/Поглед.инфо/ В живота става въпрос за достойнство и смисъл и няма нищо по-нормално от това да се мисли и работи в името на двете.

Тезата, че обществото е отворена система, в която взаимодействат поне три отворени подсистеми (политическа, социална и икономическа), при което социалната подсистема е ядро на всички останали, се доказва с приложение на системните теории. Социалната подсистема е множеството от взаимодействащи си индивиди, общности, общества, включително и гражданко общество.

В обществената система законът се определя от политическата подсистема, но касае достойнството и смисъла, с което и действията на останалите подсистеми. Това мисля, че е особена отговорност. В България тази отговорност се носи от 240 души, наречени „народни представители“. Математически погледнато това представителство е 0,003% от населението. Тоест 0,003% от населението определят законите, а следователно достойнството и смисъла на останалите 99,997%. Ако се приеме предложението на настоящите (текущите) управляващи броят на депутатите да се намали наполовина, то крехкият процент от 0,003% ще се намали още наполовина. Това предложение бе наречено от един от настоящите (текущите) вицепремиери “реална възможност за увеличение на представителството”, което, сами разбирате, е пълен логически и морален абсурд.

Същевременно тези 0,003% “народни представители” се радват на пълна безотговорност. Тя е гарантирана в Конституцията и никоя партия или сдружение не коментира евентуалната му промяна. В чл. 69 от Конституцията на Република България е записано, че: “народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание.“ В допълнение чл. 67 (1) постановява, че: „народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ“..., а в чл. 67 (2) „народните представители действат въз основа на Конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения“.

За мен и за всеки свободомислещ човек, на който дори конституционно му е присъдено правото на „свобода на съвестта, мисълта и словото“ с чл. 37 (1), възникват някои въпроси. Първо: Как е възможно да се счита, че съм представена, при условие, че не съм упълномощила изрично никого за това? Второ: Как е възможно всички онези 0,003% изхождайки от собствената си съвест, за която нищо не знаем, да представляват целия съвкупен народ? Трето: Как е възможно 0,003% от общо 100% да се произнасят за реда и закона на стоте и да не носят наказателна отговорност? Да не говорим, че според изборната процедура тези 0,003% може да бъдат избрани и при 30% избирателна активност, което означава, че реалната им стойност е 0,001%.

Странното е, че по тези въпроси няма коментар в ефира, нито от настоящия (текущия) председател на министрите, нито от настоящите (текущите) политически партии.

Да продължим нататък. Чл. 1 (2) „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“. Но чл. 11(2) ни информира, че „партиите съдействуват за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите...“, като в чл. 12 (2) е записано, че „сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.“ Излиза, че цедката до тези 0,003% представители започва от осъществяваната непосредствено от народа държавна власт, ама не точно, а чрез сдружения на граждани, ама не точно, а през политическите партии, които имат, явно, ексклузивитет за формиране и изразяване на волята на народа. И така до последното стъпало – органите предвидени в тази Конституция. При тази схема за легитимация на въпросните органи абсолютно странно стои идеята за развитие на гражданско общество, така помпозно прокламирани от местните граждани за европейско развитие на България.

Тук е мястото да споделя някои мисли на Каръл Попър, според когото идеята за власт от народа, дори за инициатива излизаща от народа, се отхвърля и се заменя с коренно различна идея – оценка от народа. Народовластието, казва той, е внушение, което не е истина и изобщо не може да бъде истина. Усещането за лъжа води до последици в мирогледа, а в политически план може да доведе до тероризъм. (1)

Да продължим, обаче, със закона, който дотук ни позволява да си затваряме очите и да мълчим. В чл. 39 е записано, че „всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.“ От друга страна обаче нека се има предвид и втората алинея на този член, а именно: „това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.“ Звучи справедливо. Но нека да задам някои въпроси, защото не всичко е ясно: първо, ако някой ми каже „нещастник, ще ми задаваш въпроси“ или „тулуп“, или „простак“, или обиди достойнство на някоя дама, то това накърнява ли доброто име? Престъпление ли е? Тези формулировки включват всичко и нищо. Въпрос на тълкувание, по съвест, както по-горе отбелязахме, че е представително. Важно е да се изясни как би гледал основният държавен обвинител на предложения на гражданското общество относно цялостната концепция на конституционно установения ред. Има ли право гражданското общество да се замисля, а следователно да споделя мисли за начина, по който е представено и има ли право да предлага друг такъв?

Записано е че, „гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите“ в чл. 58. Преди около двеста години, обаче, един велик учен и философ е разсъждавал по този въпрос малко по- различно, казвайки че:“моята външната правна свобода трябва да се обясни така: тя е правомощие да не се покорявам на никакви външни закони освен ония, за които съм могъл да дам съгласието си.”(2) Философи, ще кажете вие. Друг е въпросът как е възможно да познаваш всички закони, които се произвеждат от онези 0,003% не носещи наказателна отговорност, за това как гласуват, но гласуват по съвест, от името на целия народ, без да са изрично упълномощени за това? Знам поне чл. 9 на Конституцията, където се казва, че „въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитават нейната териториална цялост“, но не е ясно чии въоръжени сили. Не знам законите и това е, но нямам и право да предложа такъв. Та аз съм само гражданин от народа, от когото произтича цялата власт и се упражнява непосредствено и чрез държавните органи.

