/Поглед.инфо/ Постмодернистката и неолиберална епоха сломи и унищожи българския дух, българския език, българската държава и българската нация. Европа нахлу като завоевател в държавата ни, наложи своите ценности, принуди я да смени социално-политическата и икономическата си система и я излъга, че правейки някакъв невъзможен нов цивилизационен избор и скъсвайки с традиционните си приятели и съюзници, Вотът в нея ще потече като мед и масло.
В новата „цивилизация“ България започна да потъва в небитието.
В началото, когато бе реставриран капитализмът, наричан „пазарна икономика“ и „демокрация“, надеждите, че сега ще се живее по-добре, по-богато и в повече свобода бяха силни и неудържими до еуфория. Шумът беше толкова силен, движението толкова бурно и хаотично, че нищо не можеше да се чуе и види, камо ли да се мисли, разсъждава и говори разумно. Тогава именно бе посято семето на разложението и упадъка, на разрухата и денационализацията, които днес тържествуват. А всички бяха слепи и глухи и се радваха, че старото време си отива, а новото все повече ни завладява.
Неолиберализмът е безнравствена и човеконенавистна идеология, която нагло и садистично удоволствие, насади в България своите правила и ценности, излъга хората с обещания за успехи, пътувания в чужбина, свобода на словото, банани и европейски ценности. За да ги обрече на мизерия, измами, престъпност, безнравственост и на своето прословуто „всичко е позволено“.
Това „всичко е позволено“ опияни целия народ, замъгли разсъдъка на мнозина и те повярваха, че е дошло тяхното време и тепърва започва истинският им сладък живот.
„Истинският живот“ никога не започва толкова пошло и с тържествената прокламация на „всичко е позволено“. Вероятно поради това сред най-гръмогласните и най-страстно обясняващи и възхваляващи новото време бяха интелектуалците и най-вече писателите. Те викаха най-силно, не млъкваха, не преставаха да прогласяват настъпването на новото време, да пълнят площадите и улиците, за да убеждават, че и за българите е дошъл радостният ден.
Обаче еуфорията прошумя, радостта утихна. И се видя, че изпълзелите по митингите хлебарки са новите, с пълни джобове с пари, българи, новите държавници, богаташите, управниците. А измамените, окъсаните, прогонените, обидените наобиколиха контейнерите с боклук, за да търсят в тях от тук насетне своята прехрана.
Този беше крайният резултат на радостта и неудържимата надежда.
Разбраха го, но вече беше късно. „Европейските ценности“ не можеха да бъдат отменени.
Българският писател започна да изпитва върху гърба си осъществените си мечти за свобода. Но тъй като беше стреснат и изплашен до смърт, обозначи стоварилото се върху него като трудност, беднотия, безработица, липса на хонорари. Истинска трагедия за чувствителната му душа! Но така и не осъзна, че собствените му тегоби са нищо в сравнение с онова, което се бе сгромолясало върху отечеството, литературата, културата, българския национален дух, българския език и българската нация. Не му оставаше време да помисли за това.
Българският писател бе прекалено зает със себе си и наистина не можа да определи какво се случва с народа и отечеството му. Иначе щеше не просто да го описва в творбите си, но и да се изправи решително срещу отцеубийците и майцепродавците.
Какво означава това?
Ще си зададем ли този жесток въпрос и ще му отговорим ли разумно и вярно?
Длъжни сме поне да признаем, че тези последни тридесет и малко отгоре години бяха не просто изпитание, но и време на разруха, упадък преди всичко на нравите и морала, на традиционните национални ценности, на българския начин на мислене и обществено съзнание. На тяхно място израснаха като плевели нови ценности, наречени „европейски“, формирани бяха нови представи за живота, ново отношение към историята, към човека и държавата. Самата ни държава днес е напълно различна и напълно откъсната от оня първообраз, заради който нашите възрожденци проливаха кръв. Тя нито е свободна, нито независима – при това сама се отказа и от свободата, и от независимостта си, за да стане част от една имагинерност, която й носи много повече изпитания и беди, отколкото престиж и причини за радост и гордост. Да не говорим за материални блага.
Българският писател беше длъжен да предусети тази опасност и да предупреди сънародниците си какво го очаква. Той трябваше да се възпротиви, да надигне глас. Пред очите му унищожаваха отечеството му, а той мислеше за себе си и своята кожа.
И аз съм един от писателите, които предпочетоха да мълчат. Но поне сега, за да прочистя гузната си съвест, се опитвам да събудя заспалото съзнание на колегите и да ги подтикна да осъзнаят какво се е случило и малко по малко да се опитат да заличат позора.
Не е лесно да си прозорлив, а още повече смел и решителен, да говориш и казваш истината. Писателят също е човек и живее като всички останали. И на него са му необходими пари, храна, жилище; и той има семейство, деца, внуци; и боледува, страда, радва се. Но няма право на извинения и дори на прошка. Защото е писател и е натоварен да бъде повече от останалите човеци; дългът му е да отваря очите на хората, да им говори истината, да ги води през пустинята на изпитанията, да облекчава болките и поддържа надеждите им.
Ако българският писател навреме беше осъзнал смисъла, съдържанието и целите на неолиберализма и постмодернизма, трябваше да им обяви война, за да предотврати голяма част от случилото се до днес. Той обаче избяга от тази война, защото чисто и просто се изплаши и предпочете да продължи да се надява, че ще получи някакво подаяние от постмодернистите. А и беше (и продължава) да е зает с дребните си грижи да си организира премиери на своите книги, да получи положителни оценки за тях, да си осигури някаква известност – дори тя е да е съвсем дребна и да не излиза зад стените на залата, където е била премиерата на последната му книга. Много му се иска да получава награди, да го превеждат в чужбина.
Но той и това не получава, защото онези му се присмиват, подиграват го и се правят, че не го забелязват. Той им е органично чужд и дори противен. Макар че те трудно могат да бъдат наричани писатели, понеже не творят литература и изкуство, а пишат текстове. За тях няма йерархия на ценностите, а само тиражи, хонорари, преводи, награди. Но се разполагат с литературата и писателите като с бащиния. Дори и към Нобеловата награда бутат, за да покажат колко са значими и велики.
Но не са!
Можем да съчувстваме и да съжаляваме българския писател за неговата нерада съдба и за това, че бе изоставен от държавата на произвола на съдбата, но той все пак не е обикновен човек. Писателят е съвестта на нацията и проявите му на слабост нанасят винаги незаличими поражения върху снагата, душата и ума на народа и литературата. Него го гледат, от него очакват да прочетат и чуят как да живеят, да получат сили, за да се съпротивляват на злото. Нищо обаче не получават, защото в неолибералната държава не е той факторът, който ще им го даде.
Когато писателят се откаже да се бори със злото, защото то не му прави впечатление, значи е настъпила хуманитарна катастрофа.
Днешният писател нехае за езика, на който пише. Той дори не се старае да го поддържа изящен и да го развива като такъв в своето творчество. Затова и езикът ни се е разрушил, обеднял е, изсушил се толкова, че не прилича на себе си. И какво? Писателят се жалва, че държавата не иска да приеме закона, за опазване на езика който е съставил и с който толкова се гордее. Сякаш държавата е длъжна да върши онова, за което е призван и посветен той самият.
Тя няма да го свърши – особено днешната неолиберална държава, чиято цел е да ликвидира националното своеобразие, националния език и нация. Защото с тази цел е създадена. И защото служи на силите, които разрушиха всичко досега и продължават да го рушат. Възможно ли е това да не се вижда и разбира и да се очаква от една сила да създава, когато призванието й е да разрушава? За съжаление, оказва се, че е възможно!
Илюзия на наивник ли е тази писателска надежда? Или има нещо, което трудно може да се обясни, ако се търсят неутрални думи, за да не се затаи и прикрие истината? Аз мисля, че това е проявление на закърнялото съзнание на българския писател, на неговия отказ от социална солидарност и от мисията му да бъде водач на народа си. Случило се е нещо ужасяващо с него: все едно му е какво ще стане с този негов народ. Неолиберализмът дотолкова ерозира духа и съзнанието му, че го превърна в егоист, който бърза да се освободи от обществото и да заживее сам за себе си. Но държавата да не го забравя и да му осигурява онова, което му е необходимо.
Това означава, че и народът и нацията, националната литература и националния език изчезват, защото те се крепят на писателя, зависят от него, мислят и свидетелстват за себе си чрез него. Но него вече го няма или по-точно, той е вече друг и е трудно да се разчита на някаква негова духовна мощ, енергия, съвест, мисия. Защото ги е погубил.
Националната литература и културата на нацията имат способността да се самовъзстановяват. Стига, разбира се, нацията да успее да оцелее и да възкръсне в някакво ново качество, от което да получи и нови сили, дух и енергия. Но това не става без съзнателните усилия на хората на духа и словото.
Ако се намерят такива хора, значи има надежда.
За да оживее надеждата обаче, е необходимо да се усили борбата против поднебесните сили на злобата.
Гласувайте с бюлетина № 14 за ЛЕВИЦАТА и конкретно за 11 МИР Ловеч с водач на листата Румен Вълов Петков - доктор по философия, главен редактор на 'Поглед.Инфо' и в 25 МИР-София с преференциален №105. Подскажете на вашите приятели в Ловеч и София кого да подкрепят!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
