Унгария - политически гангстер или европейски светофар?

/Поглед.инфо/ Едва ли може да се спори, че една от страните, която през последното десетилетия най-често попада в заглавията на европейските медии е Унгария. Това не е случайно. И се дължи преди всичко на премиера Виктор Орбан, който обърна хастара на либералния брюкселски елит, разкри истинското му овехтяло съдържание, опълчи се срещу неоколониалните мераци на някои от управляващите стари страни-членки, затвори границата за мигранти, настоява за премахване на антируските санкции, обяви, че страната му се придържа към нелиберален модел на управление – каквото и да означава това; и на всичко отгоре – печели привърженици сред ръководители на страни от Централна и Западна Европа, чийто брой все повече нараства. Ето причината „правилните“ медии и политици на Запад да виждат в него и неговата политика реална заплаха за статуквото си; лепят му безброй етикети като „непочтен, със склонност към насилие“ (rough, a disreputable and violent person), „популист“, „диктатор“,  „създател на мафиотска държава“ (rough state), внушават, че дори е способен да убива противниците си. Точно такова внушение съдържа интервюто на Джордж Сорос, публикувано преди седмици в британският в. „Гардиан“: „Ние мислим различно за природата на добрите и здравословните общества. Тогава [през 1989 г.] подкрепих Орбан, защото той беше активен привърженик на отворените общества. След това той стана експлоататор и създаде мафиотска държава.“ Попитан дали ще се върне в Унгария, докато Орбан е на власт, Сорос отговаря: „Би било опасно, защото Орбан има слепи последователи, точно както Тръмп, и може да посегне на мен...“

Шокът

Възходът на Виктор Орбан като политик от международна класа започва през 2010 г., когато в коалиция с дясноконсервативната Християндемократическа народна партия, неговата партия ФИДЕС (акроним на Fiatal Demokraták Szövetsége-FIDESZ, в превод – Съюз на младите демократи) постигна безпрецедентен изборен успех: две трети, т.е. квалифицирано мнозинство в 386-местния парламент. Това даде възможност на новосформираното правителство да предприеме мащабни реформи, да осъществи на практика идеите, които Орбан не успя да реализира през първия си мандат (1998-2002 г.).

Но истинският шок за международния либерален финансов елит настъпи на 12 август 2013 г., когато страната изплати остатъка от 2,2 милиарда евро задължения към Международния валутен фонд, далеч преди датата на падежа (март 2014 г.) и прекрати отношенията си с фонда. Коментарите на медиите варираха от „потресаваща новина“ до „унгарците изгониха фонда“; а германски сайт обяви: „Орбан изрита лихварите от трона им“. В допълнение, Статистическият институт отчете незначителен, но траен ръст на икономиката; дефицитът е сведен до 3%; от 39 години не е имало по-ниска инфлация. Европейската комисия бе принудена да обяви, че Унгария „коригирала грешките в управлението си“, затова може да бъде извадена от процедурата за прекомерен дефицит и да възстанови достъпа до замразените 2 млрд. евро.

Само шест месеца преди това „експерти“ заявяваха, че страната е навлязла в порочен кръг, държавният дълг възлиза на 79% от брутния вътрешен продукт (БВП) и макар да е около средния за Евросъюза, унгарската икономика почти не отчита растеж и не е в състояние да спре нарастващото задлъжняване. „Правителството няма да бъде в състояние да се справи и държавата няма да може да избегне фалит“ – това бяха категоричните констатации на „наблюдатели“ и „експерти“, и в Унгария, и в Брюксел, и отвъд океана. И настоятелно препоръчваха Будапеща да въведе програма за стриктни икономии (austerity measures), подобна на гръцката.

Отбелязвам само в скоби, че за международния финансов елит, страна, която погасява дълговете си, е изключително нежелано явление, дори опасно за статуквото. Докато обратното – колкото повече една страна заема пари, толкова повече се превръща във вечен длъжник, икономиката й затъва и става лесна плячка за манипулиране на вътрешно-политическите й фактори, за диктуване на условия, водещи до налагане на робски условия, на ограбване на населението й. Такава държава е обявявана за „правилна“, а държава, която успешно изплаща дълговете си – за „неправилна“. Нека припомним, че една от главните  причини за сваляне правителството на Жан Виденов през 90-те години бе обстоятелството, че започна да погасява българския държавен дълг. Докато окончателно изплащайки дълга си към МВФ, унгарската държава възстанови суверенитета върху собствената си валута и може да емитира необременени от дълг пари, когато е нужно. Оттук – и възможността за възходящо стопанско развитие, без което е немислимо да се заделят средства за социални дейности.

