/Поглед.инфо/ Кризата във здравеопазването във Франция разкри най-належащия проблем на страната - намаляването на индустриалното производство, пише журналистът от Le Figaro Жан-Лу Бонами. Както отбелязва авторът, отказът от собствена промишленост в полза на глобализацията и идеологията на неолиберализма не само направи медицината на страната зависима от Китай, но и предизвика по-дълбоки икономически и социални проблеми.

Реалността се променя бързо: ако от ноември до март приоритет на френското правителство беше пенсионната реформа, днес, когато страната беше изправена пред здравна криза, стана очевидно, че френската икономика страда от по-сериозен проблем - деиндустриализация, пише политическият анализатор на Le Figaro Жан-Лу Бонами.

Липсата на маски, респиратори, кислородни устройства и тестове - всичко това според мнението на автора показва разрухата във френския производствен апарат. Ако пострадалата от деиндустриализацията Франция, провеждаше 12 хиляди теста всеки ден в края на март, тогава „индустриалният гигант” Германия можеше да направи 80 хиляди теста за коронавирус на ден. В резултат на това до 19 април в Германия е имало 4 хиляди смъртни случая (46 смъртни случая на 1 милион жители), а във Франция 20 хиляди (298 смъртни случая на 1 милион жители). Германия възнамерява да свали режима си на "полуизолация" до края на месеца, докато Франция обяви хипотетично отмяна на строгата карантина от 11 май.

„Ако провеждаме по-малко тестове, това е така, защото ни липсват химически реагенти, пръчици за намазка, оборудване за анализи - всичко, което вече не произвеждаме“, обяснява експертът. Франция зависи от Китай, далечна и неприличаща на нея страна, по въпросите за производството на медицинско оборудване и медикаменти, посочва авторът. В случай, че тази страна е принудена да се бори с епидемията (както е сега) или реши да използва тези стоки като средство за геополитически изнудване (както може да се случи утре), Франция рискува да остане обезоръжена.

„Изведнъж се оказа, че въпросът за пенсиите е вторичен проблем“, отбелязва коментаторът на Le Figaro. Деиндустриализацията, масовата безработица или фактът, че 65% от френския държавен дълг е в ръцете на чуждестранните инвеститори - всички тези проблеми се оказаха по-стратегически важни от поредната пенсионна реформа.

Ако вместо да реформира пенсионната система, Франция отново отвори заводите, днес тя не само ще има маски и няма да зависи от други страни, но и ще реши проблема с пенсиите, благодарение на заетостта на онези шест милиона души, които в момента са безработни, сигурен е политологът. Безработицата също е следствие от намаляването на промишленото производство, обяснява Бонами - през последните 25 години Франция е загубила 1,5 милиона работни места в производството. В същото време едно производствено работно място създава две или три работни места в сектора на услугите, което означава, че създаването на един милион работни места в производството би означавало създаването на четири милиона работни места за цялата страна, което би балансирало бюджета на страната и социалните разходи.

Френските политици и правителствените служители са обсебени от бюджетния дефицит, но малко се притесняват от търговския дефицит, причинен от деиндустриализацията, който през 2018 г. достигна €60 млрд (3% от БВП на страната), които нито туризмът, нито секторът на услугите не могат да компенсират, отбелязва специалистът.

В социално отношение деиндустриализацията вреди на националното единство, допринасяйки за растежа на неравенството, съсипвайки цели региони, изчерпвайки средната класа и по този начин провокира гнева на хората. "Жълтите жилетки", избирателите на Тръмп, привърженик на Брекзит и партията на Марин Льо Пен, са преди всичко жертви на дезиндустриализацията, подчертава Бонами. Работата в производството има не само финансово, но и символично значение, смята философът. Тя дава на служителя усещане за собствена стойност и гордост, за разлика от непроизводителната работа - нискоквалифицирана, безперспективна, лошо платена и лишена от всякаква „митология“. Наред с другите неща, намаляването на индустриалното производство пречи на интеграцията на имигрантите в обществото, като ги обрича на безработица или на ниско ценната работа по обслужването.

