/Поглед.инфо/ Коментар на доц. Александър Сивилов в предаването „Политически НЕкоректно“

Днес 11 септември се свързва с нападението над кулите близнаци в Ню Йорк. През 1973 г. едно друго важно събитие се случва на същата дата и то е също толкова съдбоносно, колкото нападението над САЩ. Тогава демократичното управление на Чили е заменено с една от най-жестоките диктатури в Латинска Америка. Генерал Аугусто Пиночет започва политически и икономически промени, които ще доведат страната до коренна промяна – такава, която дори днес предизвиква огромни сътресения в обществото. Те започнаха през 2019 г. с масови протести и безредици и продължават и до сега с реформата на обществената, политическата и социалната система.

Странното в този случай е имиджът на Пиночет както у нас, така и по цял свят. Той е прославян от десницата като спасител на Чили от комунизма. Това логично го превръща в привлекателна фигура за всички анти-системни партии и движения в Източна Европа след нежните революции от края на 80-те и началото на 90-те години. Латиноамериканската държава е прославяна като икономическо чудо, а свалянето на демокрацията, смъртта на президента Салвадор Алиенде и мъченията и убийствата на хиляди чилийци лесно се забравят, защото Аугусто Пиночет прилага едно от най-силните оръжия на неолиберализма. Става дума за икономическата програма, създадена от бащата на монетаризма Милтън Фрийдман. Той преподава своята теория за пълно раздържавяване и навлизане на пазара във всички сфери в Чикагския университет. През 60-те години група чилийски студенти учат там и след преврата с подкрепата на американското посолство успяват да предложат на военната хунта идеята за радикални икономически реформи.

Икономиката на Чили е съсипана след като САЩ я задушават в продължение на повече от две години като спират външните заеми, саботират мините, в които се добива мед и спират доставките на резервни части за транспорта. Към септември 1973 г. инфлацията достига 240%.

Реформите на Чикагските момчета са насочени към позитивен бюджет, съкратени са всички държавни и социални разходи, приватизирани са всички предприятия, които са обществени. Основната част от образованието става отново частно, започва прилагането и на пазарни механизми в здравеопазването. Ако погледнем обаче статистиката митовете за икономическото чудо се сриват. Година след като е приложен планът на неолибералите, инфлацията стига до 376%, през 1975 г. е 340% и година по-късно пада до 174%. Най-ниското ниво, до което успяват да я свалят „икономическите експерти“ във времето до 1980 г. е 30% годишно. Цената, която плаща обществото е огромна. Ако след политическите репресии през 1973 и 1974 г. страната е напусната от около 150 хиляди души, а около 1 млн. преминават през концлагерите, от 1976 г. чилийците вече бягат от глад и безработица. Огромна вълна от икономически бежанци тръгва към Канада, САЩ, Франция, Германия и скандинавските страни. За четири години почти 600 хиляди души напускат страната. На всичко отгоре през 1982 г. Чили е ударена от икономическа криза. Всички големи частни банки са застрашени от фалит, а финансовата система е пред колапс. Безработицата отново скача до 20%. Тогава екипът на Пиночет се променя. Новият министър Карлос Контрерас предоговаря външните задължения на страната и с държавни пари спасява трите най-големи частни банки. Част от пенсиите на чилийците са източени в този момент, като тогава се налага и новата пенсионна система с частни фондове. Тя се наложи да бъде реформирана през 2002 и да бъде почти напълно заменена през 2008 г. поради пълният провал и ниските пенсии, които получаваха по-голямата част от хората.

Ако се върнем към кризата от 1982-83 г. ще видим, че чилийците вече са толкова отчаяни, че излизат на протести без да се страхуват от това, че полицията, армията и карабинерите стрелят срещу тях. Това е началото на края за диктатурата. Тя пада през 1989 г., а икономическото чудо започва след това. Реформите в периода на демократичното управление, включващи намеса на държавата в много сектори, успяват да издигнат икономиката на крака.

Резултатът от икономическото управление на Пиночет е едно от най-големите нива на неравенство в света. Богатите 10% от обществото получават над 50% от националния доход. Това е и основната причина за протестите през 2019 и 2020 г. и реформите на политическата и обществената система, които започнаха в латиноамериканската държава.

Но ние продължаваме да вярваме в чудесата на капитализма. През 90-те години чилийски специалисти помагат за нашия преход. В Чили тайните служби на Пиночет направляват промените. Конституцията има анклави оставени от диктатурата. Военните получават амнистия и не са преследвани за хилядите избити обикновени чилийци. Странно ми е как може хора, които се смятат за демократи да почитат сатрапи, които унищожават демокрацията. Всъщност, управлението на Салвадор Алиенде е опасно и за САЩ, и за СССР, защото предлага нов модел, обединяващ демокрацията и социализма. Модел, който през 70-те години е интересен и за Франция, и за Италия, и за целия Източен блок. Естествено големите искат да запазят монопола си и заради това Алиенде загива в запаления президентски дворец.

Въпреки това и днес се прекланяме на неолибералните мантри. Ако някой ви говори за приватизация просто вижте протестите в Чили. Ако ви говорят за чистия пазар вижте колко хора са под линията на бедност в Латинска Америка, която следва този модел още от 70-те. Ако някой ви каже, че е демократ, питайте го дали харесва Пиночет и защо България е единствената страна, която махна името на световно известния политик Салвадор Алиенде от булевард в квартал "Младост".

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели