8. Една от много важните поуки от световната криза беше, че е необходима нова архитектура на световната финансова система. Бяха отправени много остри критики срещу МВФ, по неговото поведение и отговорност преди и по време на кризата. Предлагаше се дори неговото закриване, евентуално обединяване със Световната банка и цялостна реорганизация на световните финансови институции. Препоръчваше се засилване на влиянието на новите пазарни икономики и на развиващите се страни при вземането на решения в световните финансови институции, и т.н.
Какво става сега? Критиките към МВФ бяха бързо забравени и дори се пристъпи към увеличаване на неговите ресурси и разширяване на функциите му. Една от последните мерки в това отношение беше решението на Европейския съвет от 9 декември 2011 г. за предоставяне на 200 млрд евро на МВФ за подпомагане на задлъжнели европейски страни. Към средата на 2012 г. се обсъждат допълнителни мерки за увеличаване ресурсите на МВФ. Докато по-рано МВФ се занимаваше почти изцяло с развиващите се страни, сега са включени и няколко европейски страни. Направени бяха козметични промени в квотите за гласуване на решенията в МВФ и в Световната банка, които имат по-скоро символично значение. През юни 2012 г. този въпрос се повдига отново от страните от БРИКС. Като изключим няколко академични прояви и предложения на ООН в тази област, където активна роля играеше Джоузеф Стиглиц и още няколко изтъкнати икономисти, липсват съществени промени.
9. Важна поука от кризата беше, че трябва да се повиши ролята на новите пазарни икономики и на развиващите се страни в решаването на световните икономически проблеми. Това беше направено в контекста на появилите се преди кризата дисбаланси в световната търговия и свързаното с тях натрупване на огромни валутни резерви на тези страни. Като негов огледален образ се натрупаха много големи дефицити в платежните баланси на САЩ и други развити страни, което наложи привличане на валутните резерви на новите пазарни икономики за покриване на дефицитите. За преодоляването на тези проблеми беше решено съществуващата до тогава Г-7 да прерастне в Г-20 и тя да поеме нейните функции по формирането на световната финансова политика.
Какво става сега? Нищо съществено не се промени през 2009-2012 г. Споменатите дисбаланси съществуват и дори се изострят. САЩ и другите развити страни и сега разчитат на валутните резерви на Китай, на арабските страни и други нови пазарни икономики. Г-20 играе ограничена, по-скоро - номинална роля в решаването на световните икономически и финансови проблеми и силните лостове остават в страните от Г-7, които разполагат с огромен производствен и финансов потенциал, силно развита институционална мрежа, огромен политически опит, мощна агентура.
Ако погледнем към Европа ще установим същата концентрация на власт и инициативи в рамките на ЕС. Всички най-важни решения се формулират предварително от ръководителите на Германия и Франция и с минимални корекции се приемат от другите страни членки. Прояви се дори ново политическо коалиционно понятие „Меркози”. С избора на новия френски президент този модел се разширява и в известен смисъл се демократизира. Най-важните решения на Европейския съвет сега изглежда ще се подготвят предварително от ръководителите на четирите най-големи страни в еврозоната: Германия, Франция, Италия и Испания. Ролята на Европейския парламент е сведена до формално озаконяване на предварително взети от други решения. Парламентът, обаче започва да се съпротивлява на статуквото.
10. Всички държавни ръководители и видни световни икономисти бяха за запазване на свободната световна търговия и лоялна конкуренция, без протекции, за да се избегнат грешките в това отношение по време на кризата от 1930-те години, когато повечето страни прибегнаха до активни протекционни мерки. Тези декларации, обаче бяха нарушени още по време на кризата с масираните държавни помощи за спасяване на заплашени от фалит финансови и нефинансови компании, за стимулиране на местната икономика и вътрешното търсене, за подпомагане на безработни. Повечето от новите пазарни икономики и развиващите се страни, обаче не разполагаха с ресурси за подобна намеса на държавата. Освен това, още по време на кризата френският президент предупреди френските фирми, че държавата няма да помага на фирми, които изнасят производствени мощности в други страни и създават нови работни места там, а не във Франция. Американскиият конгрес пък направи опит да запише в закон, че в подпомаганите от държавата инфраструктурни проекти трябва да се използва само произведена в САЩ стомана. Този опит, обаче беше осуетен от по-далновидни законодатели.
