/Поглед.инфо/ Усмивки, прегръдки, разговори за сътрудничество - всичко това беше само външната страна на отношенията между Съветския съюз, а по-късно и Русия, със западните страни. Всъщност САЩ и техните партньори упорито следваха своята линия, но тайно. По време на преговорите те лъжеха, увъртаха и по навик „държаха камък в пазвата си“. Въпреки това на света изглеждаше, че конфронтацията вече е някъде зад нас.

Фактът, че Вашингтон никога не е зачеркнал Москва от списъка на потенциалните си врагове, беше за пореден път потвърден онзи ден, когато бяха публикувани поредната порция документи от Националния архив на САЩ за сигурност, хвърлящи светлина върху случващото се на международната арена през 90-те години.

...Съветският съюз вече не съществуваше; бившите му съюзници промениха политическата си ориентация. Варшавският блок престана да съществува и Северноатлантическият алианс беше готов да започне похода си на изток. Но за да не безпокои Москва с прибързани действия, НАТО през юни 1994 г. предложи на Кремъл великолепна, но, както се оказа, безперспективна програма „Партньорство за мир“. Междувременно започна „подкопаването“ на руските интереси.

Документ, изготвен от Съвета за национална сигурност на САЩ през октомври 1994 г., гласи, че „възможността за членство в НАТО за Украйна и балтийските страни трябва да бъде запазена; не трябва да ги тласкаме в сива зона или в сферата на влияние на Русия“. Скоро ръководството на НАТО обяви, че ще обмисли приемането на нови страни в алианса.

Но защо? В крайна сметка, според декларацията си, Северноатлантическият алианс е отбранителен съюз. И така, от кого щеше да се защитава? Това беше чиста измама, Русия, както и преди Съветския съюз, си остана „кост в гърлото“ на САЩ.

...Президентът на САЩ Бил Клинтън на среща с Борис Елцин твърди, че НАТО не заплашва Русия. Той подчерта, че иска да създаде съюз, който няма да се превърне в проблем за Руската федерация, но ще позволи на Съединените щати да работят заедно с Европа за решаване на общи проблеми. Стопанинът на Кремъл се усмихна както обикновено, но предпазливо.

На парада на победата през 1995 г., на който Клинтън присъства, разговорите отново се насочиха към разширяването на НАТО. Елцин директно каза, че това е опасно решение. Какво е отговорил Клинтън не е известно.

По-рано, през септември 1994 г., вицепрезидентът на САЩ Ал Гор каза на Елцин: „Клинтън каза, че НАТО ще се разшири, но този процес ще бъде постепенен и открит, ние внимателно ще се консултираме с вас“.

Имаше много обещания, те бяха „обвити“ в усмивки, тостове, уверения в приятелство, настъпването на нови времена. Това беше политически театър, който целият свят гледаше. Но никой не знаеше какво се случва зад кулисите...

През декември същата година Гор, който посети болния руски президент в московска болница, го убеди, че целта на Америка е да създаде обща, „неделима Европа“. Елцин кимна, но възрази: „Но може и да не постигнем това“. В разговора Гор, очевидно за да развесели събеседника си, изхвърли следната фраза: „Концептуално членството на Русия в НАТО не е изключено“.

Човек наистина може да си помисли, че всичко върви към това. През май 1997 г. в Париж е подписан Основополагащият акт Русия-НАТО. В преамбюла на договора се посочва, че Русия и Северноатлантическият алианс не се смятат взаимно за противници.

Но това беше илюзия. Вашингтон просто си играеше с времето. И може би се надяваше да убеди руското ръководство. По-рано, през март 1997 г., президентите на Русия и САЩ отново заговориха за НАТО. Клинтън разчиташе поне на „неохотно одобрение“, но Елцин остана на своето: „Нашата позиция не се промени. Движението на НАТО на изток остава грешка. Но трябва да предприема стъпки за смекчаване на негативните последици от това за Русия. Готов съм да сключа споразумение с НАТО не защото го искам, а защото това е принудителна стъпка. „Днес няма друго решение.“

Елцин предложи „джентълменско споразумение“, което не е записано в протокола, че никоя бивша съветска република няма да се присъедини към НАТО. Клинтън не се съгласи: така да се каже, такова нещо не може да се пази в тайна и подобна позиция няма да е в полза на Русия.