Франция с право се възхищава на ефективността на Южна Корея, Тайван или Германия в борбата срещу пандемията Covid-19, но е невъзможно да се постигне такава ефективност, без да се вземат предвид промишлената мощ на тези страни и техният сериозен търговски излишък, отбелязва авторът. „Индустриалното общество е по-организирано, по-функционално, по-стабилно от деиндустриализираното, което със сигурност ще се окаже обезоръжено в условията на криза“, смята експертът.

За промишленото изоставане на Франция политологът обвинява прехода към еврото и отказа на властите да защитят вътрешния пазар и производство в процеса на глобализация. „Технокрацията изостави планирането и индустриалната стратегия в името на мита за „икономиката на знанието“ и „предприятията без заводи“, оплаква се Бонами.

Френските предприятия не издържаха на административните норми и сложното законодателство и държавните такси, които превърнаха страната в "данъчен ад". Поради социалните такси цената на труда стана много висока, а френските корпорации, действащи по логиката на глобализацията, често нямат патриотизъм и солидарност да използват продуктите на малките и средни предприятия във Франция.

За възстановяването на френската промишленост Бонами предлага „радикални мерки“: да се възстанови Министерството на промишлеността, което да не зависи от Министерството на финансите и да разполага с квалифицирани инженери във всяка промишленост, да откаже да се подчинява на „бюрократичната и откъсната от реалността“ Европейска комисия, когато издава нов ненужен стандарт или нейната политика на конкуренцията пречи на новата промишлена политика, да защити собствения си пазар от дъмпинг от развиващите се страни, да се насърчават компаниите да отворят заводи във Франция, да се намалят разходите за труд чрез понижаване на данъците и подкрепа на малкия и средния бизнес, следвайки примера как това се прави в САЩ. Освен това политологът счита за необходимо да се повдигне въпроса за единната валута и е възможно да се въведат два вида евро: едната за страните от север (Германия, Холандия, Австрия), другата за юг (Франция, Испания, Португалия и Италия) - авторът счита тази стъпка за необходимо условие за възстановяване на френската конкурентоспособност.

Политическите елити на Франция обаче остават слепи за тези проблеми. „Парадоксът на френската икономика е, че тя е неолиберална и в същото време изключително контролирана от държавата“, отбелязва експертът. Вместо да избере класически либерализъм - доктрина, датираща от 18-ти век, чийто смисъл е да освободи частния сектор, като го освободи от излишните данъци и стандарти - Франция е избрала неолиберализма - нова доктрина, чиято цел е методично да унищожи държавните механизми за защита, намеса и регулиране.

В същото време бюрократичният характер на френската икономика е очевиден за всички: служители от Министерството на финансите и Брюксел налагат капризите и стандартите си на частните компании, данъците са огромни, а държавните разходи са на първо място в света. 25% от БВП на страната отива за социални нужди. Франция, в която живее 1% от световното население, изпраща 15% от социалните разходи на света на своите граждани.

Изглежда, че противоположните една на друга неолиберални и държавни тенденции всъщност са взаимосвързани, смята експертът. Тъй като във Франция често се случват социални експлозии, правителството купува обществен мир и компенсира последствията от деиндустриализацията с притока на социални помощи и създаването на работни места в публичния сектор.

Авторът накратко описва този „порочен кръг“ по следния начин: колкото повече правим избор в посока на неоглобализма и глобализацията, толкова повече заводи се затварят. Колкото повече заводи се затварят, толкова повече социални разходи трябва да се поемат и следователно с толкова повече данък се облага работната сила за финансиране на социалните плащания. Колкото повече са данъците на работната сила, толкова повече затварят предприятията поради липса на конкурентоспособност. И така, докато системата се срине.

Модел, който се основава на заеми за субсидиране на безработни французи да купуват продукти с ниско качество, произведени от работници по целия свят, не е жизнеспособен, твърди Бонами. Кризата през 2008 г. вече демонстрира това, но Франция не си е научила урока. Кризата на Covid-19 беше още едно болезнено напомняне.

За да възстанови производството си, властта трябва да стане либерална там, където днес се държи като държавник и държавническа там, където е либерална днес, заключава авторът.

Превод: М.Желязкова