/Поглед.инфо/ Известно е, че ляво-дясното деление на политическото пространство изминава от появата си до днес поредица от трансформации, свързани с кризи, противопоставяния и разделения в обществата. То се появява по време на Френската революция, когато леви започват да се наричат седящите във френското национално събрание от ляво якобинци, които са ударно ядро на революцията и промяната, а десни са назовавани седящите от дясно привърженици на запазване на съществуващия порядък. Тогава се появява Ляво 1.0 и Дясно 1.0. Характерно за стоящите от ляво във френското национално събрание е, че са за по-голямо равенство и яростно отхвърлят монархията. Разделението между лявото и дясното носи в себе си в много висока степен разграничението между доиндустриалната буржоазия и аристокрацията. Левите са за прогреса, вярват че по-доброто общество е в бъдещето, за разлика от десните, които наблягат на традицията, религията, установилите се вече йерархични отношения. Левите са партиите на промяната, десните – партииите на установилия се порядък. Левите наблягат на промяната на обществото към едно по-добро бъдеще, докато десните се съпротивляват на това. Този смисъл на разделението между ляво и дясно в много отношения се запазва след това в разграничението между демократи и републиканци в САЩ.
С Първата индустриална революция, появата на индустриална работническа класа и на нови социални разделения се трансформират и лявото, и дясното. Те се свързват с противоречията между наемни работници и капиталисти в условията на индустриален капитализъм. Появяват се Дясно 2.0 и Ляво 2.0. Дясното има за своя идеология приемането на частната собственост като висше човешко право и свободния пазар, основаващ се на политикономията на Адам Смит и Дейвид Рикардо. Лявото 2.0 се разгръща след революцията през 1848 г. и се проявява в две основни форми, свързани съответно с идеите на марксизма и анархизма. То минава през два основни етапа, съответно на Първия и Втория интерационал. Марксисти и анархисти се събират през 1864 г. заедно в Първия интернационал, но противоречията помежду им са толкова големи, че това води до неговият разпад. След това марксистите се обединяват през 1886 г. чрез Вторият интернационал, идеите за класовата борба и революционна промяна на обществото по посока отвъд капитализма, минаващо през преходния етап на социалзма като диктатура на пролетариата.
Кризата на капитализма в началото на ХХ век води до две световни войни, налагане на технологиите и производството на основата на Втората индустриална революция и постепенно оформяне на нови версии на дясното и лявото. Появяват се крайни версии на Дясно 3.0 във формата на италиански фашизъм, германски нацизъм, испански франкизъм. Променя се и лявото. В условията на глобалните кризисни процеси и Първата световна война Вторият интернационал се разпуска през 1916 г., а предходните марксисти се разпадат на комунисти и социалдемократи. Така се появява Лявото 3.0 в двете му основни измерения – комунистическо и социалдемократическо. Едното доминира в полупериферията и периферията на световната система, другото в нейния център. Това е лявото в епохата на Втората индустриална революция на масовото производство, масовото общество, масовата култура, масовото потребление. Социалдемократите наблягат на ролята на либералната демокрация като инструмент за промяна, на националната държава и нейната преразпределителна роля, докато комунистите демонстрират интернационализъм и говорят за революция и диктатура на работническата класа. Водещо място сред комунистическото ляво заема това в Съветския съюз, а сред социалдемократическото това в Германия. Социалдемократите на Запад се опират на политическата икономия на Кейнс и създават социалната държава. Комунистите на Изток се опират на държавния социализъм, мощни социални системи на колективни потребителски фондове и масово безплатно образование и здравеопазване.
Тези форми на социален капитализъм и държавен социализъм и свързаните с тях технологии и форми на производство започват да изчерпват своите възможности през 1970-те години. Това е периодът, в който страните със съветски държавен социализъм се приближват в догонващата си модернизация най-близко до развития капиталистически Запад, след което започва забавяне на темповете им на развитие. При социалния капитализъм на Запад имаме разпад на предходната финансова система на златен стандарт, петролни кризи и феноменът стагфлация – едновременно стагнация и инфлация в икономиките. Това води до появата Дясно 4.0. Това е глобализирано неолиберално дясно на свободно движение на капитали, стоки и услуги, приватизация на държавната собственост, намаляване на преразпределителната роля на държавата и увеличаване на движението на новосъздадения продукт по посока на капитала, не на труда. Негови инициатори са Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, а идеолози – Лудвиг фон Мизес, Фридрих фон Хайек, Милтън Фридман.
През 1980-те години в условията на Трета индустриална революция и неолиберална глобализация имаме кризисни процеси и на комунистическото и на социалдемократическото ляво. Комунистическото ляво в СССР и Европа е ликвидирано и маргинализирано от горбачовската перестройка, докато социалдемократическото ляво се трансформира в неолиберално ляво. В бившите социалистически страни се появяват множество малки партии, които характеризират себе си като комунистически или социалдемократически и воюват помежду си коя от тях е „истинското“ и „автентично“ ляво, но тяхното влияние в обществото непрекъснато намалява.
Възникват две нови водещи форми на Ляво 4.0. Първата от тях е най-характерна и с най-големи успехи в Китай и Виетнам. В Китай се появява „социализмът с китайски характеристики“, представляващ конвергенция на силната държава и държавни компании в стратегическите сфери, господството на комунистическа партия и идеология с ролята на пазара, съчетаващ гигантската маса на труда в Китай с инвестиците и технологиите на големите западни компании, превръщащ страната във „фабриката на света“ и изваждащ от бедност над 800 милиона души.
Втората форма на Ляво 4.0 е неолиберализиралото се ляво, приемащо глобализирания пазар, намаляването на данъците и на преразпределителната роля на държавата. То е характерно за САЩ и Западна Европа, наложено в условия на периферизация, разграбване и унищожаване на гигантско национално богатство на бившите страни със съветски държавен капитализъм. Началото на неолиберализацията на лявото започва с трансформациите на Демократическата партия в САЩ при Бил Клинтън, след това се проявява чрез „Третия път“ на Лейбъристката партия на Тони Блеър във Великобритания и „Новия център“ на Германската социалдемократическа партия на Герхард Шрьодер. Точно в тези период протече и промяната на БКП в БСП, която се насочи към модела, задаван преди всичко от ГСДП. Характерно за неолиберализиралата се левица стана приемането на неолибералната глобализация и свободното движение на капитали, което рязко намали възможностите за преразпределение на богатството. В много отношения в данъчната си политика и подкрепата за неолибералния пазар тя отиде дори по-надясно от Рейгън и Тачър. Във Великобритания на Тони Блеър тя се отказа от идеята за обществена собственост.
В България прие закони намаляващи данъците и оставящи средства в ръцете на богатите много повече отколкото това направиха Рейгън в САЩ и Тачър във Великобритания. Това допълнително засили кризисните процеси и фрагментацията на лявото.
Електорално неолиберализираната левица изостави предходната работническа класа и водещо значение за нея заеха слоеве свързани с градската интелигенция и средната подоходно класа, докато предходната работническа класа бе привлечена електорално от консерваторите, както стана във Великобритания при Маргарет Тачър или от популистки десни националистки партии, които акцентираха на националното единство и се противопоставяха на емиграцията. И на последните избори във Великобритания немалка част от работническата класа, която бе за Брекзит, гласува за консерваторите, не за загубилите изборите лейбъристи.
Характерно за неолиберализиралото се Ляво 4.0 е, че на мястото на идеите за класовите разделения и експлоатацията бе поставена така нар. политика на идентичността, свързана със защитата на правата на расови, етнически, емигрантски, всякакви социално конструирани и измислени полови групи. На мястото на класовите войни бяха поставени така нар. културни войни. На мястото на защитата на интересите на мнозинството от населението, представляващо наемните работници бяха поставени различни малцинства. Така традиционната работническа класа бе отчуждена от левите партии. В повечето социологически изследвания спряха да се правят корелации за гласоподавателното поведение и партийната ангажираност от класова гледна точка.