Политическата промяна от 1989 г. заварва Унгария с 319% валутен дълг – с около една трета по-голям от българския. Икономическият спад е 20%. Страната се деиндустриализира. Много скоро унгарците разбират, че надеждите им за демократично развитие, основано на националните ценности и социален възход се оказват илюзия; че налаганите отвън либерална демокрация и пазарна икономика са понятия, изпразнени от съдържание; капан, зад който се прикрива суспендирането на демокрацията и ликвидирането на пазара от робуващите на неолиберализма западни елити. През значителен период от прехода на власт са системни партии от социалдемократически тип, които гледат през розови очила на този заробващ процес.

Но както често става в историята, в критични ситуации се раждат сили и се формулират конструктивни решения, обединяващи нацията за решителни действия. В унгарските реалии локомотивът отново е унгарският дух, съхранил се и устоял във вековните борби срещу опитите да бъде похитен и разкъсван от европейските империи. Но трябваше да изминат две десетилетия преди унгарците да осъзнаят измамата, да се активират и пристъпят към решителни действия.

Обратът

Обратът към национално отговорна, социално ориентирана политика се свързва с името на Виктор Орбан. Но в непосредственото му обкръжение се открояват способни администратори – и връстници, и от по-старото поколение. Шандор Пинтер, например, преди политическата промяна от 1989 г. е ръководен комсомолски и партиен деец; израства до директор на Будапещенската, а впоследствие и на Националната полиция; министър е на вътрешните работи в първия кабинет на Виктор Орбан (1998-2002 г.) и във всички последващи правителства от 2010 г. до днес. Негова заслуга са съхраняването на специалните служби, повишаване ефективността на полицията и решително туширане на престъпността. Янош Мартони е друг деец на УСРП (комунистическа), който е привлечен за министър на външните работи в кабинетите на Орбан (1998-2002 и 2010-2014 г.). Така че на Виктор Орбан следва да се гледа като на събирателно име на значителен брой талантливи управленци – и от „комунистическото“ минало, и от настоящето демократично развитие, които споделят разбирането и необходимостта Унгария да отстоява национално ориентирана политика. Окончателно се погасява дългът към МВФ. Започва мащабна реформа на администрацията и съдебната власт. Страната се реиндустриализира. Външно-икономическите връзки се разширяват към страните от бившето съветско пространство, Китай, Индия, Турция, Иран... Безработицата от 14% през 2010 г. се свежда до поносимите 3,8%; икономиката е в подем с 5% годишен растеж; средната работна заплата е 1420 евро, пенсията – 450 евро. А социалната политика на правителството и мерките срещу демографската криза нямат аналог през последните 30 години в Европа!

Като вещ юрист Виктор Орбан много добре разбира, че е необходима институционална основа за осъществяване на набелязаните от правителството му радикални политически, икономически и социални промени. Конституцията от 1949 г., която продължава да действа с чувствителни изменения след политическата промяна от 1989 г., вече не отговаря на изискванията на новото време. В това, 35-годишният Орбан най-вече се убеждава, когато през 1998 г., формирайки успешна коалиция на ФИДЕС, с Независимата партия на дребните стопани (НПДС) и Унгарския демократичен форум (УДФ), успява да спечели 42% от националния вот и става министър-председател. Усилията на кабинета му са насочени към намаляване на данъците и осигурителните вноски; съкращаване на инфлацията и безработицата; реорганизация на министерствата и радикална реформа на държавната администрация; възстановяване обезщетенията за майчинство; премахване на университетските такси; и други. Продължава програмата на предишното правителство (оглавявано от социалиста Дюла Хорн) за намаляване на бюджетния дефицит, нараснал на 4,5% от БВП.

През първия си мандат (1998-2002 г.) Орбан се ръководи от идеи за по-централизирано управление, национално ориентирано, със социално съдържание. Значителен брой от съществуващите конституционни разпоредби обаче ограничават предприемането на такъв политически подход, не съответстват на изискванията на демократичното, пазарно ориентирано насочване на страната. Още в Юридическия факултет на университета младият Виктор се замисля върху потребността от нов върховен закон. Непосредствено след дипломирането си, се впуска в политическия водовъртеж, който тътне от студентските таверни. Започва първият етап от формирането му като политик. През този период той става един от учредителите на ФИДЕС. Членове му са предимно студенти. На 16 юни 1989 г. Орбан произнася пламенна реч на Площада на героите в Будапеща с искане за изтегляне на съветските войски. Речта му спечелва политическо признание и Орбан е номиниран за участник в Кръглата маса. През есента на 1989 г. със стипендия на фондация „Сорос“ той специализира четири месеца в колежа „Пембрук“ на Оксфордския университет. Три години по-късно под негово ръководство ФИДЕС се трансформира от радикална студентска организация в дясноцентристка партия. Може да се твърди, че през този първи период Орбан се утвърждава като организатор и ръководител с ясна визия за целта и пътя по който може да бъде достигната.

След загубата на парламентарните избори през 2002 г., в продължение на осем години ФИДЕС е в опозиция. Междувременно продължава да търси точното си място в изградените европейски политически алианси. През ноември 2000 г., под ръководството на Орбан, ФИДЕС се преориентира от Либералната към Европейската народна партия (ЕНП). Във вътрешнополитически план усилията му се насочват към обединяване на всички десноцентристки политически сили. Заслугите му са отчетени и през октомври 2002 г. той е избран за заместник-председател на ЕНП на конгреса й в Ещорил.

Годините 1998-2010 бележат втори етап от формирането на Виктор Орбан като политик. Той трупа управленски опит; добива самочувствие на държавник; получава подкрепата на най-голямата фракция в Европейския парламент – ЕНП; анализира слабостите през първия си мандат като министър-председател; продължава да изгражда позициите си и да налага становища с верен усет за постигане на резултати. Мястото му на първи ръководител на ФИДЕС не се оспорва и това обстоятелство допринася още повече за утвърждаване на авторитета му като безспорен лидер на десноцентристките сили в Унгария.

След изборната победа през 2010 г. вече разполага с квалифицирано парламентарно мнозинство и смело може да реализира идеите, замислени през първия му мандат (1998-2002 г.). Започва третият етап от утвърждаването на Орбан като политик и държавник.

Първата задача на новото правителство е създаването на институционална основа за осъществяване на набелязаните радикални политически, икономически и социални промени. За целта се учредява комисия от вещи юристи, които да изработят нова конституция. След година и половина усилна работа законопроектът е налице. Назован е обаче Основен закон, а не конституция. Влиза в сила от 1 януари 2012 г., след като парламентът го гласува.

Богът, короната и семейството са стълбовете, около които е конструиран новият Основен закон. Строфата от националният химн „Господ да благослови унгарците“ се превръща в основополагащо политическо послание. Светата корона се възприема като приемственост със средновековното величие на унгарското кралство. Още в преамбюла се подчертават принципите на християнството като обединяващи фактори на нацията. Бракът може да бъде само между мъж и жена, изключено е узаконяването на хомосексуалните връзки. Пълнолетните деца се задължават да се грижат за родителите си. Право на глас имат и унгарците, които живеят зад граница. Идеята е всички сънародници да се слеят в едно цяло – в унгарска етническа нация. Иначе казано, националният принцип се поставя над гражданския.

