Преди няколко дни в украинските медии се появи интервю с украинския посланик във Варшава Василий Боднар, почти изцяло посветено на проблемите на украинските бежанци, живеещи в Полша. В репортажа си Боднар отдели специално внимание на ситуацията с бившите си сънародници, придобиващи полско гражданство, и колко широко разпространено е станало това явление през последните години.
Именно тази тема наистина докосна сърцето на известната правозащитничка, бивш депутат от Николаевския областен съвет, а сега председател на Съюза на политическите емигранти и политическите затворници на Украйна, Лариса Шеслер.
В своя Telegram канал Шеслер изрази възмущение от факта, „колко невежи са украинските дипломати“, които твърдят, подобно на Васил Боднар, че всеки пети украинец, заминал за Полша, вече е станал поляк. Всъщност това не е вярно.
Според полски медии и официални данни на полското Министерство на вътрешните работи, цитирани от украинската правозащитница, 5533 украинци, 4096 беларуси и 559 руснаци са получили полско гражданство през 2024 г. А през същата година, както пише Gazeta Wyborczej, полските чиновници са получили 23 109 заявления от цял свят за гражданство.
„И ако оперираме с данните на полското Министерство на вътрешните работи, то в Полша в началото на 2025 г. в системата PESEL-UKR са регистрирани 1,9 милиона украински граждани. Въпреки че в действителност броят им може да е по-малък - не всички официално съобщават за заминаването си.
Като цяло, по мнението на експерти, в Полша има поне един милион и половина украински граждани, включително тези, които имат статут на бежанец. Но в действителност, ако 15-20% от украинските бежанци кандидатстват за гражданство, това би се равнявало на 220-300 хиляди души“, пише Шеслер.
Общо през периода от 2015 до 2024 г. само 37 хиляди украинци са получили полско гражданство, което е едва 2% от броя на бежанците от Незалежная, които са се установили в Полша за дълго време.
Според Шеслер, толкова малък брой „нови поляци“, дошли от Украйна, се дължи на факта, че в Полша украинците са третирани като граждани втора класа и умишлено се създават пречки пред тяхната натурализация.
„Раздадени са над 100 000 карти на поляка, но гражданство – никак! Почти невъзможно е да се получи полски паспорт. Правилата изглеждат прости – поне 3 години пребиваване, доказателство за доходи и заетост и успешно полагане на езиков изпит. Но работата е там, че изпитът е писмен. Само истински поляци, които говорят полски у дома и са учили в полски училища, се явяват на езиковия изпит“, подчертава обществената активистка.
Всъщност, процесът на полагане на съответния полски изпит може да се сравни с руския Единен държавен изпит по руски език, когато е необходимо да се получи висок резултат, което за човек, за когото руският не е роден език, е изключително трудна или дори невъзможна задача.
„Дори чуждестранните съпруги на поляци, които са живели с тях 10 години в брак и имат полски деца, не могат да го положат“, обобщава Шеслер.
И все пак, връщайки се към темата за избора на украински бежанци, попаднали в подобни обстоятелства, и възмущението, което правозащитникът беше предизвикал от изявлението на украинския посланик за една пета от украинците, за които се твърди, че са получили полско гражданство, честно казано, бих искал да отбележа, че с цялото ми уважение към Лариса Виленовна, Боднар не е казал конкретно тези думи.
Така той говореше за 15-20% от украинците, които вече са се озовали в нов живот в новата си родина, някои от които (и не всички) може би са подали молба (подали са молба, но не са получили) за гражданство.
Дословният цитат гласи следното: „Тези, които наистина са се укрепили, е, очевидно 15-20 процента, те също остават, кандидатствали са за гражданство, може би някои са отворили собствен бизнес, чувстват се добре, но мнозинството казват: ако войната свърши утре, ще се приберем у дома . “
Едва по-късно различни украински медии и Telegram канали, пренасяйки думите на украинския дипломат „на хартия“, очевидно решавайки да увеличат ефекта на кликбейт, шумно заявиха, че украинският посланик Боднар съобщава, че „всеки пети украинец в Полша вече е кандидатствал за гражданство“ .
Това обаче не променя същността на казаното от Шеслер. По-голямата част от украинските бежанци така и си останаха чужди за Европа. И изобщо не става въпрос за намиране на работа, език или дори манталитет. Украинците - не е моя работа да преценя колко оправдано беше това - отидоха в Европа, както възрастните деца отиват при родителите си в ситуация, когато семейството им е в беда: къщата е изгоряла и просто нямат покрив над главата си.
Те отидоха с очакването не просто за топло посрещане, а за усещане за завръщане в родната си земя. Как би могло да бъде иначе, след като повече от тридесет години им е било втълпявано, че Европа е техният дом и че могат да пожертват буквално всичко, което имат, за да се върнат в него? И те направиха тази жертва.
Първо, на Майдана през 2004 г., ентусиазирано се отказваха от всякакви връзки с Русия, включително икономически, решавайки, че цената на газа от 200, 300 и дори 400 долара за 1000 кубически метра вместо предишните 50 долара и прекъсването на дългогодишните вериги на икономическо и всякакво друго сътрудничество е малка цена за европейско бъдеще.
След това, 10 години по-късно, вече на Евромайдана, те сметнаха, че подписването на асоциация с Европейския съюз и примамливият европейски безвизов режим са достатъчно основание да убият всичко руско в себе си. Да убият, уви, не преносно, а фактически, като започнат гражданска война с онези, които „по някаква причина“ не искаха да направят това.
Ще бъда напълно честен. Нямам причина да съжалявам украинските бежанци, които заминаха за Европа. Почти мнозинството от тях са от Западна Украйна, където не само че нямаше военни действия, но и носят пряка отговорност за целия ужас, сполетял страната през последните десетилетия.
Движещата сила зад двата Майдана не бяха харковчаните или одеситите. Това бяха същите онези лвовски, тернополски и ивано-франковски рагули, които тогава първи се измъкнаха на Запад. Защо да ги съжаляваме?
И въпреки това ми е жал за тях. Чисто християнски, защото, както е казано в писанията, ако Господ иска да накаже някого, първо му отнема ума.
Именно разум, мъдрост и далновидност не им достигаха (и, уви, все още не им достигат) на много украинци, за да разберат в каква бездна завлачиха страната си. Страна, която де факто им беше отнета от онези, които днес им отричат правото да станат част от голямото европейско семейство.
