/Поглед.инфо/ Навлизането на капитализма в края на XIX и началото на ХХ век в своя последен стадии, наречен от В. И. Ленин „империализъм“, както и изобретяването на ядреното оръжие в средата на ХХ век рязко промениха говоренето и оценките на политическите и геополитическите явления и събития. Но анализаторите пропускат (от небрежност, незнание и неумение или съзнателно и целенасочено) да търсят и намират истинските, а не мнимите причини, които ги пораждат. Изтъкват се идеологически, икономически, имперски, нравствени, психологически причини, свързани с характерите на държавници и политици, и какви ли не още, но до същността и реалния им произход не се достига. Очевидно така е по-лесно да се обяснява глобалният свят. Либерализмът не изпитва потребност и дори изобщо не допуска обяснението на глобалния свят, за да не се види какво представлява този свят и какво го очаква човечеството, ако продължи да живее в него. Затова се извеждат и посочват такива причини, които да не го обясняват, но и да не бъде разбиран, осъзнаван и осмислян заедно с факторите, които поддържат вечното напрежение и поставят на изпитание човечеството.

Причините могат да бъдат скривани и пренебрегвани, но не и унищожавани. Те обективно съществуват и пораждат явленията и фактите, дори и когато се правим, че не виждаме нито причините, нито техните следствия. Здравият разум трябва да ги търси там, където са, а не, както прави либерализмът, където му се иска да бъдат, защото ще са в негова идеологическа и пропагандна полза.

Материализмът и рационализмът, които модерната епоха роди като най-надеждните опори в мисленето на новия човек, бяха представяни като носители универсални възможности, ала те грубо ограничиха представите за света, за неговия произход и силите, които го движат. Защото не само материалните сили определят как и накъде да се развива, какво да е неговото устройство, как да се променя. Ако бяха само те, всичко щеше да е ясно и тайни нямаше да има. Логиката на мисълта щеше да ни води към истината и причините за загадките и недоразуменията. Ох, колко лесно щеше да е. Обаче извън възможностите (и дори пряко тях) на материализма и рационализма е в тях да се събере всичкото човешко знание, за да се превърне то в универсален ключ към катинарите на неизвестното. И с този ключ да се отварят тайните на историята, настоящето и бъдещето.

Международните дела и конфликти са човешки дейности; те биват предизвиквани от човеци и е нормално да бъдат разрешавани от тях. Но не винаги човеците са причините за появата им. Ако човек беше действително толкова силен и всемогъщ – повече дори от Бога, както го представя ренесансът, то нямаше ли да бъде безсмъртен и вечен. Но той не е и силата му е ограничена – дори и в световните дела онова, което той е способен да причинява, е сведено до локални конфликти, словесни престрелки, кратковременни войни. Във всичко останало той може само да бъде въплъщение на друга воля и разум, на причини, чийто обем не може да се измери и изчисли.

Следователно други са причините и ние, които претендираме, че ги анализираме, за да намерим изход от непрестанно създаващите се напрежения, сме длъжни да ги открием, формулираме, обясним и винаги да се съобразяваме с тях.

Човек няма склонност да приема наследство, завещано от най-дълбока древност. Счита се, че дългото време е прекъснало връзките, наложило е отпечатъци от множество различни родове и наследници, и че до наши дни практически нищо не е останало от тази древност. Освен, разбира се, историческият опит, културните паметници и съдържащата се в тях традиция. Но те трябва да се извлекат от тях и се опишат достоверно. Все пак изучаването на това далечно наследство придава неговия смисъл и на съвременността – най-малкото с вниманието към него и с опазването му като всеобщо достояние и консервиран опит. Едва ли с нещо повече.

Рядко обаче си спомняме, че светът, колкото и да се глобализира и събира с помощта на техниката и технологиите, е разделен от една незаличима граница, която е всъщност разломна бездна; тя нито може да се запълни, нито да се заличи.

Защото човечеството е изконно разделено на два свята: Изток и Запад.

Те, при всичките им усилия, старания и опити да се сближат, изравнят и дори слеят с помощта на техниката и технологиите, остават непримиримо разделени, чужди и дори враждебни един на друг. Бездната обаче се забулва в словесна, идеологическа и геополитическа мъгла, за да не личи върху картата. Така е по-лесно да се търсят човешките, т. е. политическите и идеологическите причини за световните конфликти.

А разделението е от дълбоката древност, почти от времето, когато светът е бил създаден и населен с хора. И не по тяхна воля и желание. Когато са го усетили, после са го видели и дори приели с инстинктите си като естествено и че условията за съществуване в тези два свята за различни, те са устроили живота си съобразно него. Често някои са рискували да унищожат единия полюс, за да остане другият победител и господар на света. Ако случайно са успявали, то успехът е бил кратък и дори за мащаба на историята е мимолетен.

