След като за Баща на нацията се кандидатираха поне един шовинист, двама националисти, дузина неоглобалисти, партийни статисти и няколко професионални кариеристи, защо да няма и един марксист.

Какво може да накара даден гражданин да се издигне за независим кандидат-президент, без да има зад себе си партийни структури, организирани групи малцинства или поне един работодателски съюз? Съдейки от имената в неокончателния списък, определено се срещат такива, на които уискито им е дошло малко в повече. В нездравословна за светлия разум комбинация с безделие, скука и излишък на свободно време.

Личат и други, на които доста им тежат прочетените книги, написаните статии и обществените борби. Има някаква много неуместна ирония на съдбата в това, че веднага щом обяви кандидатурата си, проф. Николай Василев беше поставен от свободната преса в рубриката „Предизборна екзотика”. Редом с Венци Йосифов - шефа на фалиралата Първа частна банка, от която половин България вероятно още си търси спестяванията, натрупани по време на социализма. Впрочем, самият Василев също беше издател на вестници, когато това не беше станало бизнес.

За тези, които сме забравили – става дума за един от 12-те български интелектуалци (от тях са живи петима), поканени на историческата закуска с президента на Република Франция Франсоа Митеран. „Среща на такова високо ниво показва както на самите дисиденти, така и на режима на Тодор Живков, че международната общност забелязва опонентите на правителството и ги приема за легитимни представители на България на международната сцена. Установяването на диалог с така подбрани личности е важен етап в очертаването на интелектуалните кръгове в страната, които доминират в ранния етап от политическите промени в страната”, четем в кратките исторически справки. Датата е 19 януари 1989 г. или десет месеца преди първия свободен митинг.

Ако се вярва на биографиите на водещи политици, по същото време Бойко Борисов обмисля дисертация за „Психо-физическата подготовка на оперативния състав” във ВИПОНД на МВР, а Сергей Станишев пише дипломната си работа за „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия” в Московския държавен университет. Росен Плевнелиев се дипломира със специалност „Изчислителна техника” във ВМЕИ, Румен Христов е аспирант в Икономическия институт. Меглена Кунева е член на казионния Комитет по правата на човека, създаден с решение на Секретариата на ЦК на БКП, а Ивайло Калфин вече е завършил „Международни икономически отношения” и се мотае из Комсомола като сътрудник на международния отдел на ЦК (официалното му CV започва от 1990 г. като „Управител и старши съдружник в консултантски фирми”).

Хайде на бас, че бившият председател на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството няма да бъде допуснат до нито един телевизионен дебат с тях! Все пак демокрацията отдавна победи, налагайки безброй изисквания и стриктни регламенти. Включително по отношение на гласността.

Независимият кандидат има на разположение месец, за да събере 7000 подписа в своя подкрепа. Кандидатът му за вицепрезидент е Владимир Савов – журналист и общественик от Видин, издател на регионалния северозападен седмичник „Ние”. Според Василев, това е третият опозиционен вестник, който е започнал да излиза след 1989 г., надживявайки и „Демокрация” и „Свободен народ”.

Преподавателят по „Философия на историята” в Софийския университет , който наскоро пребори коварна болест, няма как да води класическа кампания със срещи с трудови колективи в цеховете на спонсори, първи копки на обекти и участия в селски събори. Но вече води с обиколка на конкурентите си, след като е формулирал 4-5 ярки и ясни приоритета: икономически протекционизъм; дисциплиниране на монополите и разваляне на чуждите такива; иницииране на референдуми по важни въпроси; отзоваване на американския посланик Джеймс Уорлик. Приоритетите на Василев имат малко общо с действителните правомощия на президента, но звучат като дисидентска рекапитулация на прехода, доминиран от пропазарни и проамерикански влияния.

Историята се усмихва извеждайки подобни послания от устата на деен участник в промените, бивш вицепремиер и министър на образованието в първото правителство на демократичните сили. През 1990 г. Василев е сред основателите на Алтернативно социалистическо обединение (фракция АСО), част от което се обособява в Алтернативна-социаллиберална партия (АСП), преминала в СДС и изиграла ключова роля в първите години на промените. След като бизнес-лобито около Асен Мичковски и Валентин Карабашев поема контрола върху организацията, проф. Василев става първият партиен председател, който е в малцинство в собствената си партия. Впоследствие я напуска. Преди АСП да се разпадне, през 2001 г. последните й остатъци се коалират с БСП. На фона на доминацията на социал-либералите в ръководство на соцпартията през последните години, кандидатурата на Николай Василев в известен смисъл може да мине дори и за лява. В свои интервюта професорът казва, че не обича да налага възгледи и философски школи на своите студенти. «Но лично за себе си смятам, че Марксовата обяснителна схема е най-добра. И не се притеснявам да го заявя”, добавя изключеният навремето от БКП философ.

