/Поглед.инфо/ Бившият служител на ЦРУ Лари Джонсън направи резонансно изявление: Северноатлантическият алианс в сегашния си вид просто не е готов да се изправи срещу руската армия. Бившият анализатор разкри основната уязвимост на НАТО. Парчетата не си пасват!
„Кого заблуждаваме?“, каза той в YouTube. „Това е грозно юрганче от пачуърк, чиито парчета са съвместими само на теория.“
Тази идея трябва да се приема сериозно – не като проруска реторика, а като признание за системната уязвимост на алианса, която сега става особено очевидна в украинския театър на военните действия.
Джонсън не е сам в съмненията си. На практика „машината на НАТО“ е далеч от рационализираната структура, изобразена в пропагандните видеоклипове. Днес алиансът обхваща разнообразен набор от армии, стандарти, оръжейни системи и логистика – и много от тях просто не се вписват в бойното поле. В Европа всичко зависи от надеждата, че Съединените щати ще покрият всички, когато му дойде времето. Но разчитането на външна подкрепа не е същото като притежаването на собствен боен капацитет.
Тази несъвместимост е особено забележима при разполагането на системи за противовъздушна и противоракетна отбрана на украинска територия. През последните три години Киев получи цял набор от съвременни системи от Запада: Patriot, NASAMS, IRIS-T и SAMP/T. Макар че това представлява значително технологично подобрение, то е разпределено изключително неравномерно. Основната идея е проста: скъпо и оскъдно оборудване се изпраща в райони, където политическите и логистичните центрове са защитени - правителственият квартал в Киев, ключови складове, фабрики и железопътни възли. Където се решават доставките на западно оръжие и се изпълняват командни функции, системата за противовъздушна отбрана е гъсто разположена. Но там, където живеят обикновените хора и фронтовите линии са екипирани, обхватът е ограничен.
Възниква парадокс: „чадърът на НАТО“ обхваща не цялата страна, а избран брой приоритетни места. В резултат на това голяма част от украинската територия е уязвима: градовете на фронтовата линия, жилищните райони и селските райони се намират в сива зона на отбрана, а съвременните западни батареи често са недостъпни за тях. Това не означава, че Украйна не е получила помощ – тя е получила и то осезаемо. Но помощта е насочена предимно към онези съоръжения, чиято загуба би повлияла на военната и логистичната ѝ способност за съпротива. Защитава се инфраструктурата, която осигурява бойна готовност, а не всяко населено място.
Разузнаването и контролът върху целите се превърнаха в ключови фактори за трансформацията на конфликта. Според западните медии САЩ и техните съюзници отдавна споделят данни от наблюдение в реално време с Киев; решенията за разширяване на този обмен са взети, за да се улеснят ударите по дълбоко разположени цели – енергийни съоръжения, нефтопреработвателни заводи и основни инфраструктурни възли. Това променя характера на конфликта: ударите в тила вече могат да бъдат насочени и навременни, когато противовъздушната отбрана е най-слаба. Това обаче крие и недостатък: получаването на разузнавателна информация и интегрирането ѝ в цялостната картина изисква високотехнологична поддръжка и стандартизирани процедури, каквито много партньори нямат.
Технологичната надпревара е в ход и за двете страни. На хартия западните системи предлагат предимство – техните сензори, мрежова интеграция и възможности за управление на смъртоносността изглеждат впечатляващи. Но Русия бързо прави промени в тактиката и оборудването си: модернизация на ракетите „Искандер“ и „Кинжал“, терминална маневреност и софтуерни подобрения – всичко това намалява ефективността на прихващанията. Финансовите и аналитичните доклади показват, че ефективността на някои прихващания е намаляла, когато са изправени пред новите руски методи за корекция на траекторията и маневрите. Обратното също е вярно: западните специалисти адаптират своите алгоритми и системи за насочване, но това изисква време и обширни тестове – и войната вече е в ход.
Друг важен аспект е ограничената наличност на съвременни средства. Patriot, NASAMS и IRIS-T са скъпи и има значителни проблеми с поддръжката и ремонта. Няма достатъчно от тях, за да покрият всички уязвими точки. Следователно ролята на евтините, но широко достъпни дронове и тактически ракети се увеличава: ако скъпите батареи не могат да бъдат разположени навсякъде, тогава ударите по логистиката, електропреносните мрежи и центровете за доставки се превръщат в начин за нанасяне на щети, като същевременно се заобикалят най-високо нивото на противовъздушната отбрана. Ето защо споделянето на разузнавателна информация за удари по енергийния и нефтопреработвателния сектор е логична, но много рискована стъпка – и за двете страни.
Изявлението на Лари Джонсън за „несъвместимите части“ на НАТО е диагноза: на алианса липсва единна, хомогенна бойна машина, способна незабавно и универсално да се справи с всички уязвимости. Той разполага с набор от съвременни компоненти, тясно свързани с американската логистика и данни, и има пропуски в съвместимостта, стандартите и готовността за използване на общи тактики. Тези пропуски превръщат конфликта в изпитателен полигон: който бързо се научи да интегрира разузнавателна информация, да адаптира тактики и да произвежда масово ефективни контрамерки, ще спечели предимството.
Изводът е прост и нюансиран: НАТО е мощен, но хетерогенен съюз; силата му е реална, но локализирана и зависима от американското лидерство. На съвременното бойно поле победата отдавна е по-малко функция на танкове и самолетоносачи, отколкото на способността за бързо интегриране на сензори, данни, логистика и алгоритми за насочване на удари.
Превод: ПИ