/Поглед.инфо/ 1. Левите политически анализатори и публицисти, да не говорим за ръководството и идеолозите на БСП, не обичат да се връщат към комунистическото минало на левицата – особено от времето след Втората световна война, когато се установява социалистическата власт и се изгражда новата обществено-политическа и икономическа система на социализма. С определението „тоталитаризъм“ те гласно или негласно, съзнателно или несъзнателно отсъждат своята присъда и практически се отказват от еден значителен отрязък от собствената си истоия. Отказът от собствените традиции роди в социалистическата левица някакъв неогласяван открито ляв антикомунизъм. Той сполучливо се съчетава със социалдемократизма и социаллиребаризма, които бяха възприети официално като идеологически съставки на процеса, бодро и шумно наричан „реформиране“. Реформирането на антикомунистическа основа обаче я обезличи, обезсили я и тя доста изгуби от влиянието си в обществото. Но по-опасното е, че губи своите перспективи и роля на обновител, възложени й от историята още при основаването си на връх Бузлуджа през 1891 г. Не е случайно, че комай това е единственото историческо събитие, чествано официално и толкова публично от БСП.
Социалдемократизираната и социаллиберализирана днес БСП участва в политическия живот и в неговата борба за власт в съгласие с установените в неолибералното общество принципи, механизми и идейни ценности, без да проявява каквато и да било воля за реална промяна на обществото. Макар че постоянно заявява намеренията си да „промени системата“. Но нейната „промяна на системата“ е по-скоро терминологична неопределеност от незнание, отколкото реална цел и наличие на воля за радикална промяна. Това я прави „една от всички“, имащи претенциите да управляват държавата. Но без да засяга дълбоко системата, а само опитваща се да я поукраси. Формулата за „преодоляване на капитализма“, записана в Програмата на БСП, е повече извинение за отказа от „революция“, отколкото опит за „революционизиране“ на нейното поведение. Ако „преодоляването на капитализма“ означаваше наличие на радикализъм в намерението и целите, то тогава стратегията и тактиката на тази лява партия щяха да са напълно различни.
Очеведно е, че съществуващата днес система на капитализма не може да бъде разрушена, сменена и дори „преодоляна“. Но няма причина невъзможното днес да се превърне утре в неизбежно. За това „утре“ обаче трябва да се работи постоянно – колкото и далечно да е то, ако наистина желаем да го имаме. Но за да го имаме като реалност, е необходима идеология и политическа програма, в които това да е предвидено, както и да са формулирани принципите, по които ще бъде осъществено. С общи приказки и заклинания революция (дори и „реформиране“) не се прави. А смяната на системата е именно революция.
Поради тези причини левицата в България пропуска собственото си минало с революционните борби и държавното управление в продължение на 45 години.
Но БСП е родена като революционна партия, призвана да събори капитализма и опитите да й се вменят други характеристики като основни, само смъртно я нараняват и отклоняват от нейния път.
Преди 75 години на 9. IХ. 1944 г. в България започна социалистическата революция. Днешните либерални идеолози и публицисти представят събитието, сложило началото на този процес, единствено като въоръжена намеса на СССР, чиято армия без никакво право е навлязла в пределите на държавата ни и установила комунистическата власт. Дори да приемем, че това е цялата „историческа“ истина, пак ще се съгласим, че съветската армия не би могла да установи никаква комунистическа власт в една държава, ако в нея отсъства реален политически субект който да е достатъчно силен, влиятелен, добре организиран, идеологически подготвен, преминал през многобройни изпитания и напълно готов да поеме тази власт и осъществи след това социалистическата революция. Такъв политически субект в България през септември 1944 година бе БКП заедно с Отечествения фронт. И те осъществиха социалистическата революция, а не Червената армия и Сталин!
2.
Девети септември се предхожда от дълголетна история. И тя не е само на БКП, но и на всики леви сили и на тези, които са против фашизма и пагубната политика на монарха и неговите съзаклятници; на тези, които дълго и упорито са работили за самоосъзнаването на пролетариата като класа, призвана да промени радикално общественото устройство.
