/Поглед.инфо/ Неотдавна в-к „24 часа“ публикува интервю с проф. Евелина Келбечева под заглавие „Учебниците по история още без термина „съветска окупация“. От интервюто се разбира, че тя е участвала в обучение на учители по история, без да става ясно в какво качество тя е извършвала такова обучение и на какво основание МОН и е разрешила да извършва такава дейност..

В интервюто проф. Келбечева обвинява историците от Софийския университет, че са традиционно са упражнили тежък натиск в учебниците да не се използва термина „съветска окупация“. Пречели и за това да не бъде разрешен „разказът за разорението на България от самата окупация“. Тя твърди още, че „след 9 септември 1944 г. веднага след окупацията и преврата, който отваря вратата за открита комунистическа диктатура няколко години по- късно, имаме най- големият червен терор в Източна Европа, а и в света по брой на населението. Този факт няма в нито един български учебник“.

Да се направи обаче едно или друго твърдение и да бъде наречено факт, без да се представят доказателства в негова подкрепа, още не го правr факт.

Що се отнася до „окупацията“ мой анализ на тази тема беше публикуван в Епицентър.бг на 27 декември 2027 г.: https://epicenter.bg/article/Anton-Gitsov--Okupatsiya/336464/11/0 . В нея не съм излагал твърдения, а съм се опирал на исторически факти. Ето най- основните, които опровергават тезата на проф. Келбечeва за тази окупация:

Съгласно Хагската конвенция от 18 октомври 1907 г. чл. 42 „Една територия се счита за окупирана, когато е поставена под властта на чужда армия“. Това принципно становище не е променено през следващите десетилетия и до днес.

На 9 януари 1941г. английският посланик Джордж Рендел се среща с Богдан Филов, съветва го отклони влизането на България в Тристранния пакт и го предупреждава, че ако България направи това и допусне германски войски на територията си, Англия ще обяви България за неприятелска страна и може да я нападне. Но пък ако България обяви неутралитет, при една мирна конференция след войната, нейните справедливи искания ще бъдат взети под внимание.

Дори в деня, когато Съветския съюз обявява война на България на 5 септември 1944 г. българското правителство не е изпълнило искането да обяви война на Германия, което е дало възможност на немските войски на българска територия, вместо да бъдат разоръжени, да се изтеглят безпрепятствено от страната .По това време, преследвайки изтеглящите се от България войски на Вермахта, Червената армия, стига до Дунава. Но преди това на 2 септември съветски офицер се представил на българската граница в Добруджа и запитал дали българските власти ще позволят на съветски войски да навлязат в българска територия. Такова разрешение българското правителство не е дало, а то е можело да предотврати обявяването на война от Съветския съюз. Червената армия прекосява Дунав без никаква съпротива и е приветствана спонтанно от населението на българските градове. Но тя не установява своя власт, властта в страната е поето от правителство на Отечествения фронт.

Присъствието на съветски военни части, в България след 9 септември в страната е предопределено, защото такова е било споразумението на великите сили. Основната част от съветските сили е концентрирана в района на Сливен, Ямбол и Елхово и е използвана от съветското правителство като средство за натиск срещу Турция за постигане на териториални отстъпки в Задкавказието и промени в режима на достъп до Проливите.

Относно статута и ролята на войските на Червената армия на българска територия, на 28.10 1944г. се сключва „Съглашение за примирие между правителството на България от една страна и правителствата на Съветския съюз, съединеното кралство и американските съединени щати, от друга“. Ето някои от точките в Съглашението:

Чл 1. Българското правителство се задължава да издържа и да представя такива сухопътни, морски и въздушни сили, които могат да бъдат определени за служба под общото ръководство на Съюзното /Съветското/ Главно командуване.

Чл. 15. Българското правителство трябва редовно да изплаща парични суми в българска валута и да предоставя стоки /гориво, хранителни продукти и пр./, средства и услуги, които могат да потрябват на Съюзното /Съветското/ Главно командуване за изпълнение на неговите функции.

Чл. 18. През целия период на примирието ще бъде учредена Съюзна контролна комисия в България, която ще регулира и следи изпълнението на условията за примирие, под председателството на председателя на Съюзното/Съветското/ Главно командуване, с участие на представители на Съединеното Кралство и Съединените Американски Щати.

