/Поглед.инфо/ Айнщайн свидетелства, че по-голяма от вселената е само човешката глупост. А известно е, че Айнщайн разбира от безграничност. Пак той е автор на друга сентенция. Попитали го какъв асистент му е нужен. Отговорил: „Умен и работлив; може мързелив, но умен. В никакъв случай глупав и работлив“.

По неразбираеми причини ние, българите, години наред избираме управник и управници на страната от третата група. Многократният наш избраник за Пръв ръководител е неоспорима еманация на този тип управленец. С тези качества Той и екипът негови сподвижници вече десет години управляват България и я удържа на дъното на всички класации по брутен продукт на глава от населението, бедност, демографски колапс, инвестиционен климат, свобода на медиите и…и какво ли не.

Освен с това качество, Той е надарен и с дарбата на синтуистите да се преражда в зависимост от историческата конюнктура. В годините до началото на 90-те Той беше всеотдаен служител на МВР и убеден комунист с неоспорим принос във възродителния процес. Когато да си комунист, социалист стана нерентабилно Негова милост надникна в подземния свят в търсене на по-доходно место. По думите на посланика на САЩ Той ще да е намерил това место, защото дейността му е подробно осчетоводена във въпросното посолство. Получил необходимия борчески опит господинът отново излезе на светло и се зае с отговорната мисия по охрана особата на Тодор Живков, после прехвърли старание и опит в охраната на претендента за царската корона Симеон Кобурготски. Усърдието му беше високо оценено: когато „негово величество Симион ІІ“ стана министър председател на републиката охранителят му навлезе във високите етажи на властта. За година-две от капитан от МВР скорострелно порасна до генерал лейтенант. От тук нататък всичко стана по-лесно. Стремителната кариера за няколко години го превърна от комунист, подземен герой, охранител в министър председател на републиката. Сега „те, комунистите“ станаха рушители на благоденстващата България от преди 9 септември 1944 г., зачинатели на всички бедствия, които се струпаха на главата на българския народ след разрушителната стихия на българската демокрация и приватизация. И мъдро реши да доведе страната до индустриалното равнище на 1945 г. Сега той открива завод след завод, казва че са повече от 250, поради което страната вече наистина се намира на заветната кота: 1945 г. По съчинени собствени правила Той ежегодно еднолично разполага с 2-3 милиарда допълнителни приходи, които щедро с широк жест раздава на майки и пенсионери, на пострадали от наводнения и други бедствия, за което получава всенародна признателност. А защо тези милиарди не се включват в приходната част на бюджета за годината и не се разходват съгласно стратегията на разходната част е въпрос за наивници. По тази причина той не вълнува политиците, правителствените и неправителствените организации, будните журналисти.

Преди десетина години нашият мъдър Ръководител води преговори с президента Путин за строителството на атомната електроцентрала „Белене“. За да го направи по-сговорчив му подари гордостта на държавния кучкарник – каракачанско куче. Дали по време на преговорите или после, но някой от далеч му подшушна, че с проекта Русия ще ни зароби, ще ни откъсне от евроатлантическото безкористно братство. Малко мълчание и „Белене“ се превърна в гьол, в който безотговорните управници от БСП са загробили милиарди за ненужен и икономически необоснован проект. По неповторимата логика на Държавния мъж днес „Белене“ е отново нужен и перспективен обект, за строителството на който каним малки и големи чуждестранни фирми.

Все в тези предишни времена газопроводът „Южен поток“, който трябваше да прекарва газ от Русия към Европа директно през България с всякакви българо-европейски бюрократични пречки беше блокиран. Разбра се, че и той крие опасност Русия да ни зароби, икономически е неизгоден и т. н. Напомниха ни, че ни е нужна дивесификация – магическата формула, която решава всичките проблеми за нашата национална сигурност, икономическа изгода и още куп благини. В резултат на тази мъдра политика „Южен поток“ стана „Турски поток“. Това не притесни особено нашия управленски колос. Нали зад мъдрата му политика стои Европа. Все пак отскочи до Москва и с увиснала челюст поиска прошка от „големия брат“, но братът беше решил въпроса и без негова милост. Но Работливият мъж от третата група на Айнщайн винаги има готови решения и нови прозрения: ще транзитираме руски газ, но от турските тръби, ще направим мечтаното „хъбче“, ако трябва през Гърция ще купуваме евтин втечнен газ от братските САЩ. Гордее се човекът: България става централен играч в енергийната сигурност на Европа.