И ако до вчера полемистът е бил трудно уловим от тоталитарната цензура, то днес със сигурност ще остане невидим и за социологическите агенции. Но като се има предвид острия му език, участието на изборите едва ли ще остане незабелязано. Именно на Николай Василев широката публика дължи спомена, че експремиерът Филип Димитров имал навика да притваря очи и да си шепне молитви по време на заседания на Министерски съвет в най-бурните години. А също и прякора „Мадридския пилигрим”, с който професорът удостои друг от бившите премиери.

„Кандидатирам се, защото гражданското общество остана без автентичен представител”, твърди Василев. Но - ако се замислим, цели традиционни партии са изпаднали в подобно положение. За разлика от други държави, в България не съществува политическа култура да се гласува за кандидати, върху които тегне клеймо на „неизбираеми”. Избирателите обичат да вярват, че изходът на изборите зависи от техния глас. Колкото и да са недоволни, накрая се втурват да гласуват за предизвестените фаворити. За да докажат в крайна сметка, че малко неща зависят от гласовете им. Налице са и няколко малки примера в обратна посока. На президентските избори през 1996 г. друга двойка интелектуалци – Христо Бойчев и Иван Кулеков събраха със сатира процент и половина. Тогава кандидати бяха 13, сега се въртят около 17. През 2006 г. бяха 7, а по-рано само 5. Дори в политически активни среди витае усещане за вакуум. Май и други неща се изплъзват от вниманието на социолозите...

„Колкото – толкова. Длъжен съм да опитам да кажа тези неща”, не унива кандидат-президентът Николай Василев. За предстоящата регистрация вече е осигурил един от най-ценните подписи – този на баща си. Бившият политкомисар на Родопския партизански отряд „Кольо Шишманов” акад. Кирил Василев продължава да твори и на 95-годишна възраст. Освен автор на бестселъра „За любовта” и рецензент на „Фашизмът” от д-р Желю Желев, академикът е познат със сборника „45 години вицове”. Един от 565-те анекдота гласи:

„В България тоалетната хартия е дефицитна стока. В Политбюро викат председателя на Плановата комисия и той обяснява:

-Ние произвеждаме тоалетна хартия на глава на населението. А се оказа, че този показател ни обърка. Защото в България главите са много по-малко от задниците!”.

Доколко съотношението се е запазило до днес е спорен въпрос. Но безспорното е, че от същата суровина се произвеждат и бюлетините. Предстои да видим дали ще излязат сметките на новите плановици.

Каре: Професорски

„При нас имаше двама ясно корумпирани министри. При Беров бяха пет. След него прогресията растеше и не знам днес дали не се доближава до сто процента”

„Аз никога например не съм се срещал с по-нисши от мен представители на международните институции. Примерно да ми дойде една Ан Макгърк, с гуменките от самолета, и да иска да се среща с мен. Тя е експерт към МВФ. Моля, срещайте се с моите експерти, това ви е равнището! Не е дорасла да се среща с мен. А тя – била при премиера, била при президента, ама защо, моля ви?”

„Знанието е културната памет на народа, еманация на всички традиции, обичаи, мъдрост… Спомням си куплет от химна на Михайловски: Напред! Народността не пада

Там, дето знаньето живей. Не е писал Напред! Народността не пада Там, магистрала де белей”

„Смятам, че в България има не повече от 10-15 интелектуалци. Аз самият не се считам за такъв, въпреки че животът доста ме е поочукал. От интелектуалеца се очаква да изпълнява професионалните си задължения, да произвежда духовна продукция на високо равнище. Друга функция е да следи социалната еволюция и да реагира на всяка несправедливост, да се обявява срещу грешките на всяка власт. Независимо дали има опасност за здравето, кариерата или живота му. На една пресконференция ме питаха какво ще е нашето оръжие. Отговорих, че от позицията на редови гражданин, непретендиращ да бъде интелектуалец и председател на клуба, мога да посоча една тежка картечница, 9-милиметрова. Но в качеството си на член на “Първи Ноември” ще заложа на словото...Пак започваме всичко от начало. Ще сваляме демократичния тоталитаризъм”

„Опитахме се да поставим основите на едно усмихнато общество. За съжаление нашето общество продължава да е намръщено. Усмивката е най-страшното оръжие срещу диктатурата...Тя ни носи една житейска философия - да не се вземаме насериозно. Трагедията на обществото започва оттам, откъдето някои властници започват да се вземат насериозно - да се вземат за велики, за единствени, космически и т.н. А вземеш ли се насериозно, ти вървиш вече към територията на фанатизма, на фундаментализма, и на туй отгоре, ставаш и смешен. Това е както Маркс едно време беше написал за тези типове, които приемат собствената си комедия за световна трагедия”

„Но все пак, не е трудно човек да се усмихне, защото за да направи това, му трябват само 17 мускула, а за да се намръщи - трябва да се активизират цели 43? На нашите политици изобщо не им пука. За да се намръщят ще мобилизират не 43, а 430 мускула”

Сп. „ТЕМА”, 27.08.2011 г.