В Съглашението за примирие се говори за „Съюзно/Съветско/ Главно командуване, което ясно легитимира ведущата роля на “съветското командуване“, знак, че това е в съответствие с договорката между тях България да попадне в сферата на интереси на Съветския съюз.

В Съглашението липсва думата окупация, защото такава не се предвижда. Съгласно Хагската конвенция България не се намира под юридическа и политическа власт на чужда армия, властта е в ръцете на правителството на Отечествения фронт.

Главната задача на споменатата Съюзна контролна комисия е да контролира предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на Германия и съюзниците ѝ, да съдейства за прочистването на Българската армия от фашистки елементи и да подпомага преминаването на войската и флота към мирновременно устройство. Комисията преустановява дейността си на 15 септември 1947 г. след влизането в сила на Парижкия мирен договор и три месеца по- късно войсковите части на Червената армия, които се намират на територията на страната се изтеглят. Тези войски не са окупационни, те са били в България съгласно споразумение на България с трите велики сили от антихитлеристката коалиция, като гаранция за изпълнението на условията на мирния договор и на задачите поставени на Съюзната контролна комисия.

И така, историческите факти свидетелстват, че в България след 9 септември 1944г. не е имало военна окупация по смисъла на Хагската конвенция. Червената армия не е установила своя официална власт в страната, на власт е правителството на Отечествения фронт, признато от Великите сили. В България не е имало дори и следвоенен окупационен режим, защото тя е имала международно признато правителство, което управлява страната. Проведен е международно признат референдум на 8 септември 1946 г., с който България е провъзгласена за република.

Още в едно свое интервю от 10 септември 2021г. проф. Келбечева твърди, че „В нотата, с която СССР обявява война на България през септември 1944 г., се говори за окупация“. Лъжа, защото никъде в тази нота не се говори за окупация.

Що се отнася до твърдението и, че България е разорена от издръжката на войсковите части на Червената армия по време на окупацията, това твърдение също е невярно, както се вижда от Съглашението България е поела финансови задължения по пребиваването на съветски войски на нейната територия.

Известни ли са тези факти на проф. Келбечева? Ако не са, какъв историк е тя? А ако са и известни, е наистина укоримо да не се съобразява с тях и да прави голословни твърдения.

В едно друго свое интервю от 17 декември 1923 г. проф. Келбечева казва „ И веднага след окупацията започват грабежи, убийства, изнасилвания до такава степен, че даже Георги Димитров, който тогава все още е в Москва, пише на Сталин писмо, в което казва - Вземете мерки“. Но къде са фактите за такива ужасяващи престъпления? Къде е това писмо на Георги Димитров до Сталин, защо не посочи източника и не цитира съдържанието и датата на това писмо? И ко е имало подобен проблем Георги Димитров не е имал нужда да праща писмо до Сталин, той просто е можел да му се е обади по телефона или да се обърне към генерал- полковник Бирюзов, командващ войсковите части намиращи се на територията на България, и председател на Съюзната контролна комисия. Така постъпва и Вълко Червенков през 1953 г., когато съветския генерал Леонид Филатов, който се намесва безцеремонно в работата на МВР, налага разработки на „чужди агенти“ и на „врагове с партиен билет“ на близки до Червенков висши партийни функционери. Тогава Червенков не пише писмо до Сталин а директно му звъни по телефона и пита: “Другарю Сталин, кой управлява в България, аз или Филатов“ и в резултат Филатов е незабавно отзован.

Да се спрем и на твърденията и за „червения терор“, който е настъпил няколко години по- късно след 9-ти септември 1944 г..

Събитията около и след 9-ти септември съм разгледал в книгата си „България и светът: Вчера и днес“, в която между другото съм отделил специално внимание на разгрома на опозицията.

Фактите в това отношение са следните:

След 9-ти септември 1944 г., на власт до 22 ноември 1946 г. е правителството на Отечествения фронт с премиер Кимон Георгиев, в което БРП /к/ има само четирима министри. На 26 ноември 1946 г. е свикано Велико Народно събрание и е съставено ново правителство , в което БРП/к/ все още няма мнозинство. На 4 декември 1947г. е приета Димитровската конституция, която урежда стъпките са преход към социализъм и осем дена по- късно на 12 декември с решение на Великото народно събрание е съставено ново правителство с министър председател Георги Димитров, и в него БРБ/к/ вече име преобладаващо мнозинство.