Предприема се радикална реформа на държавното управление и администрацията. Броят на депутатите се съкращава на 199 от дотогавашните 386. Пристъпва се към рязко съкращаване на административните разходи. Освен това:

- премахва се мажоритарния елемент; изборите ще се провеждат само на един тур;

- мандатът на държавните служители, заемащи ръководни постове в правосъдието, полицията, армията и икономиката се увеличава на 9 или 12 години; тоест, ако на власт дойде правителство на друга политическа сила, то ще трябва да работи с държавен апарат от назначените поддръжници на ФИДЕС;

- създава се назначаван от премиера Бюджетен съвет от трима души, който има правомощия да налага вето върху проектобюджета; иначе казано, чрез това вето ФИДЕС ще може да разпуска парламента, ако на следващи избори се окаже в опозиция;

- форинтът става официална национална валута; евентуално присъединяване към еврозоната ще трябва да получи одобрението на две трети от депутатите;

- държавните медии (радио, телевизия и информационната агенция МТИ) се обединяват и минават под надзора на Медиен съвет, ръководителят на който се назначава от премиера;

- официално се признават само 14 конфесии от регистрираните дотогава 348; останалите остават без регистрация, вкл. ислямът;

- бездомниците могат да бъдат осъждани на затвор; тази разпоредба визира най-вече представители на малцинства;

- накрая, но не на последно място, Основният закон може да се изменя само с квалифицирано парламентарно мнозинство от две-трети, което едва ли скоро ще може да бъде постигнато.

Опозицията отказва да участва в гласуването на новия Основен закон. Искането на социалистите и зелените за провеждане на референдум е отхвърлено с аргумента, че убедителната победа на изборите през април 2010 г., която донесе на коалицията на ФИДЕС/ХДНП две-трети парламентарно мнозинство, предоставя необходимите изключителни пълномощия. Нещо повече, в хода на обсъждане текстовете на конституционните промени е било извършено допитване до народа под формата на анкетни листовки, разпратени до близо 8 милиона унгарци.

Опозицията възразява, че според официалните данни едва 900 хиляди от листовките били попълнени. Отказът от участие означавал, че ФИДЕС трябва да поеме цялата отговорност за евентуални неблагоприятни последствия. Освен това, не са били взети предвид мненията на неправителствените организации и на експертите. „Основния закон е реакционен и антидемократичен“, е заключението на опозицията. Сходно становището възприема и Венецианската комисия, която изпълнява ролята на съветник по конституционни въпроси на ЕС: правителството не е реализирало съответните консултации с опозицията и е претупало цялата процедура по приемането на новата конституция.

Правителството съобразява някои от бележките, но и петте поправки, извършени за две години след приемането на Основния закон, са все в посока на консолидиране властта на ФИДЕС. Впрочем, историята недвусмислено потвърждава, че консолидиране на дадено общество и оттам – възходящо социално-икономическо развитие, се реализира най-успешно в страни, в които е създаден ефективен институционален контрол върху законодателната, изпълнителната и съдебната власти; като един от принципите за ефективен контрол се основава на т.нар. checks and balances.

Социално-икономически мерки (2010-2014 г.)

Социално-икономическата програма включва насърчаване на индустрията и селското стопанство, реиндустриализация, както и национализация и установяване на изключителен държавен монопол върху определени дейности така, че да акумулират наструпвания, които да се заделят за социални дейности. До 2014 г. правителството успява да постигне забележителни резултати (посочвам по-съществените):

- съкращават се административните разходи с 150-200 млрд. форинта (500-665 млн. евро);

- свива се бюджетния дефицит под 3% в съответствие с изискванията на ЕК;

- задържа се инфлацията на поносими равнища, с което се отваря възможност за по-нататъшно понижаване основния лихвен процент на централната банка;

- налага се най-големия в Европа банков данък;

- 50% от банките преминават в унгарски ръце: според премиера „не е здравословно“ секторът да бъде собственост на чужденци;

- национализират се частните пенсионни фондове;

- облегчават се над 220 хиляди семейства, взели ипотечни кредити в чужда валута;

- прекратяват се отношенията с „институцията на лихварите“ (МВФ); по такъв начин държавата може да емитира необременени от дълг пари, когато е нужно;

- налага се „кризисен данък“ на супермаркети, телекоми, енергийни компании;

- от януари 2013 г. енергийните дружества се задължават да намалят с 10% таксите за газ, ток и парно; ново 10% намаление влиза в сила от 1 ноември 2013 г.;

- обявява се, че снабдяването на ток и парно за населението е комунално и трябва да се превърне в „дейност с нестопанска цел“; тоест, доставчикът да няма право на печалба;

- превалутирането на кредитополучателите от малкия и средния бизнес стимулира износа и го направи по-конкурентоспособен;

- сваляне цените на енергията за битови нужди и превалутирането на кредитополучателите-домакинства пък засилва вътрешното потребление;

- укрепва се държавния монопол като се национализира енергийния гигант MOL, изкупува се газовия сектор от ЕОН, одържавяват се сектори на банки, телекомуникации, машиностроенето, алуминиевата промишленост, сметосъбирането, водоснабдяването, и пр.;

- повишава се минималната работна заплата;

- намалява се данъчната база;

- въвежда се 6-годишен отпуск по майчинство;

- разширяват се данъчните облекчения за отглеждане на деца;

- рязко се свива безработицата; през септември 2013 г. безработица достигна най-ниското си равнище от 9,9% за последните четири години;

- министърът на вътрешните работи Шандор Пинтер докладва през ноември 2013 г. за осигурени в социални заведения 10 хиляди нови места за бездомници;

- икономиката се съживява с тенденция към стабилен ръст;

- безработните не могат да отказват предлаганата им работа и помощите им се ограничават до три месеца;

- нямат право на помощи родители, които не изпращат децата си на училище;

- според официалната статистика, през септември 2013 г. реалната заплата се е увеличила с 4,9% в сравнение със септември 2012 г.;

Освен това се провежда цялостна данъчна реформа:

- от 1 януари 2012 г. ДДС се вдига от 25 на 27% - най-високата ставка в Евросъюза. Мярката е одобрена от ЕК. Нека отбележим обаче, че ДДС в Унгария е диференциран: от 5% за предписаните лекарства и медикаменти, пособия за инвалиди, билки на традиционната медицина, печатни издания; до 18% за някои стоки от първа необходимост като брашно, мляко и млечни продукти;

- тригодишният пакет включва въвеждане на плосък данък в размер на 16%;

- корпоративният данък е от 10 до 19%;

- въвеждат се близо 20 нови данъци и такси, част от които са с обратна сила;

- от 1 януари 2014 г. нарастват данъчните стимули за работодатели, наемащи родители с малки деца.

На 3 октомври 2013 г., шест месеца преди парламентарните избори, независимото електронно издание origo.hu провежда анкета с въпрос: „Правителството казва ли истината за себе си?“ (Igazat mond-e magáról a kormány http://www.origo.hu/itthon/20131003-a-kormany-kampanya-magyarorszag-jobban-teljesit-cimmel.html?sec-3). Иде рече за 37 твърдения, които според правителството, са обещани през 2010 г. и са били изпълнени. Анкетата показва, че неизпълнени се оказват само 2 от обещанията.

Критиците и правителственият отпор

Западните партньори най-много се разгневиха от извънредните данъци, които Будапеща наложи на банките, телекомуникациите, търговията и енергетиката – сектори, доминирани от чуждестранни компании; както и отказът да се приемат съвети от западни икономически „експерти“. Орбан се оказа унгарският Махатир Мохамад – премиерът на Малайзия, който по времето на азиатската криза единствен не послуша съветите на МВФ и страната му първа излезе от кризата.

Западните критици упрекват унгарския премиер, че действал непазарно. Всъщност, банките, енергийните дружества, доставчиците на енергийни ресурси и редица други работят на непазарни принципи в пазарна среда и предписанията на Брюксел са държавата да ги защитава. А точно обратното е: държавата е длъжна да ги контролира и регулира, да гарантира на гражданите си защита срещу монополизма и неравнопоставеността. В този смисъл политиката на правителството на Орбан е насочена към укрепване на собствената сигурност на страната в условията на законно избрана и законно функционираща демокрация.

Критиците упрекват Орбан, че управлението му било недемократично, понеже се оказало, че интересите на мнозинството не съвпадат с тези на едрия капитал?! Друг аспект на критика е, че Орбан натискал цените на тока да се държат на по-ниски равнища. Но в резултат на тази политика обикновените унгарци се оказват с повече пари в джоба, което задържа инфлацията и засилва потребителското търсене.

