умре изведнъж – рече да възрази веднъж на неговата касапска теория един от съкилийниците.

- Не-е-е! – отвърна веднага енергично Борко. – Да се мъчи, да шурти кръвта: ш-р-р-р!...

...Уви, този човек не беше даже контрареволюционер, а просто... един платен главорез на бившия режим. И другите политически затворници седяха спокойно в една килия с него, общуваха с него, позволяваха му да интимничи с тях и поверително да им предава политически информации: „Англия подала нота!” И даже градяха всичките си надежди върху осъществяването на тези информации. А в същото време спонтанно се възмущаваха, че управата на затвора държеше между тях, в същото отделение, един вулгарен убиец, който беше извършил 14 – четиринадесет! – убийства. Наричахме го 14-кратния убиец, а той беше може би 14-каратов – от негово професионално гледище погледнато.

Но дойде краят и на Борис Насалевски... Той беше съден не като началник на контра-чета, това му качество не беше доказано в съда, обаче с многото си приказки и хвалби в затвора той сам се беше издал и беше прeдизвикал закъснялата присъда – ликвидирането му...

...За ген. Иван Русев, бившия министър на вътрешните работи от деветоюнското правителство, който беше съден от Народния съд като народен представител от последното Народно събрание, народният обвинител беше поискал само 15 години затвор и той, след като беше имал наивността да повярва, че ще може да се отърве с такова леко наказание, не можеше да се помири с мисълта, че ще трябва да лежи цели 15 години в затвора. „Та аз съм 75-годишен човек сега. Как ще мога да доживея до 90-годишна възраст в този зандан!” – казваше ми той в деня, когато народният обвинител беше произнесъл обвинителната си реч срещу него. А само един месец преди това същият този ген. Ив. Русев разправяше на другарите си: „Работите отиват на добре. Мене слушайте. Аз разбирам тези работи по-добре от вас...

...Още по-отвратително бе и това, че почти всички бяха отписали председателя на Народното събрание Христо Калфов също като „неизбежен курбан”. Искрено изповядвам, аз не можех да разбера тогава и сега това жестокосърдечие, с което те бяха готови да прежалят своя председател, макар че всъщност никой нямаше морално право да се смята по-малко виновен от него...

... И въпреки всичко тези прояви на наивност и лековерие у големи и малки политици и общественици на бившия режим не ми бяха толкова чудни, колкото непонятна ми се виждаше наивността, с която се очакваше да бъде освободен Петко Стоев, бивш секретар на Централния комитет на комунистическата партия в България, с него бяхме в една килия заедно с още няколко души по-видни затворници, поради което нашата килия биваше често посещавана от повече или по-малко видни хора на новия режим. Как и защо беше попаднал този важен комунистически функционер в затвора, това не беше ясно за никого от нас, неудобно ни беше да го разпитваме, а и той си даваше вид, че не знае за какво е задържан.

Работата стана ясна като бял ден, когато веднъж вратата се отвори и видяхме застанали пред нея чeтирима посетители. Само един от нас, Васил Сеизов, познаваше, както се оказа по-сетне, едного от посетителите, облечен в униформа на полковник. Това беше Лев Главинчев, който размени със Сеизов репликите, за които стана дума.

Шестимата обитатели на тясната килия не можехме да се съберем на една права линия, от стена до стена, затова бяхме се наредили във вдаден към дъното на килията полукръг. Тъй никой не стоеше зад гърба на другиго, а Петко Стоев беше застанал в центъра на полукръга. Както бяхме застанали лице срещу лице с посетителите, Петко Стоев пристъпи две крачки напред, подаде ръка за здрависване на едното от посетителите, като му каза „Здравей!”

Сега се случи нещо страшно, станах свидетел на една гледка, за каквато може би бях чел в някой роман, но – която никога не бих могъл да си представя, че е толкова страшна, смразяваща. Посетителят, към когото беше протегната ръката, не я пое, тя остана няколко секунди увиснала във въздуха, сякаш собственикът й се беше сковал и нямаше сили да я прибере. Посетителят, който не прие да поеме ръката на Петко Стоев, каза:

- Чакай, Петко, чакай! Ние имаме да гледаме стари сметки с тебе.

Три-четири секунди всички останаха безмълвни, тогава един от посетителите му каза:

- Аз съм лежал три години в затвора заради тебе.

- Не зная някой да е лежал по моя вина в затвора – каза Петко Стоев, който между това беше отпуснал ръката си.

- Три години съм лежал в затвора заради тебе! – каза още по-натъртенопосетителят.

- Никой не е лежал заради мене в затвора.

- А помниш ли улица „Дебър”?

Мълчание.

- Познаваш ли Никола Ганев?

- Не го познавам.

- Ще си го спомниш. Той е сега вън, през затвора, чака на първи пост.

Пак мълчание.

Тогава се обади полковникът Лев Главинчев и почна да пита за имената ни...

След като се разбра за всички ни и след като се уточни кои сме и след като се уточни, че Васил Коцев е Васил Сеизов посетителите си отидоха. За мен беше ясно, че бяха дошли заради Петко Стоев…

Сега Петко Стоев не можеше да мълчи повече и полека-лека, от дума на дума той се изказа, издаде се. От разказа му…останах с впечатление – не, ами направо с убеждение, че именно той, Петко Стоев, е предал Никола Кофарджиев (когото той наричаше с партизанското му име – Сашо.)…

Един ден директорът Пешо Михайлов отива в една от големите килии в главния вход, в която бяха настанени все меркантилни личности: бившият министър-председател Константин Муравиев, бившият министър на финансите Димитър Савов, неговият зет д-р Тодор Берберов, генерал Петър Пенев и бившият царски секретар Светослав Балан, който в последните години беше и нещо като личен секретар на царица Йоана. Директорът завързва някак разговор със затворниците и от дума на дума става въпрос за Двореца. Тогава Светослав Балан се обръща към директора с думите: „Ах, оставете това блато, в което и аз бяха затънал!”

Как е свършил този разговор не зная, но след като директорът си излиза, Константин Муравиев се нахвърля жлъчно срещу Светослав Балан с тези думи: „Как не те е срам да говориш така, бе! За честта на царицата аз не исках да се обадя. Как не те е срам да говориш така ти, който носиш на гърба си шубата на царя, която царицата ти прати; ти, който на ръката си носиш златния часовник на царя, който царицата ти прати…!” И след като го ругал още така, завършил с думите: „Ти си п…!” Тук Муравиев казал една дума, която не е прието да се пише черно на бяло и вместо която в медицинската литература се употребяват думите женски детероден орган. Докато бил руган така от Муравиев, Балан мълчал като риба.”

Писмо от ръководителя на съветското разузнаване генерал Павел Фитин до Г. Димитров относно получена информация от България

Москва, 13 ноември 1944 г.

До др. Г. Димитров

Получихме сведения, че началникът на отдел в българската милиция Главенчев [Лев Главинчев] (по националност македонец, в миналото като че ли терорист), понастоящем ръководещ работата по арестите, по свое усмотрение разстрелва арестувани, като пренебрегва указанията на ЦК на БРП. Опитът на ЦК на БРП да призове Главенчев към ред нямаше успех. Сега Главенчев подготвя арестуването на всички членове на Светия Синод, с изключение на софийския митрополит Стефан, заради това, че през 1944 г. в свое обръщение към бившето правителство Синодът се изказал срещу партията.

Съобщавам ви за сведение и вземане на необходимите мерки.

Фитин (Ръководител на първи разузнавателен отдел на НКГП)

България непризнатият противник на Третия райх”, изд. „Св. Георги Победоносец”, 1995 г.

* Черно на бяло

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com