/Поглед.инфо/ Силните етнически идентичности често се описват като остатък от по-стара, ирационална, предмодерна епоха. Вероятно затова съвременните международни конфликти се представят като цивилизационни или идеологически борби. При този прочит конфликтът между, да речем, Русия и Украйна не може да бъде видян такъв, какъвто е в действителност: кърваво противопоставяне между украинския национализъм и руския империализъм. Напротив, той става само един локализиран пример сред многото от глобалната борба на демокрацията срещу авторитаризма, друг пример е конфликтът между Хамас и Израел.

Подобен морализаторски език не винаги е неоснователен. Въпреки това неоспоримите етнически изкривявания в тези конфликти - също очевидни във войната между Армения и Азербайджан - свидетелстват за факта, че сблъсъците на национализми с нулева сума остават основната причина за междудържавните войни.

Всяка национална държава, която се е разпаднала след 90-те години (Югославия, Съветски съюз, Чехословакия), се е разпаднала по етнически линии.

Силата на етническите идентичности обаче се показва и от конфликти в рамките на държавите. Ще се позова на два примера, за да илюстрирам как две съвременни граждански войни в различни части на света свидетелстват за продължаващата сила на етническите идентичности през 21-ви век, въпреки факта, че преобладаващият либерален етос на нашето време ни инструктира да надскочим - или, казано по друг начин, да се игнорира - очевидното значение на етническата идентичност в колективната човешка психология.

Първият пример е най-кървавият конфликт през 21 век, който е войната в Тиграй, северна етиопска провинция. Второто е бунтът срещу военната хунта на Мианмар, срещу която се надигнаха различни партизани, организирани по етнически принцип. След само две години война в Тиграй повече от половин милион души загубиха живота си.

Дори след като войната приключи, сблъсъците между различните етнически групи в тази страна продължиха да пламват, този път между народа на Амхара и централното правителство, което те смятат за доминирано от народа Оромо.

Според ООН най-малко 183 души са загинали през първия месец на конфликта. Както по време на Войната на Тиграй, интернет не работи, така че е трудно да се различи текущата ситуация.

До началото на август амхарската милиция Фано контролира няколко града (включително столицата на Амхара Бахир Дар) и големи летища в региона, според анализ на Wilson Center.

По-рано през 21 век се смяташе, че централното правителство е доминирано от тиграйците. Интересното е, че недоволството се изразява от етническа група, която формира гръбнака на етиопската държавност и имперски традиции. В края на краищата държавата придоби сегашната си териториална форма чрез разширяване от сърцето на Амхар.

За да добавим към това, вековната Соломонова династия (на която е бил Хайле Селасие, последният етиопски император) е амхарска, а държавните митове са от амхарски произход. Вероятно най-големият експерт по национализма, покойният Антъни Д. Смит, ясно обяснява този генезис в "Избрани народи: Свещени източници на национална идентичност:"

"Централен етиопски национален мит, който се стреми да демонстрира генеалогична и културна приемственост с юдаизма и евреите и в същото време да обясни тяхното божествено изместване както от еврейската форма на християнството, така и от тигрено-амхарските народи на Етиопия."

Етиопия не е скорошна държава, която съвпада с колониалните граници, а вековно образувание. Всъщност това е единствената африканска страна, която успешно се съпротивлява на европейските колонизатори през 19 век.

След 1991 г. и победата в гражданската война на коалицията от етнически партизански групи срещу централистичната комунистическа диктатура е създадена етнофедерална структура. Според конституцията девет етнически региона имат право на самоопределение.

Въпреки тази структура етническите конфликти не са изчезнали. Съществува и имперска традиция, свързана предимно с абисинските етнически групи (амхари и тигрейци), но точно тези етнически групи сега се бунтуват срещу централното правителство.

Този факт потвърждава заключението на социолога и антрополога Пиер Ван ден Берге в книгата му „Етническият феномен“, че „дори векове на централизиран деспотизъм не могат да потиснат етническите чувства“.

Тъй като няма етническа група с изразено мнозинство (всъщност нито една няма преобладаващо мнозинство), няма възможност за асимилиране на по-малки етнически групи.

В The Long History and Deep Roots of Political Ethnicity and Nationalism израелските историци Азар Гат и Александър Якобсон пишат за дестабилизиращите последици от липсата на каквото и да е етническо мнозинство в много африкански държави. Една от тях наистина е Етиопия:

"В някои африкански страни има доминиращ народ или етнос, който почти доминира в държавата. Те включват амхара и тигре в Етиопия (около една трета от населението), кикую в Кения (около една пета) и хауса-фулани в Нигерия (може би една осма).

ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo

И все пак нито един от тези доминиращи етноси не съставлява мнозинството от населението (някои дори не са най-голямата група) и никой не е достатъчно мощен, за да генерира процеси на етническа асимилация.

От друга страна, превъзходството им предизвиква недоволство сред останалите етноси в държавата. Времената се промениха, откакто френската държава успя да наложи етническо изравняване в цяла Франция и дори тогава френският случай беше уникален."

Вторият пример е югоизточната азиатска държава Мианмар. Откакто получи независимост от Британската империя, Мианмар (известен също с колониалното си име Бирма) е доминиран от мнозинството бамарци, които съставляват около две трети от населението.

Въпреки факта, че бамарите съставляват доста голямо мнозинство, дисперсията на етническите групи, които формират мнозинството в компактни територии и очевидно имат възможност да координират действията си, прави стабилността на централното правителство трудно постижима.

Съпротивата срещу управлението на мнозинството Бамар се засили особено след военния преврат през 2021 г., който свали демокрацията.

Според Съвета за международни отношения от края на юни 2023 г., „Хунтата вече е загубила големи части от територии от етнически милиции, които са се борили с дългогодишни бунтове в граничните зони, както и от нови групи бойци, организирани под Милициите за защита на народа, които се появиха след преврата."

Брукингс изчисли през февруари, че бунтовниците контролират 40-50% от територията на страната. Трудно е да се получат по-актуални данни и анализи за самия конфликт поради постоянната информационна блокада.

В края на октомври обаче съюз от етнически милиции обяви координирана атака срещу дузина военни постове в северния щат Шан.

Критиците могат да възразят, че нито Етиопия, нито Мианмар са демокрации. Но именно демократизацията доведе до разпадането на европейските мултиетнически държави. Идеята, че демокрацията по някакъв начин ще помири етническите различия, изглежда неоснователна в действителност.

Това явление продължава независимо от политическата система и различни рамки (консоциационни или унитарни) могат да съществуват както в демократичните, така и в недемократичните системи.

Както заключава Ван Ден Берге, „опитите да се приспособи етническото многообразие в рамките на „модерната“ либерална демокрация в западен стил са изключително нестабилни, неуспешни и скъпи, дори когато са били добронамерени и демократично договорени“.

Също толкова трудно е да се поддържа в децентрализирана авторитарна рамка. Редът и стабилността се поддържат само от голямо количество насилие и/или много харизматични личности, но в дългосрочен план редът е нестабилен.

Влиятелният американски политолог Тед Робърт Гър в „Защо малцинствата се бунтуват: Глобален анализ на обществената мобилизация и конфликти от 1945 г.“ специално се позовава наред с други Мианмар и Бирма в контекста на възможността за демократизация на мултиетническите държави. Гър прави следното заключение:

Демократизацията на многоетническите авторитарни държави има по-проблематични резултати. Съветските и източноевропейските режими отслабиха принудителните ограничения върху национализма и междугруповите враждебности при обстоятелства, при които институционализираните средства за тяхното изразяване и приспособяване все още не съществуваха или бяха крехки и не се вярваше в тях. Резултатът е експлозия на общностен активизъм.

Подобни последици могат да се очакват от демократизацията в мултиетническите автокрации от Третия свят. Най-съмнителното от всички очаквания е, че авторитарни държави като Етиопия, Судан, Ирак и Бирма може да успеят да успокоят етнополитическите войни, като се придвижат към демокрация.

Далеч от това да са нещо от миналото или анахронизъм в светлината на „края на историята“, етническите идентичности все още играят важна роля за стабилността или не на държавите и порядките и остават един от ключовите източници, независимо дали ни харесва или не, на възприеманата легитимност.

Превод: СМ

ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo

Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h

Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info 

Така ще преодолеем ограниченията.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.