Планът за стимулиране на европейската икономика, приет от Европейския съвет на 21 юли, не заслужава ентусиазма, който предизвика и представлява поредната „европейска илюзия“, казва Кристоф Рамо, икономист от Центъра за икономика в университета Сорбоната.
Както отбелязва авторът, в течение на десетилетия в Европа господства мнението, че националните държави не са способни на нищо и спасението може да дойде само от обединена Европа. Междувременно Европейският съюз е джудже по отношение на бюджета, припомня експертът. Редовният й бюджет, с изключение на плана за стимулиране, е €165 млрд годишно за 27-те страни членки - само половината от пенсионния фонд на Франция.
Както обяснява авторът, във всички страни по света държавните разходи се състоят от две основни позиции: обществени услуги и социална защита. ЕС обаче няма собствени медицински сестри, няма полицейски комунални служби. Освен това Европейският съюз не изплаща пенсии, семейни обезщетения или обезщетения за безработица. „Европейският съюз всъщност представлява набор от неолиберални правила, насочени към натрапване на либерализирани финанси, свободна търговия, данъчна конкуренция, прехвърляне на държавните услуги към частния сектор, изплащане на пенсии и т.н.“, отбелязва икономистът.
При това, въпреки че здравната криза, причинена от пандемията Covid-19, показа, че публичният сектор е не по-малко важен за икономиката от частния и е необходим за решаване на проблеми от обществен интерес, ЕС по никакъв начин не ревизира правилата си, отбелязва авторът. Така че, във време, когато повечето европейски държави бяха поставени под карантина, еврокомисарят по конкуренцията Фил Хоган не пропусна да напомни, че връщането на производството в Европа трябва да остане „изключение“ и Европейският съюз все още трябва да бъде „отворен за целия свят“.
Европейският съюз принуждава своите членове към социална и данъчна конкуренция, а единната валута само засилва съществуващите ограничения. По този начин, благодарение на промишлената политика, приета още при Бисмарк, Германия се възползва от ниския курс на еврото и получава прекомерен търговски излишък. От друга страна, за страните от Южна Европа, включително Франция, курсът на еврото е твърде висок, което води до тяхната деиндустриализация и масова безработица. Освен това кризата, предизвикана от пандемията, само засилва този дисбаланс, което отново поставя еврозоната на ръба на колапса.
Въпреки че Европейската централна банка се зае да купува държавни облигации, този подход е „стратегия на въже, поддържащо обесения“, отбелязва експертът. ЕС малко отслабва "юздата", за да поддържа собствените си неолиберални правила, които допринасят за икономическия и социален регрес в страните от Юга.
Планът за стимулиране на европейската икономика се ръководи от същия подход, смята икономистът. От €750 млрд, отпуснати за икономическото възстановяване, €360 млрд са възвращаеми заеми, които не носят никаква полза. Около €390 млрд са отпуснати за субсидии, от които €78 млрд са обичайното преразпределение на разходите.
Като се има предвид, че ръстът на бюджетния дефицит поради здравната криза ще възлиза на около 10% от БВП през 2020 г., а европейските субсидии ще започнат да се разпределят едва от 2021 г., те ще бъдат удължени за три години (тоест 30% от тях ще бъдат получени едва през 2023 г.), планът за стимулиране ще осигури само 0,7% от европейския БВП. По този начин €13 млрд обявени ежегодни субсидии за Франция ще отговарят на 1% от държавните разходи.
Що се отнася до ресурсите, от които ще трябва да се плаща общоевропейският заем, за сега те остават неосезаеми. От конкретните инициативи е известно за въвеждането на данък върху пластмасовите торбички от 2021 г., останалите - данък върху въглеродните емисии на граничните пунктове, данък върху дейността на цифровите гиганти или данък върху финансовите транзакции - съществуват засега само на ниво обсъждания.
Освен това „европейската илюзия“ се подхранва от вярата, че националните държави са остарели, отбелязва авторът. Да мислиш така означава да забравиш, че последната империя в Европа се разпадна през 1991 г. с разпадането на СССР и оттогава за първи път от хилядолетия всички народи по света живеят в национални държави, каза експертът. Разбира се, териториалните конфликти продължават да съществуват, но никоя държава вече не демонстрира имперски политически претенции за завладяване на огромни територии.
„Националните държави са съвременници на демокрацията, исканията за независимост на народите“, отбелязва експертът и добавя, че Брекзит се е превърнал в нещо като напомняне за това, което е преди всичко израз на волята на британския народ и увереността им в способността им да контролират собствената си съдба.
Европейският съюз трябва да служи на социалните национални държави, а не да действа като инструмент за унищожаването им, подчертава Рамо. Това според него би позволило на ЕС да възстанови легитимността си в очите на хората. Това обаче предполага промяна в правилата му, а не засилване, както се случва по отношение на подкрепа на икономиката, заключава авторът.
Превод: М.Желязкова