Принципно от народа произтича и непосредствено се упражнява законодателната власт, като част от цялата власт, но все пак не е така: „Право на законодателна инициатива имат всеки народен представител и Министерският съвет“, конституира чл. 87 (1). Следователно остава ми само задължението да се подчиня на закона. Право да предложа или да поискам промяна, отмяна на закон - нямам. И защо да имам? Може да ми дойде на ум, че законът за концесиите трябва да гарантира минимум 50% печалба за България. Или може да предложа в Конституцията да се заложат като проценти изразходването на обществените средства (платените от целия народ данъци, такси, акцизи, глоби и други подобни). Например, разходите за държавна администрация да са най-много 0,1% от държавния бюджет, което ориентировъчно за 2019 е 0,1% от 20 млрд. лв. или сумата от 20 милиона. Каква глупост, нали, ще кажат представителите, та само бюджетът на Народното събрание е около 50 милиона лв. Спокойно – говоря за принципа на законодателна инициатива и за принципа на изразходване на обществените средства, които всъщност крепят една власт и една държава, които всъщност задължително трябва да се управляват за развитие на обществото, но не както ЕК или някое посолство е казало, не както някой репрезентатор е предложил, не както някой лобист е платил, а както обществото приема за вярно. Но нека продължим горния пример – 5% за образование. Добре ли е? Защо да не предложи някой да се забрани държавните символи да участват в имената на частни организации, например?! Например гербът е държавен символ и не е редно частна организация да има за абревиатура „герб“, нито „рб“, защото РБ означава Република България. Може пък някой да предложи да се отворят училищата, вместо дискотеките и да се намали акцизът на книгите вместо на виното и бирата. Представяте ли си, може някой да мисли различно!

Конституцията вероятно е добре да задава стратегия. О, да има сайт – strategy.bg. Там са стратегиите – около 200 – 300, коя от коя по-забравена, неизползвана, но написана и платена по нечия поръчка или програма. Но все пак Конституцията трябва да даде насока дали това общество ще се развива като интелигентно или само ще консумира; ще пази ли природата или, ако някой друг не се обади пръв (ЕК например), ще си бълваме продукция и разруха на юруш; ще имаме ли екологична и технологична икономика или ще се радваме да правим уплътнители за прозорци на някой важен чуждестранен концерн; ще правим ли наука или ще купуваме потребителските продукти на чуждата наука; ще играем ли шах или ще се задоволим със силикон и фитнес; ще имаме ли изобщо общество, гражданско общество, в което да се толерират нравствени и духовни принципи, водещи до цялост и единство или ще фрагментираме всичко на принципа на консумативната и идеологическа рационалност; ще участва ли този народ, в крайна сметка, от когото произлиза и непосредствено се упражнява цялата власт, или някакви си 0,003% репрезентатори ще изпълняват поръчки в името на народа и то по собствената си съвест, за която вече твърде много знаем?

Разсъждавам върху член 69 от Конституцията на Република България и преди някое малко човече да извърши престъпление по чл. 39 (2), като ме нарече „нещастница“, „неудобен човек“ или “наглец”, ще нахвърля някои идеи за бъдещите строители на конституционното устройство.

Основният недъг е представителството, а то е фабриката на закона. Хората реално нито участват, нито са представени. Трябва да се мисли за много широко представителство - всеки който иска, разбира се, без това да означава пост на депутат. Тези, които не искат и не могат, нека реално да упълномощават избран то тях представител. Технологиите предполагат възможност за широко участие, не само изборно, а реално участие в законодателния процес. А тези, които имат изпълнителни функции съгласно законите, те, всички те – министър председател, главен прокурор, шеф на МВР и други, да бъдат пряко избирани от народа в съревнование с техни конкуренти, при абсолютно ясно зададена процедура за кандидатстване и отзоваване.

Обществото е система и се подчинява на принципите и законите за системи, а те не предполагат ексклузивитет на един или дори на 0,003% от елементите да определят тези закони. Ще завърша с мисъл, пак на същия философ, който цитирах по-горе:

„Затова може да се каже: колкото по-малък е личният състав на държавната власт (числото на управниците), колкото по-голямо, напротив, е нейното представителство, толкова повече държавното устройство отговаря на възможността на републиканизма и то може да се надява с постепенни реформи, най-накрая, да се издигне до него.“ (3)

Затова си струва да помислим върху член 69, за републиката и за публиката, която отдавна няма причини да пляска, но е крайно време да участва.

  1. Попър К., Някои проблеми на новите демокрации, София, УИ “Св. Климент Охридски”, 1993, стр. 21

  2. Кант, И, Към вечния мир, София, БАН, 1977, стр. 31

  3. Кант, И, Към вечния мир, София, БАН, 1977, стр. 33

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели