/Поглед.инфо/ Иван Петрински, в. "Сега"

Освобождението на България от турско робство продължава не повече от десетилетие, няколко съдбоносни събития бележат етапите в осъществяването му. Същинската част на този процес е Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г., тогава са най-решителните събития, довели до отхвърляне на столетния ярем. От трагичните и величави дни на Априлското въстание през май 1876 г. до Топханенския акт от март 1886 г., с който на практика се признава окончателно актът на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, България пораства неимоверно.

Накъсани немилостиво от Берлинския конгрес, българските земи на север и на юг от Стара планина, в Княжество България и в Източна Румелия, успяват за половин десетилетие да циментират основите на държавността ни, положени от Временото руско управление. Частният съвет (правителството) на Източна Румелия полага неимоверни усилия, за да запази българския характер на областта. В навечерието на Съединението само правосъдната система остава недоизградена.

Въпреки трудностите по държавното устройство на страната българите в Източна Румелия не забравят нито за ден своята крайна цел - обединението на двете български държави. Новата 1885 г. идва сякаш по-особено, изглежда обединението вече е близо. Бивши революционни дейци образуват в началото на февруари таен македонски комитет начело с винаги пробивния Захари Стоянов. Комитетът си поставя за задача да работи не само за обединението с княжеството, но и за освобождението на Македония. Почти месец по-рано същият Захари Стоянов успява да се види с княз Александър в София и да получи уверение, че княжеството ще подкрепи предполагаемото обединение на двете български държави.

Големият проблем е всъщност, че

такова обединение би представлявало грубо нарушение на Берлинския договор

Страхът от тежки международни наказания за княжеството плаши всички участници в процеса. Въпреки това "Тайний революционен македонский комитет" предвижда едновременно подигане на българите в Тракия и Македония и обявяване на обединението на Източна Румелия с Княжество България.

От тоя план остава само последната част. На 20 август руският външен министър Николай Гирс предупреждава княз Александър, че крайно усложнените взаимоотношения между основните играчи на балканската политическа сцена не позволяват точно сега да се поставя въпросът за обединение на България. Съзаклятниците в Пловдив обаче едва дочакват завръщането от Виена на княз Александър на 26 август. На 2 септември е даден знак за въстание. В Панагюрище трима младежи - Събко Милков, Тодор Киров и Андон Орешков с викове "Долу Румелия" окачват български знамена, стреляйки във въздуха. В Голямо Конаре тайният комитет, начело с Продан Тишков-Чардафон обявява властта за свалена, а изпратените срещу тях части на милицията се побратимяват с въстаниците.

Същевременно на 1 септември край Пловдив започват учения и парад на източнорумелийските дружини, а на следния ден дружините са вече напълно формирани. На 5 септември частите на източнорумелийската милиция са повикани да охраняват правителството в Пловдив, но те, заедно с отряд от 700 въстаниците от Колямо Конаре обкръжават конака на главния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич с викове "Долу Румелия" и "Ура". Без никаква съпротива Захари Стоянов и Иван Андонов арестуват Кръстевич, като го предупреждават да напусне страната. Едва ли някой е учуден, когато Гаврил Кръстевич отговаря: "И аз съм българин. Не мога да не чувствам известно удовлетворение в тая минута."

* * *

Събитията от 6 септември 1885 г. са само

първата стъпка в една дълга и тежка борба

за отстояване на обединението на България. Една война, Сръбско-българската, и повече от половин година тежки дипломатически битки ще са нужни, за да се завърши и признае Съединението. Повече от ясно е, че ще си струва съвсем скоро да разгледаме отблизо това съдбоносно време. Много малко са събитията в българската история, когато успехът в начинанията идва така уверено, при това в условията на изобилие от изключително неблагоприятни обстоятелства - и вътрешни, и международни.

Многократно е спекулирано с позицията на Русия в събитията около българското Съединение. Разбира се, че освободителката ни не би могла да бъде против обединение на двете български държави, но със сигурност смята времето и начина на извършването му за неподходящи. Поставен в изключително сложни условия, император Александър III (1881-1894) е притиснат и от клаузите на Берлинския договор, и от проблемите около Босна и Херцеговина, и от смайващото нахалство на Сърбия. Въпреки това на срещата си с българската делегация, начело с митрополит Климент, която го посещава в Копенхаген на 20 септември 1885 г., императорът заявил притеснено, че е в трудно, дори в безизходно положение, но за "разединение [на Княжество България и Източна Румелия] сега и дума не може да става".