Какво става сега? Съществени подобрения не са настъпили. Заражда се, обаче нещо много опасно. Политиците и големите икономисти твърдят официално, че са за съществуването и развитието на силна Европа с важна роля в решаването на световните дела. Дълговата криза в няколко европейски страни беше истеризирана, опасните й последствия - силно преувеличени, тя беше превърната в общоевропейска и дори световна криза. В корена на това беше опитът за реванш на световния и особено на американския финансов капитал, като ответен удар срещу намеренията за засилване на регулациите на финансовия пазар на регионално и глобално равнище.
Изпълнител на тази „мокра поръчка” на финансовия капитал бяха трите рейтингови агенции. С активните си действия по намаляване на рейтингите на отделни финансови институции, след това – на отделни държави и дори на целия Европейски съюз, те манипулират финансовите пазари, възпламеняват още повече последствията от дълговата криза и я превръщат в общоевропейска и дори световна. Със своите действия те изтласкват законно избраните национални правителства и наднационалните институции на ЕС от вземането на най-важните решения по управлението на икономиката и се стремят да заемат тяхното място. Можем да си представим какво ще се случи със световната икономика и със живота на стотици милиони хора, ако управлението бъде по същество поето от такива частни стопански сдружения с користни интереси! И също толкова опасно – ако тези действия дестабилизират еврото, еврозоната и дори Европейския съюз, че доведат до тяхното разпадане. Това може да има драматични последствия за Европа, а и за света.
Заключение
Горният анализ потвърждава известното и до сега, че общественото развитие, в това число развитието на икономическата теория и стопанската практика е много сложен и противоречив процес. Очевидните истини, потвърждавани многократно в живота, трудно си пробиват път. Противоречията между обществените групи и техните интереси са толкова силни и борбата между тях толкова жестока и без правила, че много често причинителите на обществени катастрофи и икономически кризи обвиняват за това жертвите на катастрофите и кризите. Привържениците на консервативното статукво обвиняват борците за промяна. Привържениците на старото обвиняват борците за новото. Консерваторите обвиняват реформаторите. В обществения живот и в икономиката няма лесни резултати. Прогресът се постига чрез непримирима борба на противоречия. Той е поредица от поражения и победи.
Борбата между новото и старото е толкова стара, колкото човешката цивилизация. Тази борба е особено жестока в обществото, където се преплитат противоречиви, често пъти взаимно изключващи се интереси. Сблъсъкът на такива конфликтни интереси често е водил в миналото до въоръжени конфликти. Желателно е в наше време това да се избегва и те да се решават чрез взаимни компромиси. Защото, острите сблъсъци в обществото създават повече нови проблеми, отколкото решават.
През есента на 2008 и през 2009 г. в световната икономическа литература доминираше мнението, че консервативните икономически теории и практики са претърпели поредното тежко поражение от което трудно ще се съвземат. Джоузеф Стиглиц заяви тогава, че настоящото поражение за консервативните теории и практики е това, което падането на Берлинската стена беше за комунизма. Дори и най-големите консерватори в САЩ бяха силно разколебани и склонни да приемат с някои уговорки съвременното кейнсианство. Оказа се, че новото и този път много трудно си пробива път в съзнанието на хората, в стопанската и политическата практика.
Човечеството не се е научило да черпи от собствения си исторически опит. Големите обществени групи и излъчваните от тях политици бързо забравят поуките от близкото, и още по-бързо и по-пълно – поуките от по-далечното минало.
Някои хора смятат, че народите не грешат или грешат по-рядко от политиците. Съвременната обществена практика не потвърждава такава, логична на пръв поглед, теза. Примерите от миналото столетие са многобройни. Те се трупат и през новото столетие. Гражданите на САЩ, например, направиха лоша услуга на себе си и на Америка като дадоха мнозинство на републиканците в долната камара на Конгреса и с това създадоха институционален блокаж в най-високите коридори на властта. Сега всички решения за по-скорошно излизане от кризата ще се приемат по-трудно. А най-радикалните няма да се вземат. Не прави изключение и България. Нашите избиратели, разочаровани от Иван Костов и може би загубили ориентация поради липса на реален избор, в 2001 г. подариха властта на Симеон Сакскобургготски, а през 2009 г. - на неговия бодигард. Кой ли ще бъде следващият „месия”!
