/Поглед.инфо/ Доклад, предствен пред организираната от Българския национален съвет за мир (БНСМ) конференция на тема „Хибридната война“

Резюме:

В сегашните условия наред с конвенционалното разбиране за междудържавните конфликти, различни други форми, методи и средства започват да играят все по-важна роля. Така наречената „мека сила“, търговски и икономически санкции, имиджовите атаки, електронните, пропагандните и други средства, и методи на идеологическо-информационно-културно господство придобиват все по-голямо значение.

В този контекст през последните години терминът "хибридни войни" бързо навлезе във военно-политическия и гражданския лексикон. Той не само е утвърден в научната и журналистическата литература, както и в средствата за масова информация, но също така е широко използван в официалните документи, определящи поведението на държавите на международната арена.

През призмата на гореуказаното следва да се разбира понятието „хибридни войни“. "Хибридната война" не отменя основните причини, характера и целта на традиционните войни, включително т.нар. „тотална война“. Същността на войната и на най-новите т.нар. „хибридни конфликти“, както и преди, остава „продължението на политиката с други средства“. При което тези конфликти продължават да носят смъртоносен характер.

Въведение

В резултат на мащабни процеси и тенденции, възникнали през последните десетилетия в контекста на т.нар. „глобализация по американски“, на дълбока промяна са подложени разбирането за „националната държава“, тълкуването на националните интереси и националната сигурност, а също така формите, методите, средствата за междудържавни взаимоотношения, а най-вече на нападение и защита на национална независимост и териториална цялост.

Тук трябва да отбележим, че т.нар. „глобализъм“, т.е. „глобализация по американски“, не е просто естествен процес на взаимодействие между различните човешки общности, какъвто върви от самото начало на възникване на човечеството. Това е целенасочено осъществяван глобален проект за създаване на Нов световен ред преформатиращ националните държави и общества.

Тук ще подчертаем, че през цялата история на човечеството основният инструмент за обществена и държавна защита и нападение са смятани въоръжените сили и употребата на въоръжено насилие. Във времето във връзка с междудържавните военни конфликти се създават някои писани и неписани правила. Според последните войната се приема като легитимно средство за разрешаване на междудържавни спорове. Но като такова тя се признава при спазване на определени условия – официалното и предварително обявяване на същата. Започва да се утвърждава разбиране, че мирното население не бива да става обект на въоръжено насилие, въпреки че доста често подобно виждане се нарушава.

Съвременността започва да разрушава доста от тези гласни и негласни регулации. Особено с началото на въоръжените конфликти, ознаменували Втората световна война правилото, от което се ръководят фашистките държави, е началото на въоръжения конфликт да е внезапно за да завари нападнатия неподготвен, така че войната не се обявява или това става след началото на военните действия. При което войната става „тотална“. Т.е. мирното население и гражданските обекти стават важна цел и предмет на въоръженото насилие от страна на регулярните военни части.

Трагичните спомени, свързани с Втората световна война, инициират различни сили през 1949 г. да приемат Първи допълнителен протокол към Женевските конвенции от 12 август 1949 година относно защитата на жертвите на международни въоръжени конфликти. Същият е препотвърден на 8 юни 1977 година. В Преамбюла към този международен документ се акцентира върху това, че „Високодоговарящите страни,

Заявявайки своето искрено желание народите да живеят в мир, напомняйки, че всяка държава има задължението в съответствие с устава на ООН да се въздържа в международните си отношения от заплахата със сила или използването на сила срещу суверенитета, териториалната цялост или политическата независимост, на която и да е друга държава или по друг начин, несъвместим с целите на ООН.

Считайки все пак за необходимо да потвърдят отново и да развият разпоредбите, предвиждащи закрила на жертвите на въоръжени конфликти, и да допълнят мерките, целящи да обезпечат тяхното прилагане...“

(цит.поhttps://bg.wikisource.org/wiki/Първи_допълнителен_протокол_към_Женевските_конвенции_от_1949_година_(1977)#Преамбюл).

В сегашните условия, обаче, наред с конвенционалното разбиране за междудържавните конфликти, други форми, методи и средства стават все по-важни. Така наречената „мека сила“, търговски и икономически санкции, имиджовите атаки, електронните, пропагандните и други средства, и методи на идеологическо-информационно-културно господство придобиват все по-голямо значение.

В наши дни, заедно с държавите в световната политика освен политически партии, активно участват и други сили - сепаратистки и иредентистки групи, религиозни движения, неправителствени, икономическо-финансови и прочее организации, мултинационални корпорации, професионални обединения, частни армии и други, които пряко и непряко могат и влияят не само върху националната държава, но и върху световните събития и процеси. Новите глобални тенденции водят до мащабна метаморфоза на ценности, изкривяване на съзнанието за национална, социална и прочее идентичности, до промяна в характера на заплахите за международната сигурност и самото съдържание на понятието за сигурност.