Не се припомня често, че в най-тежките дни веднага след 6 септември и благодарение на твърдата позиция на руския посланик в Цариград Александър Нелидов при срещата му със султан Абдул Хамид II (1876-1909) е предотвратено въвеждане на турска войска в Източна Румелия (вж. Извори) въпреки правото, което Османската империя има по Берлинския договор. Впрочем и посланиците на останалите Велики сили заемат подобна позиция.

Излишно е да се припомня, че въвеждането на турска войска в Източна Румелия би имало трагични последствия за българското население там. Слабите сили на източнорумелийската милиция, на така наречените гимнастически дружества и на доброволческите отряди от княжеството не биха устояли ни ден на такова нападение.

* * *

По-сетнешната история на Османската империя и на Турция са ключът към разбирането на значението на акта на Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 1885 г. Съдбата на българите в Източна Тракия и в Мала Азия до началото на Балканската война, антихристиянските погроми в Турция през целия ХХ в. показват несъмнено каква щеше да бъде съдбата и на българите от Източна Румелия, ако те бяха останали в границите на Османската империя, ако не беше осъществен актът на Съединението или ако той се бе забавил. Затова трябва да е напълно понятно, че както Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г., така и Съединението на Княжество България и Източна Румелия са събития, които носят не освобождение, а спасение за българския народ.

Само по себе си Съединението не би могло да е достатъчно, за да направи силата, въпреки националното ни ръководно правило, изписано на сградата на Народното събрание. Съединението, както и свободата, е само необходимо условие, въпреки народния възторг. Разум, умение и воля ще са нужни още, за да бъде изведена България на светлия път към бъдещето. Днес обаче можем само да мечтаем за това.

Извори

"Днес Съединението е прогласено по цяла Румелия в името на Ваше Височество [княз Александър (1879-1888)]. Правителството съборено. Живей!

Ваши верни поданици: Привременно правителство [на Източна Румелия]"

Телеграма, изпратена от Пловдив в 7 ч. сутринта на 6 септември 1885г.

Централен държавен архив, фонд 176, опис 1, архивна единица 181, лист 3

"Румелия въстана; всичка[та] румелийска войска се мобилизира и ще се съсредоточи в Ямбол, Бургас и Търново-Сеймен [дн. Симеоновград]. Войската Ви прогласява [за] свой княз. Чакаме прогласенията и приказанията на Ваше Височество [княз Александър].

Главнокомандующий [Източнорумелийската милиция] майор Николаев"

Телеграма, изпратена от Пловдив в 10 ч. сутринта на 6 септември 1885 г.

ЦИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 181, л. 6

"Не намирам време да откривам поздравителните, насърчителни и сърадователни телеграми. Народът навсякъде ликува и е готов на всякакви жертви. Прокламацията [за провъзгласяването на Съединението] на Ваше Височество се напечата в хиляди екземпляри и се раздава. Ентусиазъм неописуем. Пощата между Южна и Северна България се усилва. Обръща се особено внимание относително проходите Джумайски и Паланскии. Имаме хора, които да донасят за сичко. Запасните, благодарение на деятелността на окръжното управление, пълнят вече града и цепят въздуха с юнашки песни . . ."

Из телеграма на министъра на външните работи И лия Цанов до княз Александър, подадена в София на 8 септември 1885 г.

ЦДА, ф. 176, оп. 1, а. е. 181, л. 88

"Султанът уведомил руский посланик [Александър Нелидов], че Министерский съвет [на Османската империя] решил да изпроводи войска в Изт[очна] Румелия. Руский посланик отговорил, че въпросът е руско-европейски и подобна евентуалност може да има лоши последствия. Понастоящем уверяват, че В[исоката] Порта ще подчини своите действия на отговора, който ще получи от Европейските сили към една нейна циркулярна нота по делото [връчена на 9 септември 1885 г.] Тука дипломатическото тяло е на мнение, че въпросът ще се разгледа и реши на една конференция.

[Николай] Генович"

Шифрована телеграма на българския дипломатически агент в Цариград до Министерството на външните работи и изповеданията в София, изпратена от Пера в 12 ч. 30 мин. на 12 септември 1885 г.

ЦДА, ф. 321, оп. 1, а. е. 75, л. 111