Има една прекрасна мисъл на Мирабо, мисъл, чиято достоверност много пъти се е доказвала като валидна в историята на света. „Когато якобинците станат министри, те вече не са якобински министри.”
Смисълът на тези думи е, че когато революционерите вземат властта, те се превръщат в същите тези „политически непочтени” хора, срещу които са се борили преди това.
За всеки мислещ човек е голям парадокс това, че се иска оставка на правителството с аргумента, че са „мафия”, но никой от протестиращите, иначе умни и красиви, не се сеща, че една мафия не се премахва с избори, а с присъди. Никой не апелира и не скандира за присъди относно разграбването и опустошаването на страната, защото кукловодите на протестите никога не биха разбутали блатото, в което и те са нагазили до шия. Този протестен пърформанс е един напудрен камуфлаж, чиято цел е една: да свали това „ляво бесепарско” правителство и да доведе на власт дясноцентристко правителство, което ще се състои от ГЕРБ и реформаторската десница.
Няма лошо!
Нека най-после десницата да се обедини и на следващите избори да стане пределно ясно какъв е общият електорат на реформаторската десница. Колко гласоподаватели стоят зад хората, които са обградили парламента. Както и колко от досегашните избиратели на ГЕРБ ще се отлеят и ще гласуват за реформаторския блок, чието базисно ядро е ДСБ.
Това правителство ще подаде оставка. Защото не е нормално да управлява в подобни критични условия на недоверие.
Обаче преди това нека си кажем как се правят бунтове като по учебник. Как протича една социална епидемия?!
- Първо, влагат се огромни финансови средства в няколко различни посоки, но основно в ресурси за влияние.
- Задействат се специалисти по информационни войни.
- Промотира се изкуствено разделение у нацията по определена идейна плоскост, без тази граница да е истински реална, защото всички хора в държавата искат едно и също – да живеят в богата, подредена и законова страна.
- Пропагандата е основен инструмент и внимателно се планира.
- Въвеждат се модели на дискредитация на определени фигури.
- Изработват се словесните послания, които са прилепчиви. Ако едно послание не може да се запомни, то няма как да промени нечие поведение. Посланията трябва да са заразителни и да стигат до максимален брой хора. Едно послание е ефективно, то има въздействие, когато не можете да го избиете от главата си, загнездва се в паметта ви. Като, например, „червени боклуци”, „долу мафията” и прочее нищонезначещи, но наркотично опияняващи фрази, които създават усещане за идейна взаимност сред тълпата.
- Освен на улицата, трябва да се изфабрикува съгласие и в останалите прослойки на обществото, тоест в неподготвените маси от хора или казано на професионален жаргон: съгласие сред невежите.
- Стигаме до най-важния момент: създаването на новините. Консолидират се всички медии вътре в страната, както и зад граница, които са съгласни да подкрепят каузата. През тях се развива легендата на протеста, той има свое мото, свой характер, свое лице, свой социален профил, свои кадри, които обикалят света, свои символи, като Джейда, жената с червената рокля от турския площад „Таксим” и т.н.
- Най-важно е да се въведе усещането, че хората променят историята, че правят нещо те самите, че те решават ситуацията, че от тях зависи. Това усещане е особен лавинообразен процес, магнетична вълна на участието.
- На политическо и властово равнище се активират всички агенти за влияние и лобисти, включително разнообразните международни служби, институции и неправителствени организации.
- Ползва се дипломатическият ресурс на партньорски страни, оценки и натиск от посланици, посещения, писма, разговори.
- Не на последно място, следят се ежедневно измененията в общественото мнение, проиграват се разнообразни варианти и сценарии за прекрояване на ситуацията.
- Моделират се възможни резултати.
- Използва се подход към всички политически сили за промяна в удобната посока. Така се осъществява епидемия, оранжева революция, нежен преврат, бунтове, протести или както искате го наричайте.
- След като се постигне целта, понякога след откровена война, а понякога след кадифена революция, често резултатът е плачевен. Както казва един американски офицер пред щатската преса: „Дадохме на иракчаните уникален шанс да изградят правова демокрация, но те предпочетоха да се отдадат на етнически фанатизъм и корупция”.
Та и у нас така. Дадоха ни шанс, но ние предпочетохме мафията и олигархията, и политическата непочтеност. Е, направихме това-онова, сменихме базата на икономиката, демонтирахме всичко що беше монтирано, създадохме всякакво опустошение и бандитизъм, инженерите ни станаха таксиметрови шофьори, но от друга страна, това било свободния пазар, нали?! Определено имахме уникален шанс през този четвърт век. Но останахме остров на политическото невежество. Либералният експеримент се поизкриви. И сега отново хората са на площада. Отново искат своя шанс.
Въпросът е, тези хора, знаят ли какво точно искат, какъв да бъде шансът им?! Онзи шанс, който вече имахме, но изпортихме, или някакъв друг шанс, който отново е измислена фантазия, отново плод на пропагандна „мека” сила. Защото подреденото, законово, богато общество, не може да се натрапи отвън, то трябва да се случи отвътре.
Иначе тичаме на едно място.
И както тогава през комунизма, така и сега при демокрацията, ще стигаме единствено до онзи „величествен”, потресителен и абсурден надпис, който стоял над първия съветски концлагер, създаден още през 1919 на о. Соловки по нареждане на Ленин, надпис, който обобщава всичката нелепост на човешките илюзии: „С желязна ръка ще натикаме човечеството в щастието!”