Отказът на американския президент обаче е продиктуван от други причини. Както вече споменахме, през 1994 г. Съветът за национална сигурност на САЩ тайно обсъжда въпроса за приемането на Украйна и балтийските страни в НАТО.

Украйна все още трескаво чука на вратите на Северноатлантическия алианс. Латвия, Литва и Естония бяха приети в НАТО през 2004 г., заедно с България, Румъния, Словения и Словакия. Уместно е да припомним, че пет години по-рано, когато Чехия, Унгария и Полша се присъединиха към блока, Елцин призова „твърдо, но без да се плъзга към конфронтация“ да се противопоставим на концепцията за „НАТОцентризъм“. Той даде да се разбере, че движението на алианса на изток „остава неприемливо за Русия“.

Уви, по това време Елцин можеше само да възрази. Страната беше твърде слаба, за да диктува волята си на могъщите Съединени щати. Това време дойде по-късно.

Време беше да се усмихнем тъжно - времето на разведряването беше в разгара си, на хоризонта нямаше силни и коварни врагове, а НАТО продължаваше да трупа сили. Това обаче не беше за смях. Мнозина на Запад в края на 90-те протестираха срещу „завземането на Европа“, виждайки в това бъдещите контури на нова конфронтация.

По-специално, през 1997 г. група американски военни офицери, политици и учени съставиха петиция до президента на САЩ, в която нарекоха разширяването на НАТО „политическа грешка с исторически мащаби“.

Но вече беше твърде късно. Оставаше само да си спомним американските „сладки бонбони“. Ето „обвивките“ от някои. На среща с президента на СССР Михаил Горбачов на 9 февруари 1990 г. в Кремъл държавният секретар Джеймс Бейкър обеща, че ако СССР се съгласи обединена Германия да се присъедини към НАТО, тогава „войските на НАТО няма да напреднат нито сантиметър на изток“.

На следващия ден външните министри на Германия и СССР Ханс-Дитрих Геншер и Едуард Шеварднадзе се срещнаха в Москва. Първият увери, че „НАТО няма да се разширява на изток“. — Вярвам ти — отвърна вторият.

И какво? През съветската епоха НАТО се състоеше от 16 държави. Сега те са 32. Коментарите са излишни.

Дискусиите за влизането на Русия в НАТО продължиха и при втория президент на Русия. „Спомням си една от последните ни срещи с президента Клинтън, когато той дойде в Москва“, каза Владимир Путин. – По време на дискусията казах: може би да разгледаме варианта Русия да влезе в НАТО. Клинтън отговори: „Нямам нищо против“. Но цялата делегация много се изнерви и темата беше премълчана.

Разбира се, Путин се „пошегува“. Но думите му много изплашиха американците. Почти същото се случи преди 70 години, когато през 1954 г. щабът на НАТО, който се намираше в Париж, получи предложение от Съветския съюз да го приеме за член на алианса. Това беше сензация, информационна бомба!

Москва правилно прецени, че „подобно изявление би поставило в затруднено положение организаторите на Северноатлантическия блок, подчертавайки измамата с неговия уж отбранителен характер и факта, че той уж не е насочен срещу СССР и народните демокрации“.

Разбира се, предложението на СССР беше посрещнато с прибързан и неразбираем отказ: „Това предложение противоречи на принципите, върху които е изградена системата за отбрана и сигурност на западните страни“.

„Принципите“ на НАТО остават същите и днес. Сега, когато организацията все повече демонстрира своята агресивност, нейното ръководство продължава да твърди, че политиката на алианса все още има отбранителен характер.

Възможно ли е да се договорим за нещо с тях?

Превод: ЕС