В средите на капитала по-консервативен е финансовият капитал и относително по-малко консервативен – индустриалният капитал. Първият е по-нестабилен, повече склонен към незаконни спекулации и паразитно обогатяване. Той не произвежда пряко материални и духовни блага, а би трябвало да участва косвено в тяхното създаване. Както са се изразявали видни икономисти и държавници още от времето на Ф. Д. Рузвелт, финансовият капитал богатее чрез „опаковане и преопаковане” на финансови инструменти и постига огромни печалби чрез финансови сделки, които не допринасят за повишаване благосъстоянието на гражданите. По-скоро обратното.
За разлика от индустриалния капитал, финансовият капитал не се задоволява с каква да е печалба. Негова свещена цел е бързата максимална печалба. В този си стремеж той не се спира и пред най-тежките престъпления, както казваше на времето Карл Макс. Без да го идеализирам, индустриалният капитал се стреми да печели чрез създаване на материални и духовни блага. За разлика от финансовия капитал, неговият път към нормалната печалба минава (или е принуден да минава) по-често през задоволяването на човешки потребности в условията на лоялна конкуренция.
Най-големите общественици, учени и държавници все по-добре виждат и на все по-висок глас говорят, че сегашният капитализъм все повече се отдалечава от ценностите на обществото. През януари 2012 г. на световния форум в Давос, Швейцария едно от основните заключения беше, че капитализмът на 20-ти век все по-малко отговаря на потребностите на обществото през 21-ви век. Това важи и за традиционните икономически теории. Пазарът е едно от най-великите открития на човечеството. Но времето на свободния нерегулиран пазар е отминало. Трябва да се търсят по-съвременни форми на пазара, по-рационално съчетание между пазар и държава, за по-ефикасно обслужване на интересите на обществото.
Двадесети век беше век на гигантски обществени експерименти. Наред с всичко друго, през миналото столетие беше доказано, че е отминало и времето на конфронтационната формула „или пазар, или държава”. В Съветския съюз, Китай и другите страни с централно планирана и административно командвана икономика беше доказано, че при пълно отрицание на пазара, държавата не може да създава и управлява ефективна икономика, задоволяваща потребностите на хората. А пълното отрицание на пазара е възможно само в условията на политическа диктатура.
В САЩ, Западна Европа и други региони на света беше доказано, че успешно развитие на икономиката, рационално насочване на ресурсите, справедливо разпределение на благата, всеобщо благоденствие и поставяне на човека във фокуса на икономическата политика не е възможно само чрез свободния нерегулиран пазар, при отстраняване на държавата от управлението на икономиката. Формулата на президента Рейгън, че „държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем”, освен че е случайно благозвучно съчетание на звуци, не решава нищо и обърква всичко. Най-ново доказателство за това е, че през бурните месеци на есента на 2008 г. и пролетта на 2009 г. гигантските частни финансови и нефинансови компании в Америка, Европа и други региони на света се молеха на колене пред „лошата” държава да ги спасява от фалити, макар че те причиниха кризата. И тя го правеше с парите на стотиците милиони данъкоплатци, които нямаха никаква вина за кризата. Но платиха цената за нейното овладяване.
Решението е в принципа „и пазар, и държава”. Бъдещето на света е в регулираната пазарна икономика. Пазарът и държавата трябва да се допълват и да си помагат взаимно. Във фокуса на икономическата политика трябва да бъде поставен ЧОВЕКЪТ - подобряването на качеството на неговия живот. На тази цел трябва да бъдат подчинени средствата на икономическата политика: инфлация, лихва, мита, данъци, бюджет, публичен дълг, платежен баланс и т.н. Трябва да се преустанови гигантската подмяна на целите със средствата на икономическата политика.
Икономическата теория трябва да подскаже колко пазар и колко държава са необходими за най-добро обслужване на потребностите на обществото. До къде в конкретни условия да се простира свободната творческа инициатива на пазарните субекти и от къде започват регулативните функции на държавата? Как те да се допълват взаимно, без да се изключват?
Като се изостави взаимното заклеймяване, необходим е нов синтез между най-доброто в наличните икономически теории, разширен и доразвит с нови идеи, нови принципи, нови критерии, нови подходи, подсказвани и изисквани от новото време. Икономическата теория ще докаже, че обслужва добре интересите на човечеството ако постигне този сполучлив синтез през следващите години и десетилетия и ако постави във фокуса си негово величество - ЧОВЕКА.