Самоосъзнаването на пролетариата като класа „в себе си“ и „за себе си“ не става лесно и бързо. То бива възможно единствено с упорита политическа и идеологическа работа, за да може класата да се вгледа в себе си и в общественото устройство и да разбере, че никой няма да подобри положението й, ако сама не се заеме с него и не наложи волята си над властта на капитала. Властта се взима или връща от политическата партия, но нейният характер, сила и успех зависиви от класата, която е излъчила въпросната политическа партия. Това важи изключително много за социалистическата власт, чието название по Маркс е „диктатура на пролетариата“. Ако пролетариатът не осъзнае предназначението си, няма кой да му я даде. А както посочва Маркс, в капиталистическата държава е възможно една лява, дори най-радикалната, партия да оглави управлението, но тя няма да промени характера на държавата, няма да я накара да работи в полза на пролетариата и експлоатираните. Действията й неизбежно ще бъдат в подкрепа и интерес на капитала. Опита ли се нещо повече да направи, ще бъде пометена незабавно. Политически илюзии никой не бива да храни и да се надява, че ако партията спечели изборите и състави правителство, ще смени системата с отделни закони. Тези илюзии са неморални, подвеждат хората и притъпяват социалното чувство и готовността за борба.
Това не означава, че левите партии не бива да се борят за парламентарно представителство или за победа на изборите, която ще й даде властта. Тя непременно трябва да участва в тях и да се стреми постоянно да увеличава влиянието в обществото и да показва умение да управлява и да се справя и с най-трудните проблеми в държавата. Но да не лъжи себе си и другите, че социално икономическата и политическата система могат да се се сменят и или поне значително променят с подобно участие в управлението. Не бива да се смесват тактическите със стратегическите задачи и цели.
Уроците на историята на политическите движения и борби са преди всичко уроци по анализ на политическата обстановка в страната и извън нея, както и по тактическите средства и начините на тяхното приложение съобразно конкретните условия и състоянието на пролетариата и партията. Умението да преценяваш обстановката и съобразно нея да прогнозираш и поставяш конкретните тактически цели, е най-важното за един политически лидер и за колективното ръководство на партията. По това умение проличава тяхната политическа зрелост, както и политическата зрелост на пролетариата.
От 1891 г. до 1944 г. БКП поддържаше и развиваше у пролетариата класовото съзнание. Тя е партията на пролетариата и автентичната и последователна изразителка на неговите класови интереси. Класовите интереси на пролетариата са интересите на по-голямата част от обществото, защото са свързани с установяването на социална справедливост, солидарност, братство, равенство, свобода. Затова и пролетариатът не се бори единствено за себе си, а за всички, които са лишени от плодовете на своя труд и които понасят тегобите на несправедливо устроеното общество. Той повежда борбата във всичките й форми в съюз с тези, които той успее да убеди, че трябва заедно да се промени животът и се създаде нов тип държава и власт. Не е лесно да преодолееш буржоазната пропаганда, която те обвинява в разрушителност, клевети те и ти приписва намерения, каквито нямаш. Пролетариатът никога няма да убеди буржоазията, че каузата му е висока и справедлива, но той трябва да докаже с делата си на широките социални слоеве, че мисли и се бори не само за себе си, а и за тях; че буржоазията и капиталът са врагове на обществото и народа; че не те „дават хляб“ на работниците, а работниците им осигуряват богатствата, и че тази несправедливост трябва да се бъде премахната. Пропагандната война не е, за да се убедят взаимно двете класи и техните партии, че всяка от тях е права, а да вдъхнат сили, увереност и убеденост у своите. Същността й е обърната към своите. В някаква степен обаче и към колебаещите или разколебаните, които търсят нова идеологическа и политическа опора. Мисля, че БКП разбираше това и правилно изграждаше своята идеологическа работа. Успехът й не бе случаен, а напълно закономерен.
В постмодерата епоха неолиберализмът, за съжаление, успя да убеди левите партии, че понятията „класа“ и „класова борба“ са вече изпразнени от съдържание, поради което идеологиите не са необходими. Социалните противоречия не били класови, а произлизат от неизбежните несъвършенства на обществото и са резултат от развитието на икономиката. Затова и партиите не са изразители на класи, а са всенародни и представляват обществени групи от членове и симпатизанти. Измислят се всевъзможни определения за „ляво“ и „дясно“, като някои от тях се абсолютизират и се превръщат в главни определители за принадлежността на една партия на „лявото“ или на „дясното“. Тази нелепица кара и БСП и левите политически субекти да се отчуждават от комунистическите си традиции и по същество да се съюзяват с капитала и буржоазията и толерантно да им гарантират политическо спокойствие. Така те губят идентичността си и се обричат на безславно бъдеще.
3.
Подготовката на Девети септември е преди всичко работа за утвърждаване на високите идеали на социализма и събиране под едно знаме всички, които са против капитализма и неговото социално неравенство и несправедливост. Идеалът е социалната справедливост. Бедността, мизерията, високата смъртност, мъчителният труд са производните на несправедливостта на буржоазното общество. Те не могат да бъдат разрешени с подобрения, промени в законодателството, възприемане на някакви „европейски ценности“, а само като се промени обществената система и се създаде нов тип обществено устройство. Илюзия и лъжа е, че без такава промяна тази справедивост може да се установи само с „ляво правителство“, дошло на власт с победа на параламентарни избори. В рамките на капиталистическата система, както и да бъде усъвършенствана или „преодолявана“, както смятат социалдемократите, обществото на социалната справедливост е изключено. Дори и да се осигури в резултат на бурното развитие на икономиката висок жизнен стандарт!
БКП използва изборите и достъпът си до властта, за да защищава и пропагандира идеологическите си принципи и за да покаже на хората, че тя е реалният им защитник и избавител от злото. Парламентарният живот е легален начин да популяизираш политическите си идеи и да доказваш тяхната правота, а и своите възможности да устройваш държавата според своята идеология. Затова той не бива да се пренебрегва. Но партията никога не е забравяла, че полето на нейната революционна дейност е улицата, а главното средство – протестът в различните му форми. Партията живее на улицата и на улицата тя проявява своята сила и воля, за да види обществото, че е силна и не се страхува от нищо. Колко жалко, че това оръжие днес е пренебрегнато. Уличните акции от рода на стачки, демонстрации, митинги, протестни шествия и т. н. са форми на мирно насилие и поставяне на властта в трудно или дори безизходно положение. Властта трябва да знае и помни, че се намира „под обсада“ и че улицата няма да я остави на мира, докато не постигне целите си. Иначе ще я сполети нещо повече, което ще я смаже и унищожи!
БКП действа ловко и в максимална степен използва удобствата, които й дава всеобщото избирателно право и парламентарната демокрация, за да върши своята най-важна работа по подготовката на предстоящата социалистическа революция. Партията е осъзнала, че най-важното е да подготви пролетариата и всички, които са недоволни от властта – особено в навечерието и по време на Втората световна война, за револцията. Тя чувствително разширява влиянието си в обществото и се превръща в реална алтернатива на властта. И то дотоколкова, че властта истински се страхува от нея и дори в навечерието на въстанието я кани да се включи в правителството на К. Муравиев. Всички виждат, че без комунистите и Отечествения фронт никое правителство няма да е лигитимно и да представлява волята на цялото общество. Това го потвърждават и чуждестранни дипломати и наблюдатели, работещи в България.
Всичко е постигнато в изключително тежки и опасни условия, в които и най-малката грешка се заплаща скъпо и прескъпо, с кръвнина дори. Да не забравяме, че тогава големият проблем не е каква да бъде държавната субсидия за партиите, а как да се запазят хората от разстрел и бесило. Въпреки това се извършва огромна работа. Тя бива възможна и успешна, защото осъществява практически идеологическите принципи, на които служи БКП. Идеологията предпазва от грешки и фатални компромиси.
4.
Революционната ситуация настъпва дори и тогава, когато политическият субект, призван да ръководи и изразява революционната класа, не е готов за нея, не я очаква или нехае за задълженията си пред историята.
Изглежда лесно и напълно предвидимо да обявяваш въстание и да слагаш началото на социалистическата революция, когато съветската армия е почти на границата и всеки момент ще влезе в България. Но е лесно само привидно и ако не познаваш реалната ситуация и международната обстановка, както и състоянието на властта в България и нейната сила и съпротивителни възможности. Или ако си злонамерен историк и политик. Защото революцията идва не на щиковете на руските войници, а в резултат на дълъг и упорит труд. В България съзрява революционна ситуация благодарение и на приближаването на Съветската армия, но във всички случаи не само заради това. Революционната ситуация изисква не да се посрещне подобаващо чуждата армия, а да се изпълнят редица условия, които да позволят избухването на истинско всенародно ъстание, което да положи началото на социалистическата революция.
Конкретната подготовка за всенародното въстание започва веднага след разгрома на немците при Сталинград. За ръководстото на БКП е очевидно, че крахът на фашистка Германия отваря нова епоха. Предстоят грандиозни промени в цяла Европа и България няма да бъде отмината от тях. Въпросът обаче е с кого, под чие ръководство и как ще бъдат осъществени тези промени. Този въпрос задава самата история, а не политиците и държавниците. Те могат да дадат отговора, но само ако са подготвени достатъчно и са достойни за целите и задачите, които историята им поставя.
В книгата си „Деветосептемврийската социалистическа революция 1944“ (С., 1981) Славка Петрова подробно и с богата фактология проследява подготовката и провеждането на всенародното въстание. Тази книга е написана от добросъвестен автор, с познаване на проблематиката, задълбочено, аналитично. Затова и аз тук използвам някои от фактите, които се цитират и изследват.
На 26 август 1944 г., непосредствено след приключване на Яш-Кишеневската операция, когато пътят на Червената армия към Балканите вече е открит за победоносния й ход, ЦК на БКП решава да започне непосредствената подготовка на въстанието. Славка Петрова твърди, че тогава ЦК няма „сигурна информация за много съществени страни от международните условия, създаващи се на Балканите“. Все още не се знае дали и при какви условия Червената армия ще премине през България. Под въпрос е поведението на българското правителство и регентството спрямо СССР и съюзниците. Затова и всяко действие трябва да е строго премерено, отлично обмислено и приложено точно навреме и намясто. Срок за въстанието не е определян, но силите се поставят в готовност.
Кои са тези сили? Най-напред това е Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА), състояща се в края на август от 9 бригади, 35 отряда, две самостоятелно действащи чети и стотици бойни групи. Почти цялата страна е покрита от подразделения на НОВА. НОВА е добре организирана и боеспособна военна структура, готова при нужда да се сражава срещу противник. Мобилизират се годните да носят оръжие комунисти. Сред правителствената войска работят законспирирани ядра от офицери и войници, подкрепящи Отечествения фронт и идеята за революцията. На страната на НОВА и на бъдещите въстаници е техния висок морален дух, волята за победа и вярата, че тази победа е за доброто на народа. Правителствените военни сили са разколебани, демобилизирани, обезверени.
По същество, както подчертава и Славка Петрова, в навечерието на 9 септември 1944 г. ЦК на БКП е реалният ръководител на държавата. Той е „паралелната власт“, работеща в нелегалност, но достатъчно укрепнала, за да държи положението в ръцете си и да осъществява командването на въстанието, което чака да бъде обявено. Влиянието на БКП и ОФ в този момент е доста високо и обхваща различни социални слоеве – то не е само сред пролетарските среди.
Това се вижда и осъзнава от официалната власт, която практически е изгубила позициите си и отчаяно се мъчи с всякакви средства да се запази и укрепи.
В тези напрегнати дни се проявява политическата зрелост на ръководството на въстанието. Освен че провежда чисто военно-организационната подготовка, то действа и „дипломатически“, с политически средства, за да се озвучи авангардът на въстанието и революцията, да се легитимира той пред обществото, за да може да изпълнява по-късно свободно и с подкрепата на масите своята власт. На 24 август делегация на Отечествения фронт посещава Багрянов и открито заявява, че „днес България може да бъде спасена само от едно правителство на Отечествения фронт, който, представлявайки народа, единствен може да има доверието и силите, които днес чертаят съдбините на света и от които зависи съществуването на България“. (цит. по „Деветосептемврийската социалистическа революция 1944“, с. 204)
За ЦК на БКП и Отечествения фронт от изключителна важност е въстанието да бъде общонародно, да се подкрепя от най-широките обществени слоеве, да е прието практически от целия народ. В противен случай е възможно то да предизвика гражданска война. Затова и назначаването на правителството на Константин Муравиев (2.IХ.1944) породи опасността, както пише и Славка Петрова, за „отлив на дребната селска буржоазия от ОФ, от разцепление в самия Национален комитет на Отечествения фронт. Формулата на правителството бе такава, че бе възможно определени антифашистки среди да се съблазнят и повярват, че властта предприема реални стъпки за скъсване с Германия и установяване на демократично обществено устройство. Изкушението е доста силно. От него може да се предпази единствено политически зрелият и умеещият да преценява политическата ситуация, тенденциите в нейното развитие; но най-вече да различава думите от делата и да съобразява доколко декларациите са принципни и съответстват на реалните намерения. В случая ЦК на БКП реши да откаже участие по принцип в правителство на буржоазно-демократичната опозиция, преценявайки че сега е време не за промени, които „преодоляват капитализма“, а за поемане по напълно нов път. „Същевременно се допускаше и втори вариант на поведение: ако се създадат особени обстоятелства, да се окаже условна подкрепа на правителство, създадено от опозиционни лидери, непринадлежащи към ОФ, ако то на дело води антихитлеристка и антифашистка политика. Но и при такава ситуация комунистите да продължат борбата за създаване правителство на ОФ“ (цит. съч., с. 210). Този втори вариант показва колко сложна и политическата ситуация в края на август и началото на септември 1944 г. и колко умело БКП я преценява допуска възможности от най-различен характер. За БКП най-важното е да се премахне монархо-фашизмът, да се скъса с Хитлерова Германия и се възстанови сътрудничеството със СССР. Така става възможно да се извлече максималното от нагнетената обстановка и се разреши поне един от най-важните проблеми, които антифашистката съпротива е трябвало да реши.
5.
На 5 септември СССР официално обявява война на България.
Въстанието избухва на 6 септември и протича в продължение на няколко дни, като постепенно обхваща цялата страна. Обявено е свалянето на монархо-фашистката диктатура и назначаването на правителството на Отечествения фронт.
Социалистическата революция в България започва, както и в Русия през 1917 г., с въстание, което трябваше да вземе политическата власт в цялата страна, за да се създадат необходимите условия за смяна на собствеността върху средствата за производство и установяването на социалистическите икономически отношения и радикалното преобруване на целия обществено-политически, стопански, духовен живот. Заедно с това България щеше да се включи в последната фаза на Отечествената война на страната на антифашистката коалиция, с което трябваше да придобие друг статут, чрез който да запази държавните си граници и се спаси от тежките репарации, дължими от победените държави.
Ходът на българската политическа история към социалистическата революция на 9 септември 1944 година показва какво трябва да е поведението на пролетариата и на неговия политически изразител; че без съзнание „в себе си“ и „за себе си“ той никога няма да знае как да успее да подобри живота си и да изпълни историческата си мисия; че партията, която го изразява и защищава политически, трябва да е носител на класово съзнание и да не се поддава на изкушенията на либерализма и социалдемократизма и в тях да намира оправдания за своята колаборация с капитала и подвеждане на онеправданите и експлоатираните.
Както стана дума по-горе, революионната ситуация ще настъпи все едно дали пролетариатът се е осъзнал и дали партията му е готова да я използва. Тогава обаче ще настъпят трудно удържими сътресения във всички сфери на живота и огромни човешки трагедии.
Девети септември е една от най-важните исторически дати не само за БСП, но и за целия български свят. Събитията от 1944 година трябва внимателно и постоянно да се изучават и изследват, за да се вадят важни и крайно необходими изводи и поуки. Защото илюзиите, които неолиберализмът, социалдемокрацията и социаллиберализмът създват, са опасни не само за левицата, но за цялото общество – за неговото настояще и бъдеще. БСП трябва колкото е възможно по-скоро да се отърси от тях и да погледне политическата реалност с нови очи; тя е длъжна да се върне към историческите си традиции и да осъзнае най-сетне своето предназначение в българската история.
А то винаги е едно и също и води към една-единствена цел: социализма!