Тези два свята винаги са били в противостоене и в открита или прикрита война. Дори и когато държавите и народите им са живеели в мир и разбирателство. Мирът е бил благодарение на усилията им, но между тях винаги е тлеела скрита и невидима враждебност и непримиримост. Малко е било нужно, за да се разпали отново враждата и да се види, че причините за нея са повече отколкото основанията за разбирателство и съгласие.

Ще попита човек: това не е ли исторически парадокс?.

Отговорът е: не, не е!

Модерната епоха заличи в някаква степен различията в бита между двата полюса. Общо взето хората живеят по един и същ начин и на Изток, и на Запад. Но това е само привидно и никакви технологии не са в състояние да примирят различията в начина на живот, но най-вече в начина на мислене и говорене, на възприемане на живота и в нравствените ценности и критериите за добро и зло, красиво и грозно, възвишено и низко. Защото същностните различия са родилни и расови белези, които са неизменни, дълбоки и принципни.

През средновековието този разлом се е проявил най-отчетливо и е бил назован с истинското му име. Разделянето на Римската империя на две половини – Източна и Западна, а по-късно и обособяването на две християнски църкви върху нейната първоначална територия, са двата безспорни знака за наличието на глобален проблем, който не може да се разреши. Но и че е необходимо да не се пренебрегва и да не се изграждат системни образования чрез незачитането му. Римската империя се разпада не само защото е било невъзможно да бъде управлявана в целия й мащаб и териториална безконечност и необхватност, но преди всичко заради неразрешимите претенции и вражди на двата й полюса един към друг. Тези два полюса още докато са в общите граници на единната империя се устройват по различен начин, по различен начин разбират властта и нейното приложение върху териториите и народите, които ги населяват.

Това проличава в конфликта между Източната и Западната Църква, който е породен от невъзможността двата полюса да се доближат, камо ли да се съединят и обединят и да имат обща власт. Те не могат дори да мислят по един и същ начин; отношението им Бога и различно, макар че изповядват една и съща вяра и религия. Затова и Западната Църква пристъпва догмата и изопачава Христово учение. Западът се поставя над Господа и пренебрегва онова, което Той завещава на хората, за да го следват заедно. Изтокът не прощава подобни грехове. През 1054 г. Изтокът обявява великата схизма със Запада заради тези именно опити да се опорочи вярата и се придаде на Господа човешките измерения, които той няма, но чрез които папата получава правото да се равнява на Неговото величие.

Там, на Запада по-късно се извършва и реформацията, която е неговият практически отказ от християнство.

Вярно е, че всичко това осигурява на Запада време и възможности да развие силна икономика, технически да напредне доста и да осигури повече материални блага за хората. Създава се впечатлението, че Западът уместно и успешно е „поправил“ християнството и е отворил пред човека огромни възможности да се развива и да навлиза дълбоко в познанието за природата и света.

Но Бог идва от Изток, а на Запад е сатаната.

Православието, дори и в резултат от ликвидирането на Византия, когато под съмнение е поставено съществуването на неговите носители, намира верния изход и прехвърля центъра на своята Църква от Цариград в Киевска Русия.

От тук насетне войната между Запада и Изтока се обърна срещу Русия, както преди беше срещу Византия.

Появата на Русия, която бързо укрепва и се разширява със заселването на огромни територии особено в Азия и Сибир, попречва на изконните амбиции на Запада да покори целия свят и да установи своя върховна власт.

Модерната епоха изостря тези взаимоотношения, придава им империалистически характер. Усъвършенстването на военните средства, както и въздигането на икономиката и приложението на нови технически средства и технологии установява нов световен ред. Поради това че Западът е по-напред от останалите в икономическо и военно отношение, негова е доминиращата роля в геополитическите отношения. Но той осъзнава, че е невъзможно да наложи пълен контрол върху цялото човечество докато Изтокът е силен и непобедим; а такъв контрол означава победа в пряк военен конфликт, който е още по-малко възможен. Това не значи, че войната практически е приключила и Изтокът и Западът ще живеят от тук насетне в мир и разбирателство. Напротив, тя още повече се е ожесточила и изострила именно заради невъзможността да се води в открит сблъсък и да се сложи веднъж завинаги край.

Лъже се този, който вярва, че сега е друго време и всичко толкова се променило, че „Изток“ и „Запад“ са категории с друг смисъл и съдържание.

В модерната епоха, особено в наше време, противоречията между православния свят и разпадащата се западна християнска общност се представят като конфликт между прогреса и реакционния консерватизъм, като прогресът очевидно е на Запад, а регресът и деспотизмът – на Изток. Но това не бива да прикрива истинската им същност. Защото нито т. нар. „прогрес“ и рационализъм и либерализъм в западните държави са добродетели и морални ценности, нито Русия и православието са носители на някакви пороци и грехове, които пречат на развитието и свободата на личността. Още по-малко редно е да вярваме, че първите са миролюбиви, а вторите насилници и човеконенавистници. Това нито историята на народите, нито историята на техните култури го потвърждават. Защото просто не е вярно. Но пък изважда на показ едно от оръжията, с които си служи Западът.

Западът (днес това за западноевропейските държави и САЩ) никога не е възприемал и признавал Изтока за свой съюзник, понеже не му е равен по природа и дух. При такова отношение как да се поддържа приятелско съжителство, нормален диалог, взаимно уважение. Настанилият се по-рано от всички в модерната епоха Запад смята Изтока за свой придатък, който е длъжен да му служи и да му се подчинява.

Но силата на един обществен организъм не е само в материалните блага и икономическите възможности, които притежава и с които произвежда повече от всички останали. Не е и в оръжията за война и потискане. Не тази сила определя значимостта на народите и не тя им дава правото да се чувстват господари. Това би следвало да е очевидно за всеки – особено кълнящите се в либералните идеи и идеите на хуманизма и просвещението. Защото как проповядваш равенство и свобода, а се поставяш над равенството и свободата и раздаваш права и свободи по свое усмотрение?

Да, нищо не се е променило!

Светът си е същият, какъвто е бил в самото си начало. И конфликтите са същите! Макар че Западът успя да разбие единството на Изтока, внушавайки самочувствие и съзнание за значимост у редица народ, които крепяха това единство: неправославните (но и православните) славяни, съседните на Русия, дълго време влизащи в състава на Руската империя и СССР, богатите с петролни залежи и други. Това е най-обикновено ръфане на жива плът за обезсилване на Изтока и намаляване на неговото геополитическо влияние.

Най-жестокият и коварен удар на Запада върху Изтока е опорочаването на славянството и неговото откъсване от тялото и съзнанието на Изтока чрез внушения за промяна на цивилизационния му избор и геополитическо преориентиране към „по-могъщата цивилизация“. Там му се предлага „светло бъдеще“. Но светлото бъдеще е заличаване на цивилизационното му съзнание изобщо и превръщането му излишно бреме за Запада.

Все пак не губя надежди и дори съм убеден, че това не е довека, макар да е доста съмнително дали изобщо славянството днес се изживява и осъзнава като общност, призвана, като част по кръв, вяра и дух от Изтока, да промени света. Славянските държави чрез техните управници се кълнат пред Запада във вярност и в ненавист към Изтока и Русия. Обаче Западът е пренебрежителен към тях и ги използва в политическите си интриги за поддържане на смут и вътрешно напрежение вътре в границите на православно-славянската цивилизация. Той поощрява и подсилва у тях русофобията, за да дразни Русия и й изпраща тревожни сигнали за висящи над нея опасности от най-различен характер.

Политиката и политическите интереси днес се представят като по-силни и надделяващи над родовите и цивилизационните чувства и съзнанието за изконна принадлежност към общ родов произход. Идеолозите на Запада успяха да внушат на много народи, че за тях по-важното е да бъдат политически и идеологически независими извън и против традиции и родова памет. Особено опасно и гибелно е внушението, че разедини славянските народи – най-напред на православни и неправославни, а после като приятели и врагове на Русия с цел да приемат, че принадлежат на Запада, а не на Изтока, им осигурява светло бъдеще и авторитет в геополитиката. Това разделение дори не прави Запада по-силен от Изтока. То само задълбочава конфликтите и подклажда опасно напрежение в целия свят. Още повече че в цялата тази хилядолетна история, която тук накратко проследявам, почти всичките конфликти и стълкновения биват предизвиквани и започвани от Запада.

Това са реалностите, от които произтичат световните конфликти, противоборства и войни. Те обясняват защо е такова състоянието на света и човечеството.

В тези реалности българският свят е длъжен да знае своето място и да не се подлага на съблазни и изкушения, които го обръщат срещу себе си, вредят му и го обричат на непреодолими икономически и геополитически трудности. Те му причиняват нравствени терзания. А вътре в българския свят произвеждат прекалено много пошлост, заблуди, лъжи, унижения, които един ден просто ще го изхвърлят от историята.

Ако, разбира се, не се осъзнае и съвземе.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели