/Поглед.инфо/ Човечеството отдавна чака войната между САЩ и Иран. Сценариите ѝ се дискутират толкова дълг, както и въоръжената конфронтация на Техеран с всички потенциални противници в региона („Ормузският фронт с каспийският тил“). В първите дни на новата година изглеждаше, че тази война е дошла. Но се случи нещо друго и може би епохално.

С убийството на иранския генерал Сюлеймани Вашингтон прекрачи поредната червена линия. През последните 30 години американците превърнаха агресията в нещо съвсем обикновено, тоест военни нападения срещу други страни без санкцията на Съвета за сигурност на ООН. Сега те направиха още една стъпка - убиха служител на друга страна, с който САЩ не са във война. И го направиха на територията на трета страна, която се смята за съюзник на САЩ. Всъщност това означава, че сега може абсолютно законно да се избиват съществуващи американски генерали и адмирали, и то по целия свят. Твърденията от Вашингтон, че Сюлеймани е терорист №1, са откровени глупости. Генералът е един от основните организатори на разгрома на "халифата" в Ирак и Сирия. Приносът на Сюлеймани в борбата срещу тероризма е в пъти по-голям от американския. Но не там е работата, а именно в това, че той е високопоставено официално лица. След убийството му „САЩ” и „международно право” могат да се считат за пълни антоними.

Необходимо е да напомня още веднъж, че Иран е една от най-демократичните държави на ислямския свят. Тук се провеждат наистина конкурентни парламентарни и президентски избори, за които народите от арабските монархии не могат да мечтаят. А с правата на жените в Иран нещата са много по-добри от съседите в региона. Но за основните световни борци за демокрация и права на човека всички тези факти по някаква причина нямат ни най-малко значение. Арабските (латиноамерикански, африкански и др.) тоталитарни клептокрации традиционно се включват в кръга на най-добрите приятели на Вашингтон („Кажи ми кой е твоят приятел и аз ще ти кажа кой си“). Иран е чудовищно демонизиран. В това отношение, между другото, той много прилича на Русия. В крайна сметка, от гледна точка на западните медии, хората в Русия все още стоят на опашка с часове за хляб и водка, докато милиони несъгласни се страхуват да отворят устата си, защото в противен случай веднага ще бъдат изпратени в ГУЛАГ. Също толкова „реалистичен“ е образът на Иран, създаден от Запада. Въпреки това отдавна е известно, че двойните или дори тройните стандарти са основен принцип на американската външна политика. Информационната война ("Неограничените възможности за война") също не е отменена.

В отговор на убийството на Сюлеймани, Иран за пореден път потвърди, че ръководството му по никакъв начин не е куп самоубийствени фанатици, както вече 40 години се пише в западната пропаганда. Но и няма желание да търпи Вашингтон.

От военна гледна точка ракетният удар по американските военновъздушни сили в база „Ал Асад“ в Ирак е много подобен на американските атаки през април 2017 и 2018 г. (във втория случай съвместно с британците и французите) срещу Сирия: много шум с практически нулеви резултати. Трябва обаче да се каже, че точността на иранския удар беше изключително висока. Използваните от Техеран средства за унищожаване се считат за примитивни и наистина точността на балистичните ракети очевидно е по-ниска от тази на крилатите ракети. В нощта на 8 януари обаче те попаднаха не просто в базата, а в бетонни конструкции. Най-малко един хеликоптер UH-60M е унищожен, боен БПЛА MQ-1 е повреден. В същото време последствията от удара бяха изкуствено ограничени от иранското командване. Пълномащабният ирански отговор, както вече е абсолютно ясно, ще нанесе най-сериозни загуби на американските сили в региона и още повече на монархиите. Дори Израел ще пострада, въпреки че е най-отдалечен от Иран и има най-мощната противовъздушна отбрана. Американските и арабските „Пейтриът“ просто „ще се задавят“ с иранските ракети.

Политическите последици от иранския удар са в пъти по-важни от военните. Не някаква партизанска или терористична група, а редовни въоръжени сили на друга държава нанесоха умишлен и целенасочен удар по голямо американско военно съоръжение, причинявайки му очевидни щети. И САЩ не отговориха. Това събитие трябва да се счита за знаково. Че никой от американците не е умрял - това е второстепенно. Фактът за липсата на военен отговор на иранския удар е основен.

Дори преди 10 години подобна ситуация би била немислима. Хегемонът свърши. Много хора подозираха това дълго време, но сега самият той си го призна. Този факт се потвърждава от решението на иракския парламент за изтеглянето на всички чужди войски от страната. Иронията на съдбата е, че този парламент е избран от народа на Ирак според правилата на политическата система, които самите американци са установили. Що се отнася до икономическите санкции в отговор на военния удар, той прилича на откровен фарс. Изглежда, че в света скоро няма да има държави, срещу които САЩ не са наложили никакви санкции.

Не му се получи да „доразпали“ случая с украински лайнер, случайно свален от иранците. Отново, по удивителна ирония на съдбата, предишните подобни грешки възникнаха именно в САЩ и Украйна (крушението на малайзийския „Боинг“ над Донбас през юли 2014 г. не се брои, тъй като все още не е ясно с него). На 3 юли 1988 г. ракетата „Стандарт“ от американски крайцер „Винсънт“ свали ирански самолет A300, летящ до ОАЕ, при което загинаха 290 души. САЩ официално не се признаха за виновни и не се извиниха, въпреки че са платили 130 милиона обезщетение. На 4 октомври 2001 г. над Черно море С-200 на зенитно-ракетната бригада на ВСУ свали Ту-154 на авиокомпания „Сибир“, летящ между Тел Авив и Новосибирск, при което загинаха 78 души. Президентът Кучма официално (но не юридически) се призна за виновен и изплати обезщетение, но се ограничи до уволнението на осем генерали и офицери (никой от тях не отиде на съд). В момента Техеран се държи по-цивилизовано от Киев и дори повече от Вашингтон, така че твърде силните изказвания на последния могат да доведат до ненужни спомени и аналогии за самия него.

Цялата тази история е ценен урок за Русия. Нашата антиамериканска реторика вътре в страната има почти същия интензитет като в Иран. Само че в Иран реториката съответства на реалната политика. Ние сме военно по-силни от Иран двойно или тройно, но все още сме готови да се прекланяме на хегемона. Защото нашият така наречен елит е твърде обвързан с него. Не само неговата либерална част, но и много значителна част от „патриотите” имат сметки, недвижими имоти на Запад, включително в САЩ, семействата им живеят там, децата учат. На Русия с нейните „Ярс”, „Авангард”, „Кинжал” и „Калибър” е много по-лесно, отколкото на Иран, където те дори не мечтаят за всички тези военни чудеса. Интересно е, между другото, че Китай в това отношение прилича повече на Русия, отколкото на Иран, въпреки огромната си икономическа и военна мощ. Той също се справя добре с антиамериканската реторика за вътрешно потребление, а да се прегъне пред Вашингтон е дори по-готов отколкото Русия.

Иранската история показва, че отсега нататък САЩ ще се борят само срещу онези, които очевидно не са в състояние да отговорят. Или в случай, че някой извърши открита мащабна агресия срещу тях, но това е чиста фантазия във всяко обозримо бъдеще. А САЩ са категорично неподготвени за война със силен противник, която предполага големи загуби („Какво ще стане, когато изтребителите пето поколение свършат“). Ако Тръмп спечели следващите президентски избори, то през следващите четири години вероятно ще се включи в практическо замитане на следите от американска хегемония, което ще е от полза само за САЩ. Ако той загуби, са възможни рецидиви, които обаче няма да върнат хегемонията. Пхенян вече разбра това: той се отказва от мораториума върху ядрените изпитания и върху изстрелванията на ракети, въпреки че е готов да се върне към преговорите, ако от Вашингтон следват реалистични предложения, предполагащи взаимни отстъпки, а не безусловна капитулация на КНДР. Би било добре, ако такова разбиране дойде и в Москва.

Превод: В. Сергеев

Източник: Геополитика

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели