/Поглед.инфо/ Един разговор между писателя Калин Терзийски и министъра (в оставка) на инвестиционното проектиране Иван Данов за„бягащата пътека на евфемизмите“, отговорността за състоянието на обществото и инвестицията в мечтите

Писателите обичат да правят обобщения от рода на „политиците са маскари“, „министрите за нищо не стават“ и пр. Г-н Терзийски, сега, когато пред Вас стои конкретен човек, склонен ли сте да повторите или да оспорите някои от клишетата?

К.Т.: Българските интелектуалци винаги се смятат за пренебрегнати и низвергнати. Преди седмица подготвих една негативна рецензия за министъра на културата Петър Стоянович. Честно признах мотивите си за нея: в основата на рецензията за министъра беше отношението ми към брат му. Братът на Петър Стоянович е главен редактор на едно издание.Беше ми поръчал да напиша текст. После явно размисли и спря да ми вдига телефона.

Така сме устроени – за всяка наша присъда измисляме разни добре формулирани доводи, в основата на които обаче,обикновено е някакъв“брат”.

В България се назначава министър, за да го натоварим с всичките негативи.Слагаме някого, за да го мразим.Когото и да сложим, става „маскара“, „престъпник“. И изведнъж се оказва, че всички, изредили се във властта, на които сме натресли отговорности, са „негодници“. Така ни е удобно. Живеем в удобно недоволство – когато сме ощетени, сме и защитени.

Как се отнасяте към критиката? Има една мисъл на Маргарет Тачър: „Ако моите критици ме видят да ходя по водата на Темза, ще кажат, че е защото не умея да плувам.“ Свързвате ли я със себе си?

И.Д.: След една година във властта започнах да приемам критиките за нещо естествено и да свиквам с неверните неща, които се тиражират. Но този негативизъм ще даде отражение в бъдеще - страна , в която всички проявяват взаимно неуважение, е обреченада се плъзга по нанадолнището. К.Т.: Ако чист човек започне да се защитава от хулите, излиза още по-изцапан. Може би защото чистото се цапа по-лесно, по-му личи и предизвиква по-голямо омерзение. В България имаме лошо отношение към тези, които си търсят правата. Един министър като каже: „Сестра ми не е каквато я изкарвате , защото нямам сестра“, ние си мислим: „Абе,тоя какво ми се оплаква.“

Проф. Данов, когато приехте да бъдете министър на инвестиционното проектиране, как си представяхте работата, която Ви очаква? Какво успяхте да постигнете от предварително набелязаното и за какво неостана време?

И.Д.: Аз влязох в министерството с проект, който трябваше да реализирам: да въведа в българското проектиране и строителство германското строително законодателство. То създава условия, при които няма корупция и има равнопоставеност между участниците. Сблъсках се със страхотна реакция – от хора, които са обидени, че не приемам качествата на българското законодателство иимат авторски претенции към него.Част от тези хора, някои от които са и в екипа ми, накрая признаха, че техните закони са по-лошо написани от немските. Някои казваха, че българите не са германци, че ние трудно ще приемем германските закони, но опитът ми показва, че когато българи отидат в Германия, много бързо се адаптират към техните правила и като се върнат тук, им е криво, заради бъркотията и хаоса ни.

С екипа ми успяхме да подготвим голяма част от пакета закони, нонямаше достатъчно време, за да стигнем до крайния резултат. Ако имахме мандат с нормална дължина, до края на тази година щяхме да приемем законите, а през следващите две щяхме да видим резултатите. Сигурен съм, че ако страната иска да върви напред, това законодателство трябва да се приеме, някой ще трябва да довърши започнатото. Защото и преди съм го казвал и сега го твърдя: сегашното строително законодателство е една от причините за слабия ни икономически растеж. То отблъсква чуждите инвеститори.

Когато има работещи закони, свързани с проектирането и строителството, нуждата от министерство на строителството, каквото е нашето, постепенно ще изчезва. В момента имаме нужда от такова министерство. На МРРБ не му остава време да се занимава с технологията на строителството и проектирането. Дори да решат да го няма Министерство на инвестиционното проектиране, след известно време ще направят анализ и отново ще го създадат. Точното име трябва да е Министерство на строителството и архитектурата. Терминът „инвестиционно проектиране“ натовари министерството с негативи - имаше слухове как при нас се разпределят милиони и милиарди,а всъщност става въпрос за проектиране и строителство.

