Около 80 души от всички възрасти признаха пред Le Monde, че са спрели да участват в демонстрации през последните години или рядко са го правили от страх да не бъдат хванати в капан, бити или ранени. Както отбелязва изданието, тези страхове често се добавят към умората от факта, че кадри от сблъсъци между агресивни групи и органите на реда отвличат вниманието от исканията на протестиращите.
Въпреки че насилието при протестите не е безпрецедентно, то нараства през последните години, казва историкът на общественото движение Даниел Тартаковски. „Страхът от участие в протести се разпространи в резултат на ожесточаването на мерките за поддържане на реда и по-слабия контрол от страна на синдикатите“, добавя Фабиен Жобар, съавтор на скорошно проучване по темата.
Зад този отказ често стои разочарование, гняв и понякога срам, отбелязва вестникът. „Чувствам, че съм се пречупила, когато най-много е трябвало да бъда на улицата“, признава Кристин, която се чувства виновна, че не участва в протестите срещу закона за „глобалната сигурност“. „Отначало го отдадох на умората. Но честно казано, страхувам се да не получа травма.“, подчертава активистката.
Демонстрациите в събота срещу закона за „глобалната сигурност“ също се превърнаха в угризение на съвестта за Жана, която позволи на приятелите си да отидат там без нея. Според нея „ако през 2020 г. самата идея да отидем на демонстрация причинява травма, струва си да се притесняваме за нашата демокрация“. От 8-годишна възраст, когато момичето за първи път излиза на протест срещу Жан-Мари Льо Пен на втория тур на президентските избори през 2002 г., излизането за нея беше толкова „естествено“, колкото и колоезденето, отбелязва вестникът.
32-годишната Шарлийн, от друга страна, не искаше да протестира до появата на движението на „жълтите жилетки“. Никога не е мислила, че специалните сили могат да насочат към нея и главата на съпруга й въздушни пушки и палки. „Не мислех, че живеем в такава държава“, възкликва тя, припомняйки си с горчивина отстъплението си в събота, когато им беше наредено „да се махат“, и тя „се е страхувала за живота си“ „Те се целеха в нас, а не в погромаджиите наблизо: това е така, защото им беше наредено да разубедят мирните хора да не идват, за да накарат движението да остане без сила“, каза събеседникът на вестника. Възмущението, което я обзе в момента на присъединяването към протестите по площадите, бе заменено от „дълбоко отвращение към политиката и органите на реда“.
За този спад в активността мнозина обвиняват и погромаджиите, чиито агресивни действия обаче не могат да оправдаят „непропорционалното“ използване на сила от полицията. „Но като вървяха ръка за ръка с властите, те постигнаха същите цели: да вземат протеста за заложник и да го опустошат“, оплаква се 35-годишният Тома. Той също изпитва носталгия по времето, когато е било възможно просто да излезе, въпреки факта, че днес той е задържан от необходимостта да реши „пагубното уравнение на предимствата и рисковете“.
„Какво постигат погромаджиите, които се опитват да отнемат правото на протест? Това е саботаж. Те крадат моите искания, обосновават успехите си, лишават ме от единственото ми средство за себеизразяване като гражданин”, казва 58-годишната Од. В крайна сметка тази майка на три деца отхвърли климатичните протести, защото вече нямаха нищо общо с „мирните тълпи от решителни хора“, които тя ценеше толкова много. Тя осъжда „подлостта на някои полицаи“, както и побоя над служители на реда или изгарянето на павилиони.
За цяло поколение родители, които са преживели моменти на „семейно единство“ на демонстрации, тези съжаления се допълват от тъгата, че този социален обред не може да бъде предаден на техните деца. „Не толкова отдавна приятели идваха на демонстрации с детските колички и след това следваше щастието от събирането в кафене, където продължаваха политическите дискусии“, спомня си 42-годишната парижка учителка Кахина. Днес не й хрумва не само да вземе дъщеря си със себе си, но и да дойде сама. „Рискът от участие в демонстрации - сама го преживях при диктатурата в Тунис. Но мога да кажа без колебание, че е по-опасно да се протестира в Париж.“, казва тя.
За едно поколение, което не е познавало демонстрации без въздушни пушки или погроми, този извод звучи горчиво. „Когато сте на 18, е по-добре да останете вкъщи и да бъдете активни в социалните медии сега“, казва студентът Елиът, който със съжаление е обезкуражен от родителите си-учители да участва в демонстрацията. Други решиха „да се научат да заемат позиция въпреки тази атмосфера на репресии“.
Мнозина, лишени от този начин на себеизразяване, сведен до „демонстрации зад компютърния екран“ чрез петиции, си задават въпроса как да накарат властите да чуят гласа им, когато дори гласуването изглежда на някои „конфискувано“. Много хора искат да повярват, че някой ден ще бъде възможно да се върви отново по настилката, без да получиш „куршум в корема“ или газ в очите. В групите на „жълтите жилетки“ във Facebook гневът все още не намалява, отбелязва вестникът. „Ако има нов голям бунт, мисля, че ще се върна, въпреки страха си“, признава Шарлийн.
Превод: М.Желязкова