Това е периода, през който според проф. Келбeчева е имало „най- големият червен терор в Източна Европа“. Но исторически факти за такъв невиждан по размах червен терор липсват. Което е вярно е, че към края на този период опозицията и парламентарната демокрация са ликвидирани, несправедливо е осъден на смърт и екзекутиран Никола Петков, опозиционни лидери са вкарани в затвора или са интернирани, макар и много от тях по- късно да са били освободени. Властите донякъде са се съобразявали и със Съюзната контролна комисия, която има свои представителства във всички областни градове и пристанищата в страната, и която е разпусната на 15 септември 1947 г., след влизането н сила на Парижкия мирен договор.

Политическият терор в България и другаде по света се характеризира с масови екзекуции бе съд и присъда. В България такова събитие е описаното като червен терор взривяване през април 1925 г.. от крайно леви дейци на военната организация на БКП на черквата на „Св. Неделя“, един безсмислен атентат довел до невинни човешки жертви. След което следва нечуван по размер и жестокост бял терор, при който властта избива, често след мъчения, значителен брой комунисти ,земеделци и просто интелектуалци като Гео Милев, Йосиф Хербст , Тодор Страшимиров, Христо Ясенов, Сергей Румянцеви други.

В периода, за който говори проф. Келбечева (няколко години след 9-ти септември) такъв терор няма, и тя не представя никаква фактология , която да потвърждава тезата и.

Проф. Келбечева е на мнение, че в България трябва да се преименуват улиците, кръстени не само на съветски, но и на руски политици, генерали и дипломати. А само в София такива улици са Гурко, Скобелев, Аксаков, Дондуков, Паренсов, Юри Венелин, Тотлебен, Алабин. Тя е решително срещу това Трети март да е национален празник на България.

В интервюто си пред „24 часа“ проф. Келбечева казва: “Трябваха ни 5 години с Христо Христов, фондация “Истина и памет” и доцент Лъчезар Стоянов от НБУ, за да пробием в Министерството на образованието и науката и да се стигне до промяна на програмите по история и съответно учебниците“.

И възниква въпроса, на какво основание на проф. Келбечева и сие, които са на мисия за изкореняване на русофилията в България, им е дадена възможност да „пробиват“ в Министерството на образованието и да налагат промяна на учебниците по история? Още повече, че тя има титлата професор, но само в качеството на преподавател в Благоевградския университет. Съгласно Регистъра на академичния съставна Националния център за документация и информация /НАЦИД/ единствената и научна степен е кандидат на науките- тя е защитила дисертация за културата в България след Първата световна война и тя не е придобила никаква научна степен, като историк в областта на историята на България след 9 септември 1944 г.

А ето и седения за другите двама съратници на проф. Келбечева в успешната им досега битка им да бъдат пренаписани учебниците по история:

Журналистът Христо Христов не е историк, от Уикипедия и биография му липсва информация какво образование има. През цялата си дългогодишна журналистическа кариера той се изхранва изцяло с антикомунистически и русофобски публикации и дейност. На 21 юни 2019 г. в предаване „Истината за комунизма“ по БНТ той говори за това, че са изготвени нови учебници по история за 10-и клас, в които учениците ще изучават периода на комунизма в самостоятелен раздел, и че „до седмица новите учебници предстои да бъдат одобрени от просветния министър Красимир Вълчев“.

Доц. Лъчезар Стоянов от финансираният от Сорос НБЩ не е по различен по убеждения от г-жа Келбечева и Христо Христов. В едно интервю от 5 април 2023 г. той казва, че през 2016 г. заедно с проф. Евелина Келбечева и други техни колеги са били поканени да участват в преработването на учебниците по история. Заклет русофоб, доц. Стоянов твърди, че Червената армия (била работническо- селска и създадена за налагане на комунизма в света- невероятно опростенческо твърдение) била окупационна армия по всички международни документи ! И че 22 хиляди “неудобни” били убити без съд и присъда през трите месеца след 9 септември 1944 г., И че президентът Радев бил лансиран от генерал Решетников- все изсмукали от пръстите твърдения.

Ето на такива и хора (а Кебелчева и Хр. Христов даже без да са признати като специалисти- историци по историята на България след 9 септември 1944 г. ) е позволено да промиват мозъците на младото поколение, чрез брутално изопачаване на историческата истина в учебниците по история.