Това неолиберализирало се ляво се оказа всъщност неолиберална идеология, чрез която бе маскирано рязкото увеличаване на социалноикономическото неравенство в условията на неолиберален капитализъм, при което борбата срещу това неравенство бе заместена с борба за нещо съвсем друго – борба за правата на сексуално различните, расово различните, религиозно различните, докато на практика обаче протече процес на нарастващи разделения и в тези сфери, тъй като социално-икономическото неравенство доведе до възход на всички други неравенства. Световният неолиберален хегемон и жандарм САЩ са най-типичен пример в това отношение. В повечето развити капиталистически страни протече процес на намаляване на предходната подоходна средна класа. Голяма част от децата на някогашните представители на тази средна класа нямат шансове да имат икономическото положение на родителите си. Там днес социално-икономическото неравенство и между расовите групи е много по-голямо отколкото преди няколко десетилетия. Нарастнаха дистанциите и между доходите на емигрантите и местното население в развитите страни, при което левите партии губят позиции и сред емигантските малцинства, които се затварят в консервативни религиозни и етнически общности. Неравенството се увеличи с невиждани в историята размери, а броят на бездомниците и бедняците в големите градове на водещите капиталистически държави шокира.
Неолиберализиралите се леви обаче вместо конвенции например за окончателно премахване на феномените бездомничество и клошарство приемат Истанбулски конвенции.
Пандемията ускори процеса на увеличаване на бедността в Америка и Европа, за сметка на скоростното увеличаване на богатството на милиардерите и милионерите. Имаме фрагментация и на обществата и на политическите сили. Поляризацията и омразата между различни социални групи достигна невиждани досега размери. България е типичен пример в това отношение. Кризата на системните партии и тук доведе до възхода на партия на шоумени, зад която се крие дясна и популистка идеология. Липсата на адекватни идеи се замества с шоуменство на телевизионни зведи, с омраза и ненавист.
Кризата на неолибералния капитализъм, разгръщаща се след 2008 г., засилена допълнително през последните две години и от здравната криза води до разпадни процеси и фрагментация на неолиберализираното ляво. На редица места във водещи капиталистически страни като Франция и Италия предходното ляво загина или се маргинализира. Във Великобритания бе направен опит по времето на Джеръм Корбин за завръщане към преходните идеи на Лейбъристката партия, но липсата на ясни позиции за противоречието между национално и наднационално (Брекзит) се оказа фатално за нея.
В момента неолибералният капитализъм е в остра криза и се появява Дясно 5.0. Негов най-ярък изразител в САЩ стана Доналд Тръмп, затварящ страната за емигранти, започващ търговски войни и битка за връщане на производството на американските компании от Китай в САЩ, намаляващ допълнително данъците на богатите. Не по-малък изразител на това ново дясно е идеологията на отказа от ЕС и завръщането към суверенитета на националната държава от консерваторите на Борис Джонсън във Великобритания. Негови типични изразители са партиите на Марин Льо Пен във Франция и на Виктор Орбан в Унгария, както и „Алтернатива за Германия“. Не бъдещето, а миналото в различните консервативни и антикомунистически интерпретации се превръща в основен инструмент, чрез който се търси интеграция на поляризираните общности. Във външен план за тази цел се откриват съответни образи на врага и започват нови студени и хибридни войни, които все повече изострят отношенията между САЩ, Китай и Русия. България е една от страните, която се превръща във фронт на новата студена и хибридна война на големите геополитически играчи.
За това допринася и фактът, че левицата в Европа все още не може да намери версията на успешното Ляво 5.0 на дигиталната епоха, алгоритмите, големите данни, роботизацията и изкуствения интелект. Във водещите капиталистически страни лявото продължава да е в остра криза и да се срива. Социалдемократическото ляво възникна в Германия и в най-висока степен беше модел на социалдемокрацията и в останалите евроейски страни. Засега обаче то продължава да върви назад и да е в криза, не успява да намери успешните леви стратегии за XXI век. Не успява да реагира на дискусиите, свързани с нови феномени като открита наука и отворен код, споделяни от всички, развитието на споделена икономика и платформени кооперативи, нови форми на планиране с помощта на големите данни, експоненциалната скорост на падането на маргиналните разходи за производство, както и множество нови възможни форми на дигитален социализъм. Новата ситуация на капитализмът на дигиталната епоха и особеностите на неговата социална структура изискват нов етап в развитието на лявото, което засега не успява да се адаптира към новите реалности на Четвъртата индустриална революция.
Лявото 4.0 е на смъртния си одър. Лявото 5.0 все още се мъчи в родилни мъки.
