За кого бие камбаната…?!

/Поглед.инфо/ Великата Отечествена война на Съветския съюз и антифашистката борба в България през призмата на доминиращия съвременността поглед

Когато нацистите арестуваха комунистите, аз мълчах: не бях комунист.

Когато затваряха социалдемократите, аз мълчах: не бях социалдемократ.

Когато хващаха членовете на профсъюза, аз мълчах: не бях член на съюза.

Когато дойдоха за мен, нямаше кой да се застъпи за мен.

Пастор Мартин Нимьолер, концлагерист в Дахау/1941-1945 год./

Въведение

Всяка война в световната история в една или друга степен е обяснявана по различен начин от страните, изправяли се една срещу друга в сраженията. Винаги е имало не просто противостоящо разбиране на фактите и събитията, с които се е характеризирал съответния въоръжен сблъсък. Като правило е присъствало изопачаване, засягащо всеки един аспект на провежданите битки. В известен смисъл това е неминуемо, особено когато става дума за война.

Войната като обществено явление има различни параметри. Каквото и да е нашето отношение към войната в нейните разнообразни прояви не може да се отрече един важен момент. А именно, че войната, поставяйки участващите в нея в изключителни ситуации, свързани с възможността от прекратяване на жизненото съществуване на всеки един участник във военните действия, разкрива както слаби, но така и силни характери, показва както най-низменни емоции и прояви, така и най-благородни чувства и поведение.

Съществува, обаче, военен сблъсък – най-голямата война до днес в историята на човечеството, която, освен че е най-грандиозния въоръжен конфликт, поне засега ще остане и с най-гигантското изопачаване на причини, протичане, резултати и последствия. И това е особено вярно за тази част от войната, известна в световната история като Източен фронт на военни действия, а в историята на СССР, на „Руския свят“ като Великата Отечествена война на Съветския съюз или Великата Отечествена война на съветските народи.

В тази война има и неголямо българско участие, погледнато от световна гледна точка. Но много важно и бихме казали решаващо за България, защото именно поради това си участие, нашата Родина избягва трагичната участ да преживее поредната си трета национална катастрофа.

Целта ни е да се демонстрира кой, защо, как, и в каква посока осъществява фалшификациите за Великата Отечествена война на СССР, както и на антифашистката борба у нас.

Ключови фалшификации по отношение Великата Отечествена война на Съветския съюз

Несъмнено, когато става дума за фалшификациите във връзка с Великата Отечествена война на СССР могат да се изброят най-различни видове изопачавания, безсрамни лъжи, злобни внушения и съмнителни митове. Но определено ключова роля днес играе фалшификацията, която слага знак на „равенство“ между нацистка Германия и социалистически Съветски съюз. В рамките на ЕС тази фалшификация даже се официализира. На 19 септември 2019 г. Европейският парламент прие резолюция „За значението на запазването на историческата памет за бъдещето на Европа“, която осъди „Пакта Молотов-Рибентроп“ (Пакт за ненападение между Германия и СССР и Договора за приятелство и границата между СССР и Германия) ... Според членове на Европейския парламент пактът „раздели Европа и териториите на независими държави между два тоталитарни режима, което проправи пътя за избухването на Втората световна война“./Вж. https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/RC-9-2019-0097_BG.html. Последно влизане 06.08.2021./

Нещо повече, правят се внушения, че Сталин, СССР са даже по-страшни от Хитлер и Третия райх. В действие влиза неясната, разтеглива, вътрешно противоречива и заблуждаваща концепция за тоталитаризма. Според която тоталитаризмът е практиката на размиване на границата между частното и общественото съществуване. Тук следва да запитаме нима има общество, което в екстремни моменти на съществуване на социума, не премахва съзнателно по един или друг начин тази разлика между частно и обществено – революции, но и контрареволюции, войни и извънредни положения. Характерът на едно общество се определя от целите на неговото функциониране в рамките на обичайното му функциониране. В този смисъл целите на СССР са премахване на експлоатацията на човек от човека и формиране на общество на социална справедливост, социално равенство и социална солидарност.

Но изключителните условия на неговото възникване и функциониране – провали на фронта, две революции, гражданска война, непрекъснати провокации, необходимост от твърда централизация предвид осъществяване на скоростно социално-икономическо догонване, най-страшната война в историята на човечеството, „Студена война“ и други, означаваха преход от един екстремен момент към друг, когато неговото съществуване бе непрекъснато поставяно под заплаха. Това определя необходимостта от изключителна мобилизация и съответно „размиване на границата между частното и общественото съществуване“.

В този смисъл слагането на знак на равенство между СССР и хитлеристка Германия, чиято цел е съхраняване на господството на едрия германски капитал в собствената страна и разпространяване на това господство на общоевропейско и даже световно равнище за сметка на други страни и народи, е не нищо друго, но една гигантска фалшификация. С последната е свързана друго мащабна лъжа, свързана с изопачаване на Великата Отечествена война на Съветския съюз – представянето на великия освободителен поход на Червената армия като враждебна окупация на държави и народи от „злия болшевизъм“.

Горната фалшификация на представяне на освободителния поход на Червената армия като налагане на окупационен режим е свързана е един друг, нека го наречем лъжлив мит. А именно въвеждане на идеята, че редица от сателитите на Хитлер, сили поддържащи и подпомагащи нацистка Германия, но които в един определен момент, виждайки нейния неминуем крах се опълчват срещу, са едва ли не герои. Такова „историческо оправдание“ на нацисткия колаборационизъм изкривява картината на антифашистката борба в Европа и по целия свят, поставя редом престъпници и жертви, герои и анти-герои. Тук става дума преди всичко за процеси, протичащи в рамките на някои бивши републики на СССР, за героизацията на колаборационистки формирования измежду украинските националисти (Бандера), Руската освободителна армия (Власов), националистите от балтийските републики („горските братя“) и оправданието на тяхната дейност. Но подобни явления се наблюдават и в други страни, бивши сателити на хитлеристка Германия.

Свързана с тази верига от фалшификации е омаловажаването на ролята на СССР в разгрома на хитлеристка Германия и нейните сателити.По време на войната основните сили на Германия и нейните сателити са приковани към съветско-германския фронт. На този фронт военните действия се водят с най-голяма интензивност и пространствен обхват. Размахът на Източния фронт е 4-6 хиляди км по фронта, което е четири пъти по-голямо от фронтовете на Северна Африка, Италия и Западна Европа, взети заедно. В победата над нацизма основният, решаващ принос има Съветският съюз, Червената армия. Нейните войни се биеха докрай, заобиколени от Белосток и Могильов, Уман и Киев, Вязма и Харков. Те се вдигаха в атака край Москва и Сталинград, Севастопол и Одеса, Курск и Смоленск. Освободиха Варшава, Белград, Виена и Прага. Те превзеха Кьонигсберг и Берлин с щурм.

Решаващият принос на съветския народ за постигането на Победата е признат от ръководителите на съюзните държави в антифашистката коалиция. Британският премиер У. Чърчил отбелязва навремето: "... Всички наши военни операции се извършват в много малък мащаб ... в сравнение с гигантските усилия на Русия". Решаващата роля на съветските въоръжени сили във войната е призната и от 32 -ия президент на САЩ Франклин Д. Рузвелт: „... От гледна точка на една голяма стратегия ... трудно е да се измъкнем от очевидния факт, че руските армии унищожават повече войници и оръжия на врага, отколкото всички останали 25 държави на ООН взети заедно ... "/Вж. http://kvrf.milportal.ru/sovremennye-napravleniya-falsifikatsii-istorii-vtoroj-mirovoj-i-velikoj-otechestvennoj-vojn/. Последно влизане 06.08.2021./

Изопачавания на истината за антифашистката борба в България

Безспорно горните процеси на меко казано, „ново представяне“ на историята на Втората световна война, не можеше да не отмине и нашата страна. В този случай това „ново представяне“ има своите особености, които засегнаха най-вече антифашистката борба в България. Първото изопачаване започна с факта на отричане на наличието на фашизъм в България. При това към подобни позиции се придържат и някои уж „леви изследователи“. В най-лошия случай, според това „ново тълкуване“ на нашата история, в България е имало авторитарен, но в никакъв случай не и фашистки режим.

Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическия фашизъм и нацизъм“ политически форми.Даже в зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза, режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти. Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подкрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира.

Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право. Получава се точно обратното. Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в опасността от откъсване не само на „новите земи“, но и в угрозата от отнемане на територии от „Стара България“. От която угроза Родината ни е спасена от „злия Сталин и Съветския съюз“.

На фона на това отричане за наличието на фашизъм в България съвсем естествено се стига до това, че участниците в антифашистката борба не са герои, а терористи, обявили се срещу, видите ли, законната власт…

Логиката на този процес на изопачаване на истината води до идеи за т.нар. „помирение“. При това носителите на тези идеи за „помирението между палачи и жертви“, твърдят, че тъй като след 9 септември 1944 година спрямо палачите имало не възмездие, а репресии, то всички са жертви, загинали за България. Интересно е да запитаме радетелите на „помирението“ дали избитите над 300 деца и юноши от фашистките палачи у нас за загинали за България? И за коя България са загинали?

В такава обществена атмосфера не са учудващи „Луков марш“ и други подобни фашизоидни прояви, включително разрушаването на паметници на антифашисти. И даже такива крайно цинични неофашистки изявления, като това, че, например, убитите от фашистите деца-ястребинчета са, видите ли, убити от самите партизани!!!???

Безспорно в изопачаването на истината за антифашистката борба в България присъства и един международен аспект, пряко свързан с фалшификациите за освободителния поход на Червената армия. Ако за много страни изгонването на хитлеристите от тяхната територия бе акт на освобождение, за България влизането на Червената армия на българска земя по-скоро е акт на спасение. Спасение от Третата национална катастрофа, която бе надвиснала над България във връзка с неблаговидната роля, която страната ни игра на Балканите като съюзник на хитлеристка Германия.

Известно е, че през лятото на 1944 год. в Кайро се водят секретни преговори за сепаративен мир на България с представителите на САЩ и Великобритания. В рамките на тези преговори се издига идея за евентуална окупация на България от турски войски, тъй като няма достатъчно американски и британски части, които да осъществят подобен акт. Възниква въпросът какво би станало с България ако тя бе окупирана от турски войски, а не от Червената армия?

Знае се също, че с подкрепата на Великобритания при сключването на мирен договор с България Гърция излиза с искане българо-гръцката граница да минава на 30 км от Пловдив и 90 км от София. Съществуват някои непотвърдени с документи сведения, че Румъния сондира възможността предвид, видите ли, нейното включване в един решителен момент на страната на антифашистката коалиция, тя да бъде компенсирана с връщането на Южна Добруджа. Подобна, непотвърдена, но съвсем не изключена от вероятност информация, говори, че Турция също във връзка с това, че не участва във Втората световна война и не създава по този начин проблеми на антифашистката коалиция, би искала да бъде компенсирана. Естествено за сметка на части от територията на България, съюзник на Хитлер и съответно победена и съкрушена страна.

Известно е, че това не се случи. Благодарение на „проклетия СССР и на още по- проклетия Сталин“. Но какво накара Съветския съюз и Йосиф Висарионович Сталин да защити България и да има с какво да я брани на Парижките мирни преговори, проведени в началото на 1947 год. в Париж между държавите от антихитлеристката коалиция и България, Италия, Румъния, Унгария, и Финландия. При условие, че нито Великобритания, нито САЩ признаха България за съвоюваща страна, въпреки участието на България във войната срещу Третия Райх в рамките на две фази. През първата - септември-декември 1944 година, трите български армии подкрепят левия фланг на Трети украински фронт. Те участват в изгонването на германските войски от Македония и частично от Сърбия. През втората фаза – януари- май 1945 година Първа българска армия е включена в общото съветско настъпление, достигайки към края на войната до Словения и Австрия.

Може определено да кажем, че антифашистката борба и това участие във войната срещу хитлеризма несъмнено изиграха своята роля за позицията на СССР на Парижките преговори. Те също така станаха и важни аргументи за защитата на България срещу опасността тя да претърпи поредната, Третата национална катастрофа. В този смисъл действително нашето участие в борбата срещу нацистка Германия може да бъде наречено Отечествена война. Нещо, което днес официално позорно се замълчава и наименованието „Отечествена война“ се заменя с безличното „България на страната на Съюзниците“. А именно това наше участие, заедно с антифашистката борба „изми“ лицето на България от срама на съюза с Хитлер. И тук следва ясно да кажем на онези, които искат да разрушат паметниците на Червената армия у нас, че даже не става дума за паметници на освободители. А става дума за паметници на спасители. Тъй като именно СССР и Червената армия ни спасиха от тази неминуема Трета национална катастрофа, която тропаше на портата на нашето Отечество.

Вместо заключение - Кой и защо изкривява историческата истина?

Следва да си зададем въпроса кой и защо изкривява историческата истина? Кой има интерес и каква е неговата мотивация? Тук навярно е нужно да се направи определена класификация на силите, които осъществяват тази цинична фалшификация на историята:

• Първите, които ще споменем са определени неолиберални и неконсервативни кръгове на Запад, но и в нашата Родина които не се задоволяват с „пировата си победа“ в „Студената война“ срещу СССР. Те искат, както навремето го желаеше Хитлер, окончателно да решат „Руския въпрос“. Оттук наблюдаваме хибридната война срещу РФ, както и желанието да се демонизира Русия. Фалшификациите във връзка с Великата Отечествена война се разглеждат като важен инструмент в този разгарящ се нов глобален геополитически конфликт;

• Вторите, които активно, макар и значително по-прикрито, участват в изопачаването на истината, са реваншистки кръгове, както на Запад, но така и у нас. Реваншисти-фашизоиди, скрити и открити неофашисти – техните предшественици бяха разбити в гигантската война на човещината срещу нечовешкото варварство. Но се оказа, че те нищо старо не са забравили, но и нищо ново не са научили. И ето ги пак на сцената на историята, ако бяха победени в кървавата битка, то се стараят да вземат реванш в паметта на поколенията…;

• Има и трети кръгове – либерали, социал-либерали, социал-демократи, а също така наречените „системни леви“, и други, видите ли, „демократически “тути-кванти. Те избягват да участват в крайните и открити фалшификации. Но те като правило мълчат и замълчават истината. Мълчанието и бездействието ги прави съучастници в престъплението срещу правдата на тази най-страшна в историята на човечеството война.

Навремето великият американски писател Ърнест Хемингуей написа романа „За кого бие камбаната“/For Whom the Bell Tolls/. Е, ще трябва да кажем мили читателю, че камбаната бие за нас, за всички НАС, които не сме нито от първите, нито от вторите, нито от третите. Но които ще бъдем жертвите, ако още веднъж със своето мълчание и бездействие позволим да се вдигне вълната на Злото. Което винаги започва първоначално с лъжите на онзи Лукавия, на Луцифера.