К.Т.: Има една теория за „бягащата пътека на евфемизмите“. Един евфемизъм се слага, за да замени дадена дума, която е натоварена с негативно значение и евфемизмът веднага придобива същото значение, защото субстратът не се променя. Вместо „луд човек“, понеже е неприлично, казваме „психично болен човек“. Това също става неприлично и започваме да го наричаме „потребител на психично здраве“. Така се получава и при Министерство на инвестиционното проектиране. Не е имало лоши наслагвания за„министерство на строителството“, но е имало явно някакви причини да се измести името. Създаването на имена е добре дошло за администрацията - това си е дейност, три месеца може да се подготвя една смяна на името. Не знам дали, ако едно министерство носи неразбираемо име, това ще вдъхнови хората, работещи в него, да са по-европейци, по-енергични и по-инициативни. На мен по-скоро ми се вижда като отичане на смисъла в някаква-никаква посока.

И.Д: Самото проектиране у нас не се приема като респектиращ вид дейност. В българската кинематография няма нито един филм, в който архитектът да е положителен герой. През социализма архитектът се превръща в проектант, което означава - техническа фигура в проектантска организация. И архитектите вече не са елит в световния смисъл на тази дума, стават просто хора, които генерират папки.

Сегашното управление на България – какво е то според писателя и какво - според министъра?

И.Д.: За мен беше удоволствие през тази година да съм с колегите от кабинета на Орешарски. Това, което смятам, че трябва да се случи в българската политика от тук нататък, е да се създаде национална доктрина, която да обедини хората. Сmilestones (крайпътни камъни), както казват англичаните, които да определят посоката - да се знае накъде отиваме. Както когато България се присъединяваше към ЕС – тогава имаше цел, около която се бяха обединили всички. След като беше постигната целта, настъпи хаос, защото не се появи следваща доктрина. Планът Орешарски беше опит да се посочи посоката, но не стигна времето, за да се фокусираме върху всички неща.

К.Т.: Правителствата са функция на състоянието на народа, на неговия дух, на ентусиазма и нивото на мислене на хората. Да се занимаваш само с правителството, това е все едно да лекуваш човек не чрез сърцето и ума, а чрез педикюр. Да тръгнеш от ноктите или от дебелото черво на пациента е съвсем безсмислено - можеш нещо и да пооправиш, но ако генераторът на жизнените сили не е добре, решението ще е временно. И затова се дразня от многото говорене за периферни неща като политици, власт и пр. Само общество от стойностни индивиди може да излъчи качествено управление. Социализмът като мислене – с неговото прехвърляне на всички отговорности към обществото и институциите, трябва да бъде превърнат в индивидуализъм. Всеки трябва първо да се обърне към себе си и от „говедо” да се направи на човек, доколкото може. Трябва ни сериозна ревизия на самите нас, да влезем в обществото като хора, които си задават въпроси: как аз самият общувам с другите, какво правя в координираните си усилия с тях, как карам кола по улиците и не създавам ли аз самият хаоса и безредието. Има много хубав виц за това как един кара по магистралата в насрещното платно и чува съобщение по радиото:„Внимание! В насрещното платно се движи една кола.“ А той казва: „Каква една кола, бе. Те са хиляди“.

Споделям идеята на проф. Данов за националните доктрини. Нашият проблем обаче е, че имаме възходи, само когато сме обединени от някаква страшна и кръвожадна цел. Намирам за противно да даваме като пример за голям наш национален възход Балканската война. Не може ли да се обединим около нещо по-миролюбиво и по-човечно? Не толкова кампанийно и неводещо до безобразия след това.

И.Д.: Обединение около нещо, което не е безобразно, означава да се обединим около нещо градивно. Само че в градивното винаги има едни фигури, които са водещи, които са по-напред от останалите. А българинът не обича някой да е много напред. Преди години гледах предаване, в което Рангел Вълчанов, лека му пръст, разказа как в градинката пред „Св. Седмочисленици“ жена хранела гълъби. Дошли младежи и разгонили птиците. Жената се обърнала към Рангел: „Господине, защо българите не обичат съществата, които могат да летят?“

Израстването и обединението на нацията изискват да се научим да покровителстваме съществата, които летят.

Каква е отговорността на политика за състоянието на обществото и каква е отговорността на писателя?

К.Т.: Много важна задача пред интелектуалците е да приповдигнат духа на този народ. Тъжното е, че очакваме едва ли не някаква институция, някакво Министерство на духа, което да ни инжектира сила, ентусиазъм, смелост. Нашият основен проблем е огромното недоволство от живота. Една от големите мои „борби“ е да обяснявам на хората у нас, че няма причина да бъдем нещастни. Статистически погледнато, ние не сме страна, в която се живее зле, а страна, в която се живее най-зле спрямо най-добре живеещите в света. Да си нещастен и да смяташ, че имаш основание да си отчаян, само защото си по-беден от най-богатите, е от една страна, глезотия, а от друга, зяпане в пъпа и непознаване на света.