Интересна е твърде променливата позиция на ФИДЕС към капитализма и взаимоотношенията с банките. На теория ФИДЕС е за изграждането на пазарна икономика, макар визията за това чувствително да се различава от „мейнстрийм“ визията на брюкселския и отвъдокеански елит. По време на социал-либералното правителство на Дюла Хорн, ФИДЕС – тогава в опозиция, се противопоставя на „безсрамната приватизация“, настоява за по-голям държавен контрол и по-голям дял на държавата върху някои сектори на икономиката, като обещава по-силна и по-стабилна държава. Остро критикувайки всепозволеността на неограничения пазар, Орбан често се шегува, че пост-комунистическия проект на капитализма е създаден така, че да изглежда като брутален образ на пазарна икономика, „много по-отвратителен, отколкото го описваха, когато все още бяха комунисти“. Според ФИДЕС, големите корпорации и най-вече мултинационалните, представляват края на капитализма. Така че не е изненада, когато в опитите си да задържи нарастващия дефицит, новото правителство на Орбан наложи на банките и големите корпорации еднократен данък „обезщетение за кризата”, както го квалифицираха медиите.

Но дори критиците му – включително в Асоциацията на банките, признаха, че банковият данък не е съвсем несправедлив в светлината на колосалните печалби на сектора. Представителят на МВФ в Унгария отбеляза, че фондът не се противопоставя на такъв данък per se, че подобна практика се приема за нормална, но значително по-тежкото бреме върху финансовия сектор, отколкото е прието в повечето страни-членки – наред с „обръсване” на супер-печалбите, щяло „да набута” някои банки на червено и би забавило растежа на икономиката. Именно този данък бе предмет на остри спорове и доведе до проваляне на преговорите с МВФ през 2010 г. Унгарската страна обаче не се поддаде на заплахите и изнудванията и продължи да следва предначертаната политика. Тогавашният министър на националната икономика Дьорд Матолчи призна, че обхватът на данъка е "брутален", но заяви, че целта на правителството да сведе дефицитът до 3.8% не може да бъде постигната по друг начин.

Настъплението срещу финансовия сектор продължи с национализация на частните пенсионни фондове с мотива, че активите на тези фондове, надхвърлящи 10 млрд. евро, се управляват от финансови компании, свързани с банки или застрахователни дружества, които, изложени на „невидимата ръка на пазара“, може един ден да фалират и частните вложители да се окажат на сухо.

Един от големите конфликти е свързан с жилищните кредити отпускани в деноминирана чужда валута. Правителството подходи необичайно тактично по този въпрос, търсейки споразумение с Банковата асоциация, именно, да се притиснат банките да приемат временно фиксиране на курса за жилищни кредити в чужда валута. И успя да наложи споразумение: банките-кредитори трябваше да отстъпят, като в продължение на години ще приемат изплащане на вноските по фиксиран курс от 180 форинта за швейцарски франк – доста под пазарния обменен курс. Освен това банките трябва да прилагат правителственото разпореждане, изплащането на кредитите да може да става и наведнъж. Повечето кредитополучатели се възползваха от това улеснение като погасиха изцяло заемите си по благоприятния курс. Този успех не можеше да не повдигне имиджа на ФИДЕС: дори унгарци, които нямат жилищни кредити, започнаха да вярват, че правителството е в състояние да озапти алчните апетити на банкерите и че банките съвсем не са толкова всемогъщи.

Видни икономисти – и западни, и унгарски, започнаха да наричат икономическата стратегия на правителството „орбаномика“. Същността й се състои в прехвърляне на пари от частния към публичния сектор и потребителите. Целта е да се намали бюджетния дефицит и икономиката да се върне към растеж. Растежът обаче е следствие от развитие, а не от „спекулации с хартии“. Мерките включват налагане на принуда; но главно в сектори, в които чужденците са водещи. Другите реформи на правителството в общи линии са в унисон с тези на Евросъюза, като намаляване на преките данъци, въвеждане на плоско корпоративно и подоходно облагане. За сметка на това се вдигат индиректните данъци като ДДС, акцизите и специалните данъци. Този подход подпомага реалния сектор на икономиката, най-вече износа, за сметка на финансовия сектор. „Ако погледнете страните в Южна Европа, които като по учебник следваха рестриктивните икономически предписания (austerity measures) на ЕК и отвъд океана, те са в спиралата на рецесията“, коментира Шупан Гергей – старши анализатор в Takarekbank. „В сравнение с тях ние се измъкнахме много по-добре." Реформите са правилни от гледна точна на унгарския интерес. Недоволни са чуждестранните компании, ориентирани към вътрешният пазар. Докато външни инвеститори, произвеждащи за износ, са доволни. Справка – автомобилният, електронният и други, ориентирани към експорт сектори.[1]

С тези инициативи нараства подкрепата към правителството на Орбан. Някои от противниците му може да твърдят, че тази политика е „популистка“, че предизборно цели „да омайва“ унгарците. Но, както прозря още през 2012 г. Георги Готев – зам. главен редактор на брюкселското издание EurActiv „Орбан отдавна дава да се разбере, че има стратегия да управлява не за мандат, а за цял исторически период, от който страната му ще излезе преобразена. Имам колеги унгарци, които не харесват Орбан. Но всички подчертават, че голямото мнозинство в тази страна толкова силно мразят социалистите след тяхното безславно управление, че каквото и да направят управляващите, засега подкрепата за ФИДЕС е налице. Надявам се да не съм объркал читателите. Бас държа, че поривите на Орбан за национализация им допадат. Обзалагам се също, че си задават въпроса защо у нас например никоя партия с потенциал да управлява, и най-вече социалистите, и дума не дават да се продума за национализация. И сигурно биха искали да узнаят дали ЕС ще разреши подобни експерименти. Орбан изобщо не го интересува какво мисли ЕС, освен ако може да засегне финансово страната му. В една реч в Брюксел през април Орбан каза, че страната му е „лаборатория на ЕС“, защото благодарение на супер парламентарното мнозинство на ФИДЕС, може да си позволи експерименти, немислими в други страни. Ако в Унгария част от реформите се окажат успешни, може би не трябва да си затваряме очите за тях?“[2]

Година по-късно Готев отново ще напише: „Преди дни Виктор Орбан обяви на унгарците, че колониализмът е свършил. Той прокарва намаляване цените на енергията за домакинствата и притиска банките да поемат загуби, за да помогнат на клиентите си унгарци. Не ми е известно някоя от тях да е напуснала. Орбан ще спечели парламентарните избори в Унгария през пролетта догодина, защото изобщо не му пука от критиките на Запада. Ако представляваше лява партия, сигурно щяха да го наричат комунист. Но той е десноцентрист, при това с много дълга политическа биография, която започва в 1989 г. Орбан е държавник, защото вижда бъдещето на страната си и на унгарците в дългосрочен план, а не до европейските избори през май, както повечето политици у нас. Сигурно много мерки, които е прокарал, имат почва и в България. В българските интернет форуми е пълно с адмирации за Орбан. Ако бях на мястото на съветниците на министър Вигенин, бих предложил българските посланици да информират по-подробно за някои нестандартни на пръв поглед решения в страните, където са изпратени, които биха могли да бъдат приложени в България. Нестандартни решения са безкрайно много необходими, с оглед на огромната мизерия на милиони българи. Нима само в Унгария банките могат да работят в полза на унгарците? Само в Белгия ли е възможен безплатен ток?“[3]

Бележки:

[1] Автомобилостроенето е един от малкото сектори с чуждестранно участие, на който не бяха наложени санкции, защото производството на автомобили е важно перо в износа. Освен заводите "Сузуки" и "Опел", които от години произвеждат, през 2012 г. година влезе в експлоатация унгарският завод на „Даймлер“ в Кечкемет, за изграждането на който се вложиха 800 млн. евро. „Ауди“ пък създаде завод в Дьор, който в края на 2013 г. достигна пълния си капацитет. В края на 2018 г. бяха подписани споразумения с гиганта „Еърбъс“, за производство на детайли за хеликоптери; и с „Бе-Ем-Ве“ за изграждане на автомобилен завод в Дебрецен с германска инвестиция в размер на 1 млрд. евро.

[2] в. „Дума“, 6 септември 2012;

[3] в. „Дума“, 12 септември 2013 г.

Източник: сп. Политически хоризонти, бр. 6/2019

(следва част 2)

сп. "Политически хоризонти"