(Или защо аз съм оптимист за протестите и протестиращите)
Погледнато твърде субективно и прекалено оптимистично, аз си позволявам лукса да вярвам в смисъла и шанса на Протеста и затова намирам за смешен, пък ако щете дори и за тъжен, плачà на политиците и политолозите на Прехода и след-Преходното статукво – че пак някой може да яхне деветите вълни на протеста, че пак хората ще бъдат употребени, че пак ще бъдат изработени, излъгани, измамени.
Слагам настрана закономерните български тревоги а-ла Парен каша духа!, традиционната ни мнителност, специфичното ни черномислие и така характерното за нас съмнение, че няма как да ни се случи нещо хубаво.
Но нима не се вижда с невъоръжено око лицемерието на политиците – всички те се страхуват, че някои други политици, а не те самите ще употребят хората от протестите.
За тюхкащите се и вайкащи политолози не ме е грижа – техният страх е, че след като дълго и напоително обясняваха цели 23-24 години какво трябва да се случва, сега шокирани виждат, как протестите разрушават резултатите от техните обяснителни схеми, модели и сценарии. Затова едни политолози са изпаднали в нещо средно между истерика и ступор, а други обръщат курса по посока на вятъра и твърдят, че не схемите, моделите и сценариите им били сгрешени, а начинът на тяхното осъществяване.
Като при социализЪма: „Народът ни е добър, но хората са лоши!”. Схемите, моделите и сценариите ни бяха добри, но релизацията им беше лоша.
Драгите ни наши политици и политолози на Прехода и след-Преходното статукво!
Разбираем е техният страх, тяхната лицемерна загриженост - ах, да не би някой (различен от тях) да употреби хората...
Те биха предпочели решението да се намери в рамките на системата и при запазване на статуквото.
А всъщност и системата е сгрешена, и статуквото е неморално.
Те търсят решение на сбъркана система от уравнения и ронят крокодилски сълзи за обречено статукво.
За пръв път от началото на Прехода всички политици (а покрай тях и вечно знаещите политолози) са хванати от протестиращите хора за едно място, което при здраво стискане много боли!
Протестиращите хора могат и този път да стъпят накриво, но нараства вероятността, че следващият път те вече няма само здраво да стискат политиците (а покрай тях и вечно знаещите политолози) за болното и болящо място, а просто ще резнат каквото трябва, за да направят импотентността de facto на тази каста в импотентност de jure.
Така че аз - видял отвътре и-или отблизо - колко много негодни и негодници има сред политиците (и политолозите); осъзнал безпощадно ясно, че България се нуждае от рестарт, от пренаписване на правилата на играта, от нова система от социални и политически уравнения, си позволявам лукса да съм много повече оптимист, да вярвам във и на протестите и протестиращите, да не се вайкам и тюхкам за нероден Петко, да се надявам, че напротив – ще се роди нещо по-хубаво. Или поне, че сме по-близо до раждането на нещо по-хубаво!
Постоянно си казвам – Аман от оплаквания и страхове да не вземе да се случи нещо! Ами нека се случи!
Нима (с ного малки изключения) огромното, страховито огромното мнозинство от нашия народ не е убеден, че бе измамен, ограбен, лишен от възможности държавата ни да стане нормална, демократична, модерна, европейска.
Не са ли спечелили от Прехода крадци, дърта червена номенклатура – със своите деца и бодигардове, мошеници, не спазващи законите!?
Не е ли парализирана цялата демократична система, не е ли в насипно състояние системата за национална сигурност!?
Не демонстрира ли нагъл отказ от правораздаване съдебната система?!
Не са ли наказвани хората не само С ТОВА, че са бедни, но и ЗА ТОВА, че са бедни – с ниско качество на живота, с никакво правосъдие, с никаква защита от държавата, с репресии от властта и мутрите, с разпадащо се образование и с разпаднало се здравеопазване!?
Ето с този Преход и с това след-Преходно статукво хората бяха измамени, излъгани, изработени, употребени.
Не, няма опасност хората отново да се превърнат в марионетки, по-вероятното е марионетките да се превърнат необратимо в хора!
Идва времето системата да се промени! Ако политиците (а покрай тях и вечно знаещите политолози) не чуват тътена на тази необходимост, то тежко и горко им.
Но на мен ми се струва, че го чуват и затова така пищят и врещят – ах, да не излъже някой (друг) хората, да не ги измами някоя (друга) Пета колона, да не ги изработи някое (друго) популистко блато, в което да затънела страната ни...
Смешен плач! А ако щете дори и тъжен...
