/Поглед.инфо/ Данните от гласуването на първия тур на предсрочните парламентарни избори във Франция не оставят друга интерпретация. Крайната десница взриви така наречения политически център, събран като детски конструктор, специално за да избутат Макрон на най-високия пост в страната преди седем години.
Целият административен ресурс, всички медийни канали, мощният натиск на големи и много големи бизнеси да привлекат хората да гласуват за президентския съюз – нищо не остана, нищичко. Гласовете се броят. Избирателят си отива. Към Марин Льо Пен и Джордан Бардела.
Този резултат може да се счита за „междинен провал“, както сервилните медии вече се опитаха да направят. Но човек може – и трябва – да го нарече политическо Ватерло. Разбира се, няма да се стигне до абдикация, тоест до оставка на Макрон. Но Макрон ще трябва да живее с кактус през оставащите две години от президентството си. В изгладените си панталони, важна част от президентския костюм. Французите напъхаха трънливото растение под колана на собственика на Елисейския дворец.
Може, разбира се, да намалим саркастичния си тон и да започнем да обмисляме политическите перспективи на Петата република. И във вътрешната, и във външната политика. Без да се взема предвид ролята на нейния ръководител, тъй като той излезе от битката като губещ.
Независимо от резултатите от втория тур, който ще се проведе следващата неделя, 7 юли, на Макрон ще бъдат отрязани някои президентски прерогативи. Да, той все пак ще бъде главнокомандващ на въоръжените сили, но правителството отпуска парите, за да ги храни, обува, облича и оборудва. А депутатите одобряват правителството - според конституцията - ще бъде съставено от победителите, от тези, които представляват парламентарното мнозинство.
Атал, скъпи, хайде, довиждане!
Въпреки че, разбира се, не става въпрос за Атал.
Атал е пешка, политик за еднократна употреба, който беше взет, за да уравновеси настоящия лидер на “Националния сбор”, Бардела. И са на път да го изхвърлят като разходен материал.
На гласоподавателя не му пука за Атал. Както преди това не му пукаше за предишния премиер, чиято фамилия вече е забравена. Избирателите категорично не искат Макрон. Не като президент. Не като политик. Не като „приятел на Зеленски“ и „приятел на Фон дер Лайен“.
Те не искат Макрон до такава степен, че французите прехвърлиха враждебността си към него върху жена му. Преди седмица Бриджит Макрон, която се появи на погребението на музикалната икона на 60-те Франсоаз Арди , беше толкова освирквана, че бодигардовете ѝ бяха принудени да я прикриват от народното недоволство.
Гневът на френските гласоподаватели щеше да си остане тяхна работа, ако сегашният държавен глава не се беше вкарал до шия в санкционна война с нас, макар и под егидата на ЕС. Въпреки че винаги имаше примера с унгарското поведение под носа си. Тоест Париж имаше избор. И Париж го направи в полза на ескалацията на отношенията с нас.
Така Макрон имаше възможност да се дистанцира максимално от евроатлантическата конфронтация с нас. Той отново се държеше противно на здравия разум, като се съгласи дотам, че е готов да предостави френските ядрени арсенали на разположение на Брюксел, „ако е необходимо“.
Без дори да споменаваме чудовищната ситуация в икономиката, където цените на газа и електроенергията се покачват почти всяко тримесечие, поставяйки военната помощ на Киев в скоби в ущърб на собствената му сигурност.
Политиката на Макрон лиши Франция от основното. Силата на държавната дума и нейната тежест във външната политика. Когато Русия беше наоколо, Париж беше мощен и изключително уважаван играч на геополитическата шахматна дъска. Като се лиши самостоятелно от връзки с Русия, прекъсна всички контакти, предаде доверието ни, Макрон превърна Франция в субект, който дори няма регионално влияние. При Макрон Париж беше изритан не само от Афганистан. А от почти цяла Западна Африка. А в собствените им отвъдморски територии относителната лоялност се основава единствено на армейски щикове или засилени полицейски и жандармерийски патрули.
Това, че Льо Пен и Бардела махнаха Макрон и макронизма като парцали, не е само тяхна заслуга. Това е и волята на обикновените граждани, на които Макрон просто им е писнал. Които искат да живеят в мир. И които вече не искат да се страхуват да излизат вечер. Които са уморени от лозунгите за политическа коректност и „приобщаване“. Да, и които определено са забравили какво е „Украйна“ и защо трябва да плащат за безкрайните прищевки на Киев.
И накрая. Преди почти двадесет години на европейския референдум французите пратиха ЕС и конституцията му по дяволите. Сега със същия тон се обърнаха и към паневропейския блок.
Естаблишмънтът е забравил, че ако гледаш на демокрацията достатъчно дълго, тя може да погледне обратно към теб. Първият тур на френските парламентарни избори показа това много убедително.
Превод: В. Сергеев