Мухлясалият спор за 9 септември е бягство от истинските проблеми
Тази година Девети септември отприщи буйни страсти, каквито не бяхме виждали повече от десетилетие. По тв студията като питбули се ръфаха комунисти и антикомунисти, десни и леви, млади и стари, професори и блогъри - както родени преди Девети, така и такива, пръкнали се след Десети.
А нямаше кръгла годишнина от Деветосептемврийското социалистическо въстание (според едните) или Военен преврат под крилото на Червената армия (според другите). Всичко си беше както обичайно - червените на Братската могила, жертвите на комунизма - пред НДК, вечерта - шествие на подрастващи крайни националисти. Дори войничетата от паметника на Съветската армия не бяха изрисувани или с нахлупени шапки.
Проведоха се ежегодните кротки политически помени, на които човек си спомня за лудите млади години или близките, изгубени в битката. Изненадващо и Росен Плевнелиев, от когото не бяхме свикнали да тълкува исторически събития - закова тезата, че комунистическият режим в България е създал тоталитарна държава, фалирал я три пъти икономически и е произвел няколко национални предателства.
Президентът изрази и притеснението си от опитите за реабилитиране на комунистическия режим и Тодор Живков, който бил представян като баща на нацията и човек от народа.
Държавният глава да спи спокойно - комунизмът си отиде и няма да се върне, както мумията на Георги Димитров е погребана и няма начин обратно да бъде върната, дори да построим нов мавзолей.
Модерният ни президент наля масло в огъня на един спор, който е далеч отвъд неговото амплоа на прагматичен лидер, устремен към бъдещето. Вероятно думите му ще се харесат на бившите сини избиратели, но със сигурност ще засегнат хората, които си спомнят с носталгия за социализма. За разлика от президента премиерът Борисов пропусна с мълчание историческата дата, избра да играе мач, и не сбърка. Ако се беше пошегувал в тази нажежена атмосфера, рискуваше да не бъде разбран от някоя от двете антагонистични групи.
По отношение на 9 септември съществуват две Българии, които обитават паралелни светове, между които няма пресечни точки.
Проблемът обаче не е в словесния сблъсък между тях - известно е, че в спора се ражда истината. Проблемът е, че двете страни си крещят, напълно оглушели за аргументите на противника. Тотално неспособни на исторически поуки, които биха могли да им бъдат полезни и днес.
Може би 68 години не са достатъчна историческа дистанция, за да се проведе трезв разговор за истините и лъжите, палачите и жертвите, успехите и провалите на отминалата социалистическа ера. Вероятно след още десетина години анализите ще бъдат по-задълбочени и проницателни, а изследователите на архивите на тоталитарната държава няма да бъдат водени от ниски хоризонти като претоплянето на някоя сензация или издръжката на иноземна фондация.
Има и по-опасен рецидив. Сянката на 9 септември коварно надвисва днес, хвърлена от желанието да оправдаем днешното си незавидно положение със събития от близкото и по-далечно минало. Да прехвърлим отговорността от собствените си немощни плещи върху тези на бащите и дядовците. Те да продължават да се червят заради днешното ни безсилие и слаби резултати.
Всъщност за коя от сегашните ни национални грижи можем да търсим причините в 1944 г. - мафията, корупцията, недоверието на ЕС и недопускането ни в Шенген, несигурностите в еврозоната, дълговата криза, безработицата, високите цени на тока и горивата, спекулата при храните, тероризма, крадливите политици или безпътицата пред голяма част от гражданите? Проблемите са тук и сега и самоцелното ровене в миналото, съчетано с опити за претопляне на барикадни емоции от началото на 90-те са обречени на забвение. Българите отдавна не кълват нито на комунистическата, нито на антикомунистическата кукичка.