Човек може да е на печалба от всичко в живота, а може и да е на загуба от всичко. Най-хубавата приказка, според мен е „Каквото направи дядо, все е хубаво“. Дядо се връща от пазара и разменя кравата за коза, петел, гъска, накрая – и за гнили ябълки. Но каквото и да направи, все е хубаво. Това е велика мъдрост, много индивидуалистична. Това е основата на когнитивно-поведенческата терапия. Преформулираш ситуацията така, че тя да изглежда положително и да тръгнеш напред, а не назад.

Но българите не го умеем това. Едно от най-тъжните неща в живота ни е, че гледаме винаги да изкопчим от някъде най-лошото и да го превърнем в анти-Златен телец. Изваждаме най-противното и го експонираме като някакъв жертвеник. И сме наистина нещастни–не от бедност, а защото сме невъзпитани, мързеливи,подозираме се взаимно и си пречим един на друг по всякакъв начин.

И.Д.: Не можеш да бъдеш отговорен за някой, който не е отговорен към себе си. Живял съм 20 години в Германия. И там има хора всякакви - доволни с много малко и недоволни с милиони. Германците имат едно изключително качество, което много ценя. Чужденец трудно пробива там, но когато местните видят, че има качества, го приемат и дори му позволяват да ги води, за да вървят и те напред. Голямата разлика между там и тук е, че там има правила, които всички спазват. Това е част от възпитанието. В Германия в началната фаза на образованието най-много се държи на дисциплината.Учат децата на правила, които трябва да се спазват: даси напишат домашното, да са вежливи, да уважават другия, да не лъжат. Една от особените черти на българския характер е неговата лъжовност – лъжем и самите себе си. Така сме възпитани – всеки таи нещо в себе си и го крие, не се и изповядваме в църква, за да ни олекне.

К.Т.: Ключовата дума е възпитанието. Едни добре възпитани хора генерират силни и големи цели. Въпросът е и кой възпитава - хора, лишени от цел и ентусиазъм не могат да възпитават. Възпитанието не е отговорност само на родителите, учителите, интелектуалците, управляващите, а на всички нас. Не трябва да се успокояваме с: „Така правят всички“, а „да обработваме собствената си градина“ (по Волтер), да следим дали самите ние спазваме правилата, етичните норми, дали сме добри. Така постепенно ще стигнем и до това да можем да излъчваме добри политици - политици, които не искат да оправят България, а искат да отидат в Рая.

Коя историческа личност Ви е най-интересна?

И.Д.: Много са. Когато бях по-млад, се възхищавах на Че Гевара. Заради чистотата на идеалите и смелостта да следва мечтите. В по-зрелите години ме впечатли силно Маргарет Тачър. Също Чърчил, Хелмут Кол. Харесвам Тачър заради философията й, че в едно общество трябва да има равен старт до седем години, след което всеки върви по собствения си път и стига докъдето може. А не до 18, 20, 30 години всички все да сме с равен старт. От това губят тези, които могат повече.

Ако тези хора управляваха България сега, щяха ли да се справят?

И.Д.: Щяхме да ги изгоним. Треньорът на германския национален отбор по футбол – Льов,пое отбора, когато имаше много тежка криза в германския футбол. Германците изчакаха Льов 10 години да доведе националния отбор до световна титла. В България това нямаше как да се случи - нямаме търпение да изчакаме един процес да се развие до край, за да се възползваме от резултата.

Ако Ви предложат да станете министър, ще приемете ли, г-н Терзийски?

К.Т.: На 44 години човек трябва да свърши други неща. Един писател на 44 трябва да е вулкан. Изведнъж да се откаже от това да е генератор на мисли, произведения, прозрения и да се захване с администрация, е загуба. Има си време за всичко. Може би след около 15 години. На 58 години - защо не? Не знам какъв човек ще съм тогава. Ако съм много плодовит, и на 58 пак няма да стана министър. Или, ако стана, ще напиша роман за това как бях министър.

Професорското поприще пострада ли от министерската ангажираност, министър Данов?

И.Д.: Малко. Прекъсна прекият ми контакт със студентите, тъй като нямах време да участвам в упражнения.Един лекционен материал е като жив организъм. Гръбнакът може да остане същия, но част от нещата трябва да се обновяват. Трябва да се прави анализ след всяка изпитна сесия - какво тези хора не са могли да разберат и какво трябва да се пипне в лекциите. От тази гледна точка, преподавателската ми работа пострада, тъй като тази година четох стари лекции.