Нараства ролята на случайността, увеличава се хаотичността, т.е. нелинейния характер на политическата, икономическата и социална динамика, оттук идва непредсказуемостта, както и невъзможността да бъдат използвани детерминистки подходи, основаващи се на предопределеност на резултатите на изследваните събития и тенденции. В тази връзка все повече и повече за отразяване на картината на произтичащото в света се използва терминът, изкован от американския политолог Джеймс Розенау „турбулентност“(вж. в James N. Rosenau. Turbulence in World Politics: A Theory of Change and Continuity, Princeton University Press, 1990, а също Along the Domestic-Foreign Frontier: Exploring Governance in a Turbulent World, Cambridge, 1997).

В този контекст през последните години терминът "хибридни войни" бързо навлезе във военно-политическия и гражданския лексикон. Той не само е утвърден в научната и журналистическата литература, както и в средствата за масова информация, но също така е широко използван в официалните документи, определящи поведението на държавите на международната арена.

Хибридните войни“ – цели, форми, методи и средства – ключови характеристики

Именно през призмата на гореуказаната динамика следва да се разбира понятието „хибридни войни“. "Хибридната война" не отменя основните причини, характера и целта на традиционните войни, включително т.нар. „тотална война“. Същността на войната и на най-новите т.нар. „хибридни конфликти“, както и преди, остава „продължението на политиката с други средства“. При което тези конфликти продължават да носят смъртоносен характер.

Нека да се опитаме да очертаем някои най-основни черти, включително начините и средствата за осъществяване на това, което наричаме „хибридни войни“:

  1. Важна особеност на "хибридните войни" в сравнение с традиционните или по-точно конвенционалните, е, че се прилага целия диапазон на налични невоенни форми, средства, методи и технологии за борба, действие и противодействие. Изключително важно е да се разбере, че като правило гореспоменатите форми, методи и средства много често се използват „интегрирана “ – паралелно или последователно. В гореспоменатите влизат:

  • Дипломация – най-различни форми и методи на дипломатически практики, чрез които да се постигат поставените цели;

  • „Мека сила“, т.е. прилагане на усилия за привличане чрез сътрудничество, културно влияние, предоставяне на позитивни възможности за личностно развитие и други подобни;

  • „Кибер-атаки“ парализиращи и извеждащи от строя на комуникационни линии, съобщителни мрежи, важни промишлени и административни системи и т.н.;

  • Мащабни информационно-пропагандни кампании, обединяваща антагонистична политизация и демонизация на противната страна, създаваща условия за вземане на неверни решения и последвалите ги непродуктивни действия и погрешна политика;

  • Методите на психо-войната, в частност на т.нар. „психо-историческа война“, т.е. атаката против миналото и историята - героическите фигури, опорни събития, борба срещу менталността и традиционно формираната система от ценности и устойчиви възприятия на общественото съзнание на противната страна;

  • Политическата изолация на противната страна, санкциониране на всякакви контакти и канали на взаимодействия на политически лица и представители на обществени, икономически, финансови, културни, религиозни среди;

  • „Нежни /цветни, кадифени/ революции, характеризиращи се с т.нар. „ненасилствени действия“, които често са преплетени с редица принудителни за противната страна акции;

  • Икономическо-търговски и финансови войни, посредством които се осъществяват стратегически операции нанасящи значителни вреди и загуби на противната страна;

  • Други.

  1. Включване наред с конвенционалните на нетрадиционни военни средства и действия - участие на недържавни въоръжени единици, т.нар. „ЧВК“ (частни военни компании), други видове наемници и „купени бойци“ (псевдопартизански и диверсионни формирования и групи за саботаж), казано с други думи „приватизация на насилието“:

  2. Ключов момент при воденето на „хибридната война“ е използването не просто на политически, етнически, религиозни, социални, икономически, културни и прочее различия, както и на хора, стоящи зад тези различия. Тук става дума не само за активното създаване на агентурна и забележете „неагентурна“ мрежа сред притивниковия стан. В рамките на „хибридните войни“ една основна задача става „завербуването“ на части от, а понякога и на цели кръгове сред управляващите на противниковата страна, за постигане на собствените цели. Именно това е важно условие за победа в „хибридната война“. При което не е задължително тези кръгове да осъзнават и разбират по какъв начин и в каква посока са използвани. В тази връзка важен момент става „монтирането“ на управленски и лидерски позиции на личности с ниско равнище на обществена отговорност или такива с тежки форми на зависимост от пари, близки хора, нечестно минало и т.н.;