Преди две-три години видния глобален стратег и още по-виден атлантик Соломон Паси призова правителството да разкрие военноморска база на НАТО в Атия. Тогава Вождът миролюбиво каза, че нас никой не ни застрашава и бази не ни трябват. Искаме в Черно море яхти и туристи. Но времената бързо се измениха. Политическият съвет на НАТО наскоро направи преглед на отбранителната си политика и констатира, че Русия застрашава сигурността на Европа. И нашият Вожд също видя новопоявилата се опасност. Сега агресивната политика на Русия в Черно море застрашава сигурността на Черноморския регион. Затова ще направим във Варна координационен център за силите на НАТО в Черно море. (За сега само координационен център, после можем да доразвием идеята и за военноморска база. Никога не е късно.) Ще ли координира този център потока от яхти и пасажерски кораби към пристанищата на България не стана ясно. По всяка вероятност няма да му стига капацитета. Достатъчно ще го натовари координацията на дейността на корабите на световните миротворци. Яхтите, туристите ако искат да идват некоординирано. Може и да не идват. Те и не идват: за последните години са намалели с повече от 15%, но третата група от списъка на асистентите на Айнщайн не унива - ще компенсираме с южноафриканци.

Преди дни Той беше удостоен с честта да посети Белия дом за да получи пълни указания как да ръководи държавата, кого да обича и кого да мрази, какво да даде без да получи. Това, че не успя да прегърне и целуне президента Тръмп, не му попречи добре да чуе благонамерените му съвети. Получи нашият атлантически активист голямо браво от Тръмп заради храбрите бюджетни отчисления за отбрана в размер на 3,1 % от БВП. И защо не, след като 2,2 милиарда от тези 3,1 % са безлихвен кредит за военнопромишления комплекс на Щатите за доставката на 8 самолета след 3 години. Българите са длъжни с гордост и удовлетворение да отбележат: Не е много за едно толкова скъпо и желано „Браво“.

Ръководителят на държавата, който сме си избрали притежава особен чар при общуване с лидерите на другите държави. Той шокира с кръчмарските прегръдки и целувки, за които си навира физиономията от ляво и дясно на събеседниците си, когато интимно прегръща канцлера Меркел и другите дами от политическия връх на Европа. Едва ли някой не е забелязал опитите му да повтори това и с Тръмп при скорошното му посещение в Щатите. Но тези простащина и безтактност, все пак, са малка беда. От нея остава само срамът от ироничните усмивки и жестове на чужденците. Много по-болезнени са последствията от безумните му политически решения след прегръдките и целувките.

Дълго можем да разсъждаваме върху политиката и поведението на нашия Държавен мъж и съратниците му. Може би след време всички те ще станат нагледно пособие за самонадеяно невежество и политическо скудоумие. Но странното е, че този образец живее и твори безумия пред нашите очи и ние се отказваме да ги видим, да противодействаме срещу тях. Тревожна е мисълта, че обществото е загубило чувство за самосъхранение, че приема живота си като предопределен от действията на една група хора със съмнителен ум и морал, че сме загубили съпротивителни сили. Нашите „свободни медии“ с опиянение показват и разсъждават за тоалетите, похожденията и жестовете на кралските особи и сексуалните драми на футболистите. Показват церемониалните жестове при посрещането и изпращането на родните политически величия, с умиление обстоятелствено тълкуват всеки жест на домакините като символ на висока оценка на политическата мъдрост и значимост нашите държавни колоси. И в същото време, в съгласие със „свободната си журналистическа съвест“, си налагат табу върху всякакви критични бележки за пошлостите, които въпросните политици демонстрират, за разумността на политическите решения, които те с лекота приемат и подписват, упорито избягват да поразсъждават за последствията от тях в бъдните години. Безличието и безгрижието на нашата журналистика има голям принос за летаргичния сън, в който е изпаднало голяма част от обществото, за липсата на отговорност за състоянието на живота ни днес и утре. Казват, че някой задкулисно управлява „свободната съвест“. Но ако това е така, още по-осъдително е робското послушание на журналистите. В същото време политическите партии се борят за субсидиране на тяхната дейност, но не се тревожат от политическата апатия на обществото, за която те също носят вина. Време е да разберем, че това е път за никаде.