/Поглед.инфо/Част осма/ От изложеното дотук може ли се формулира извода, че главните фактори или основните общи черти, "без които е немислима конкретната фашистка държава", както сочи д-р Желев, са налице в България през по-голямата част от периода 1923-1944 г.?
Нека повторим, оценките на изследваните американски, английски и други западни автори за характера на режимите през този период са нюансирани и варират от автократичен, етатистки, подготвящ фашистките умонастроения, до корумпирана диктатура с тоталитарен характер, заимстваща много от практиките на фашизма.
Английският историк Д. Коул, а и редица други автори, директно определят като "фашистки" личния режим на царя. За английското сп. "Икономист" няма съмнение за наличието на държавен фашизъм в България, след като в един от броевете си от 1945 г. заключава: "Само ОФ противопостави на фашизма политика, способна да реабилитира демокрацията в България." Проф. Збигнев Бжежински също смята режима за фашистки, когато говори за Отечествения фронт като за "организация на антифашистките партии, поставила си за цел да събори диктатурата на цар Борис” (98).
В България фашизмът се проявява чрез свои характерни особености, някои от които са различни от конкретните практики в класическите фашистки държави и в нацистка Германия. Пълно срастване на монархическата диктатура с държавата, както и пълна унификация на целия обществен живот не се състоя. Една от причините за това проф. Милър намира в обстоятелството, че фашистките и пронацистките формации “не можаха да сътворят оригинална и ефективна идеология, която да мобилизира масите”. Вместо това те следват италиански фашистки или германски нацистки образци, които не отразяват адекватно българската действителност (99).
Подобна е констатацията и на известния английски публицист и изследовател на историята на балканските страни Миша Глени: “макар да заимства част от реквизитите и реториката на Мусолини и Хитлер, режимът [на царската диктатура] не успя да се превърне във всеобхватен” (100).
Българската система на концентрационни и трудови лагери също не можа да се разрастне до всеобхватните мащаби на концентрационните лагери в нацистка Германия или фалангистка Испания. За разлика от Румъния и Унгария у нас не можа да изгради и масова фашистка партия.
Но единовластието и тоталитарният контрол, осъществяван и организиран лично от царя – държавният глава на царство България – представлява по същество косвена форма на еднопартийна диктатура. Цялото държавно управление е превърнато в партия, в пряко оръдие на идеологията и политиката на властта.
Българската специфика е уловена и от Жюл Ромен – председател на френския ПЕН клуб и член на Френската академия.* Още в 1940 г. френският писател прозорливо отбелязва, че царят е от оная категория суверени, които “биха желали да видят в своите страни един удобен фашизъм, един фашизъм без Мусолини, чрез който да държат юздите на властта” (101).
Характерните особености на българския “удобен фашизъм” са отбелязани и от проф. Стенли Пейн – авторитет по проблемите на фашизма. Според него в България са налице “редица предпоставки за значителна фашистка мобилизация. През единадесетте години, последвали въстанията от 1923 г., политическият живот в България представлява един олигархичен парламентарен режим – подобен на съществуващият през ХІХ век – който ограничава политическото представителство. През тези години броят на малките радикални или протофашистки групи нараства. Най-настоятелни за налагане на фашистка идеология и практика са Ратниците, следвани от Българския национален легион на ген. Христо Луков. Активизират се Националната фашистка задруга и Българската национална социалистическа работническа партия”. По такъв начин, заключава авторът, България следва балканския модел на една консервативна авторитарна система под венеца на роялистка свръхструктура. Това е и основната разлика като сравняваме фашизма в държавите от югозападна със североизточна Европа (102). Нека подчертаем: италианското фашо, германският нацизъм и испанската фаланга също имаха различия помежду си. В сателитните европейски държави също се откроиха конкретни специфики, различни от практиката в класическите фашистки държави.
В медийното пространство, а отчасти и в научната литература, често се поставя знак на равенство между фашизъм и нацизъм. Но фашизъм и национал-социализъм не са идентични понятия и академичните изследвания не допускат подобно смесване. Съвременната наука приема, че няма такова еднородно политическо движение като фашизъм изобщо. Строг подход към проблема за родовия, с общи признаци фашизъм (generic fascism), би бил фундаментално подвеждащ. Свеждането на всички предполагаеми фашизми към едно абсолютно родово явление, към една общата идентичност би било неточно. През периода между двете световни войни в Европа всички радикални националистически движения са различни по своята същност. В тесния технически смисъл, те не са точно копие на друго движение, а точно обратното – отклонение от отличителните черти на копираното явление.
Италианските фашисти първо отричат всякаква вътрешноприсъща прилика между тяхното движение и новите авторитарни националистически движения в Германия и в другите страни на Европа. Самият Мусолини не възприема твърда и последователна позиция по този въпрос. По време на първата си официална държавна визита през 1923 г. в Испания той отговаря на ласкателствата на краля и на испанския диктатор Примо де Ривера, представяйки фашизма чрез общи характеристики, които могат да бъдат възпроизвеждани другаде. Но когато през същата година посещава Германия, Мусолини отрича на практика основните сходства между италианския фашизъм и немските авторитарни националистически групи (103).
Нека припомним прочутия Лайпцигски процес и известната заключителна реч на Георги Димитров на 16 декември 1933 г. Обръщайки се към съдиите, подсъдимият българин заявява: “В България диваци и варвари са само фашистите. Но аз Ви питам, господа съдии, в коя страна фашистите не са диваци и варвари?” Председателстващият съда д-р Бюнгер прекъсва речта на подсъдимия с репликата: “Надявам се, Вие не намеквате за политическите отношения в Германия?”, на което Димитров с усмивка отговаря: “Не, разбира се, г-н Председателю”.
Очевидно, в нацистка Германия не разглеждат установения политически ред като фашистки. В противен случай Георги Димитров би могъл да бъде осъден за обида, дори за подриване на установеното в Германия държавно управление. Въпреки идеологическите щампи, Хитлер не се смятал за фашист и сигурно би се обидил, ако е бил идентифициран като такъв.
Отличителна характерна черта на фашизма е, че той подрежда хората в професионални категории – нещо подобно на съсловия, на “сортове” – независимо от тяхната кръв. Доктрината на класическия италиански фашизъм дели хората на свещеници, войници, труженици и роби. Във всяка една от групите може да се окаже и немец, и евреин, и руснак. Между групите има строга регулация на отношенията, много приличаща на кастовата регулация в Индия. Фашизмът, следователно, не се интересува от националността на човека. Може да се твърди дори, че е интернационален.
Според идеите на Франко, демокрацията, като политическа организация на обществото, води до анархия. Каудилио вярва, че има международен заговор срещу християнската цивилизация, а евреите, франкмасоните и комунистите са част от него. Франко е обсебен най-вече от франкмасонството, чиято сянка вижда навсякъде.
Нацизмът доразвива тези постановки в една крайно националистическа доктрина. Отличителната му характерна черта от останалите фашизми става расовият подход към хората, расовата класификация. Според теоретиците на нацизма германският народ, германският етнос е висшата раса. Британците, фламандците, келтите, романските народи, иранците, индусите, угрофините са съюзни братски раси. Негрите, евреите, славяните (с изключение на понемчените чехи и хърватите) принадлежат към нисшите раси. Принадлежността към висшата раса веднага прави човека друго, висше същество. По дефиниция той стои по-високо от евреите, негрите и славяните.
Нацистката класификационна система се наслагва по-нататък и към всички, които се оказват “други” – било по силата на своята професионална, интелектуална, политическа или класова принадлежност, било поради обстоятелството, че си позволяват да мислят “другояче”, било поради природната им даденост – независимо от “расовия” им статут.
Нека посочим и специфичните особености на унгарската практика. Нелицеприятен факт за Унгария е приемането на първите антисемитски закони в Европа непосредствено след като диктаторът Миклош Хорти завзема властта през 1920 г. Така нареченият закон numerus clauses ограничава достъпа на унгарци с юдейско вероизповедение до висшите учебни заведения и до държавните служби. Следват разпоредби, които лишават евреите от правото да се занимават с търговия и занаяти. Голяма част от мъжете са въдворени в лагери, където по 12 часа на ден трябва да полагат принудителен труд в мините, в строителството на пътища и укрепления. Властта в Унгария се включва активно и в антисъветската война, мобилизирайки близо 200-хиляден корпус на Източния фронт. Диктаторът Хорти се противопоставя обаче на депортирането на унгарски евреи в нацистките лагери на смъртта. Чак след март 1944 г., когато германски войски окупират превантивно Унгария и инсталират на мястото на Хорти ултрафашиста Салаши, започва най-масовата и най-бърза операция в историята на Холокоста. В продължение на два месеца към половин милион унгарски евреи са депортирани в Аушвиц-Биркенау – най-големият нацистки лагер на смъртта.
Що се отнася до България, в съчиненията на изследваните западни автори има достатъчно убедителни констатации и оценки за българската специфика. Характерните особености на българския “удобен фашизъм” обаче не променят основно същността му. Може да се приеме, следователно, че в подражателството си на италианския фашизъм и на германския националсоциализъм и в условията на конкретната действителност, българският фашизъм се изяви под формата на смесица от военна диктатура и фашизъм, монархическа диктатура и фашизъм.
_____________________
Литература:
(98) Brzezinski, Zbigniew K. (1960) The Soviet Bloc. Unity and Conflict, Harvard University Press, Cambridge, Mass., р. 15.
(99) Miller, цит. съч., с. 92.
(100) Glenny, Misha (2000) The Balkans: Nationalism, War and the Great Powers 1804-1999, Viking Penguin, NY, р. 410.
(101) Romains, Jules (1940) Sept Mystères du Destin de l’ Europe, Editions De La Maison Française, р. 324-325.
(102) Payne, Stanley G. (1995) A History of Fascism: 1914-1945, University of Wisconsin Press, Madison, рр. 326-327.
(103) Op. cit., p. 462.
* Жюл Ромен (1885-1972) френски писател. През 1936 г. е избран за председател на международния ПЕН-клуб. През периода на окупацията на Франция от нацистите емигрира в САЩ. От 1946 г. е за член на Френската академия.
Текстът е продължение на изследването на д-р Радко Ханджиев какво казва академичната наука на Запад за проявленията на фашизъм в политическа реалност на България отпреди септември 1944 г.; публикуван е в студия под заглавие „Имало ли е фашизъм в България? Поглед отвън“ в бр.9/2009 г. на сп. „Ново време“. Част осма.
Свързани текстове: http://avtorski.pogled.info/article/71635/Imalo-li-e-fashizam-v-Balgariya-Kakvo-kazvat-zapadnite-istoritsi
http://avtorski.pogled.info/article/71679/Fashizmat-na-vlast-totalno-edinovlastie
http://avtorski.pogled.info/article/71929/TSar-Boris-%D0%86%D0%86%D0%86-balgarskiyat-Fyurer
http://avtorski.pogled.info/article/72029/Otritsatelnite-hora-da-badat-premahnati
(следва)