  3. В крайна сметка наблюдаваме изчезване на класическото разбиране за фронт и въоръжен конфликт. Излиза се извън рамките на традиционния образ на войната. Понякога не е напълно ясно откъде идва заплахата и кой е истинският враг. Това, обаче, не означава, че последствията от победата над противниковата страна чрез технологията на „хибридната война“ са по-малко разрушителни за нея, отколкото при воденето на конвенционален въоръжен конфликт. Една важна причина се крие във факта, че като правило при осъществяване на „хибридна война“ обществото на противниковата страна не осъзнава изцяло, че срещу него се води война. Съответно не настъпва необходимото при водене на война равнище на мобилизация на общественото съзнание и на държавните усилия. Това е особено вярно, когато вътрешни кръгове и сили съзнателно или не, користно или поради заблуда, активно участват в „хибридната война“ срещу собствената си държава и общество, като представят врага за приятел и обратно приятеля за противник.

Всичко горенаписано свидетелства за това, че проблемите свързани с „хибридните войни“ са повече от важни и актуални предвид обществената подготовка за противодействие в съвременната силно турбулентна обстановка, където хибридните заплахи никнат като гъби след дъжд.

Води ли се срещу България „хибридна война“?

На фона на досега казаното за „хибридните войни“ следва да се запитаме дали днешното състояние на Родината ни, резултат от т.нар. „преход“ има отношение към това, което наричаме „хибридни конфликти“. Очевадно е, че през последните почти 30 години България стана страната на „5-те „Д“. Т.е. тя се характеризира с:

  • „Деиндустриализация“, т.е. през последните десетилетия от стопанското пространство на България „изчезнаха“ стотици и хиляди промишлени предприятия, които даваха поминък, социална сигурност и чувство на гражданско и лично достойнство на стотици хиляди и даже милиони български граждани;

  • „Деаграризация“ – с т.нар. „ликвидационни съвети“ и „връщане на земята в реални граници“ не просто бяха разрушени ТКЗС-тата, т.е. трудовите кооперативни земеделски стопанства, но българското село. То днес стана жертва на т.нар. „едри арендатори“. Последните превърнаха селското стопанство в монокултурна земеделско пространство с ниска степен на преработка на добиваните селскостопански култури. По този начин лишиха масата бивши кооператори и тяхните деца и внуци от работа и хляб, и ги прогониха по градовете и чужбина;

  • „Деинтелектуализация“ – остатъците от предишната промишленост, както и нововъзникналите предприятия като правило се характеризират с ниско до средно технологическо равнище. Изчезнаха в безвремието на т.нар. „преход“ развойни институти и бази, научно-изследователски и проектно-конструкторски центрове. Някои от новите предприятия са звена от технологически вериги, тръгващи от Западна Европа, но в България те не провеждат нито маркетингова, нито научно-изследователска и развойна дейност, нито осъществяват някакво високотехнологично производство. На тях са възложени като правило нискотехноогични, ръчни операции, използвайки ниската цена на българския работник. Ако до 1988 година средногодишно в страната ни се отделяха 2% от националния доход за научно обслужване, днес равнището е около 0.4% от БВП, с което Отечеството ни заема едно от последните места в Европа;

  • „Дебилизация“ – свидетели сме на рязко снижаване на образователно-културното равнище на българския народ. Върлува „чалга-културата“. Разбива се многолетната българска образователна традиция, унищожава се България като „държава на духа“. Нейното място се заема от ценностите на свръх-потреблението, егоцентризма, свръх-индивидуализма, космополитизма, мултикултурализма и други подобни;

  • „Депопулация“ – в крайна сметка всичко това се концентрира в процес на постоянно изтичане на българи от страната, разбиване на семейството, ниска раждаемост, ранна смъртност и на изхода имаме жестока демографска катастрофа. Ако тази катастрофична тенденция продължи България в един обозрим срок може да изчезне като нация и държава.

Ето защо следва да се запитаме дали става дума за „естествени политически, социално-икономически, социо-културни, демографски и прочее процеси“? Или пък трябва да признаем, че под знака на т.нар. „преход“ срещу България се води „хибридна война“?

Но нека да разгледаме фактите без прикриване и украса. А те говорят за следното. Още в началото на 80-те години на ХХ век Татковината ни стана обект на „хибридни заплахи“. Сред най-значимите е нужно да се споменат обвиненията, че чрез камионите на СО“МАТ“ България пренася наркотици, убийството на Георги Марков, вменения опит за убийство на Папата, инициирането и появата и дейността на ТНОДБ(Турско национално-освободително движение в България). Последната провокация инициира един безспорно трагично завършил за всички преки участници, т.нар. Възродителен процес. Този процес може да характеризириме като неумел, предвид създалата се международна и вътрешна обстановка, опит за защитна реакция на Българската държава.

След „сюблимната“ дата 10 ноември 1989 г. „хибридната война“ срещу България заработи с пълна сила. Започна се с насаждане на атмосфера на политически антагонизъм, който по своята логика водеше страната ни към пълнокръвна гражданска война. От една страна страната ни бе разделена на „червени“ и „сини“. Разделителната линия разкъса семейства – мъж от жена, родители от деца, приятел от приятеля, съсед от съседа, колега от колегата. В резултат на манипулирания политически антагонизъм се губеше общото, което ги обединява, а се задълбочаваше и разширяваше обществената пукнатина.

От друга страна започнаха провокации на етническа основа като създаването и признаването на етническа партия, наследила в ядрото си споменатото вече ТНОДБ. Постепенно в Родината ни се възцари неолибералната идеология, която бе започнала да си пробива път особено сред част от ръководни кръгове на Партията-държава още от средата на 80-те години на ХХ век. Първият реален пробив в тази посока бе приемането на “Програмата Ран-Ът”. В нея съвсем съзнателно и целенасочено се приема мрачно бъдеще за България, лишено от всякакъв социален момент в името на бързото въвеждане на “пазарна свобода”. По този начин се залага българската икономика да бъде удавена в неолибералното море на “шоковите терапии”, където определено имаше шок, но както виждаме добре днес, терапия липсваше.

Следващата значителна стъпка в рамките на неолибералния преход бе пропагандираното от бившия президент Желев “връщане на земята в реални граници”, за което вече стана дума по-горе. Това съсипа едно напълно конкурентоспособно на световните аграрни пазари едроземелно селско стопанство.

Следваха всякакви други моменти, свързани с касови и масови приватизации, разрушили индустриалната основа на страната. Те в крайна сметка формираха едно дисбалансирано общество, състоящо се от няколко процента олигархия и маса обеднели, обедняващи, измиращи и трябва да кажем абсолютно несвободни люде. Всичко това бе потулвано с вълна на мощна антикомунистическа пропаганда, демонизиране на социалистичесото минало, отрицание на антифашистката борба. обругаване на героичната саможертва на антифашизма. Едновременно с това бяха напомпвани всякакви илюзии, пълни със значителна доза социална демагогия за да може горчивото хапче да бъде по-лесно преглътнато.

Постепенно започна да се „рови“ още по-дълбоко. Започна психо-историческа атака срещу ключови опорни точки на българското битие и самосъзнание. Светите братя Кирил и Методий в един масов български вестник бяха наречени „византийски шпиони“. Започна да се отрича османското робство. Баха атакувани най-знакови фигури на национално-освободителната борба за освобождение от османо-турското иго, които стоят най-високо в Пантеона на Родината ни – Васил Левски, Христо Ботев, Георги Сава Раковски. Емблематично човече на „прехода“, пренебрегвайки това, че Православното християнство е социо-културна основа на българщината, заяви публично с презрение „Майната му на Православието!“ Казано с други думи гаврата с достойнството на България стигна до нови невиждани висоти. Смяната на т.нар. „леви“ с „десни“ правителства и обратно в никакъв случай не спираше разпадните процеси на националното „тяло“ и памет на България.

Междувременно от самото начало на този т.нар. „преход“ бе стартиран и „успешно“ осъществен процесът на разбиване на защитната система на България – органите за сигурност и армията.

Присъединяването на страната към НАТО и ЕС без допитване до народа ознаменува официалния „нов цивилизационен избор“ на България. Това присъединяване към евроатлантическите структури и ценности бе посрещнато с фанфари от целия т.нар. „политически и прочее елит“ на България. Но доведе ли това до социално-икономическо възраждане на Родината ни, до възсъздаване на силна и достойна армия и укрепване на нашата сигурност, до преодоляване на демографската катастрофа? Засега резултатите не доказват подобно нещо. Напротив рисковете за България се увеличават и за това допринася именно това членство. В буквалния смисъл на думата България е „изнасилвана“ да приеме Истанбулската конвенция, да приема враждебни позиции и да участва във враждебни действия срещу Русия, с която ни свързват близки цивилизационни връзки, да се обявява срещу националния си икономически интерес в такива проекти като „АЕЦ „Белене“, „Южен поток“ и „Бургас-Александропулис“. Днес на дневен ред застава пак т.нар. „Бежански въпрос“, както и натиска страната ни в условията за засилваща се демографска катастрофа да приема враждебно настроени мигрантски маси от млади мъже, желаеши всичко друго, но не и интеграция в българското общество.

Ето всичко това ни кара да питаме дали срещу нашето Отечество не се води „хибридна война“? След всичко изречено и написано по-горе отговори си сам драги читателю!