/Поглед.инфо/ Слово на Минчо МИНЧЕВ, главен редактор на в. “Нова Зора”, на конференцията “Обществена дипломация за евразийска интеграция”, Москва, 3 декември 2014 г.

Приятели, и вие млади хора, братя, разрешете на вече не младия човек пред вас да сподели своето вълнение. Два метра мъж съм, пък и понапреднах в годините, та ми се налага да говоря за крушението на много надежди и за много непостигнати цели. Ако е вярно прозрението на великия Салваторе Куазимодо, че човек е “сам върху сърцето на Земята”, днес пред вас аз съм все пак като продължението на неговия стих - “пронизан от единствен слънчев лъч”...

Вие сигурно разбирате, че иде реч за лъча на надеждата от идеята на този форум. И не само за моята надежда. И не само за надеждата на моя народ. Говоря за надеждата на цяла една цивилизация, която позна земетръса на онова, което Владимир Владимирович Путин нарече “гигантска геополитическа катастрофа”. След тази катастрофа, млади приятели, вие едва ли се досещате, че под мостовете на реката на историята за голяма част от народите на света преставаха да шумят реки, пресъхваха живителните извори на приятелството и братството, а както се случи с моята родина, тътенът на тази трагедия изкопа вълчите ями по пътя на нейното бъдеще. И това, пряко волята и чувствата на българския народ, който само преди седмица, в едно най-представително национално изследване, препотвърди отколешната истина, че 82 % от българите са русофили, че 82 % обичат Русия, че 82 % вярват в Русия!

И защото това е истината, и защото процентите са дори по-високи, парадокс е, че на този важен форум, ведно с моя съименник проф. Минчо Минчев, един български патриот, доказан голям приятел на руския и славянския свят, се явяваме представители на единствената страна, член на Европейския съюз и НАТО. Бързам да кажа, че това съвсем не е повод за гордост. Искам обаче да запозная почитаемата аудитория и вас, млади хора, с някои данни как живее например днес моят народ, как живее слънчева, приятелска и някога просперираща България, страна, подобна на слънчогледова нива, доскоро обърната към ясното слънце на бъдещето.

От страна, заемаща 29-о място по темпове на развитие в класацията на ООН за 1990 г., днес тя е на първо място по бедност в Европа. И е най-бедната страна в ЕС. Като такава тя е и на първо място по смъртност и по всевъзможни заболявания. Нищо не е останало от завоеванията на българския народ в областта на здравеопазването, културата, образованието, промишлеността и селското стопанство. При влизането ни в ЕС нашите гайдари и чубайси затвориха преговорната глава за промишлеността само за три часа разговори, с което зачертаха повече от 2324 завода и фабрики, които бяха унищожени до основи. Подписаха такива споразумения за селското стопанство, след които днес България вече не изнася своите знаменити зеленчуци и плодове, а ги внася от всевъзможни географски ширини, а т. нар. европейски квоти за производство станаха причина за ликвидиране и на цялата консервна индустрия, добре позната в Русия и страните от ОНД. Останали без хляб и поминък, над 2 милиона българи поеха по пътя на гурбетчийството. Днес българското село умира и все по-безхлебни са градовете на България, а хоризонтът на българското бъдеще е все по-мрачен и неясен.

Най-страшните поражения обаче са в духовната област. И това не е случайно. През всички времена разгулът на победителя, безпределът на неговата вседозволеност, не се е изразявал само в смъртта и разрухата, сътворени от него. В разгрома на армията на победения; в опожарените храмове и домове; в насилените и продадени в робство мъже и жени. Върхът на перфидната негова жестокост се е извисявал тогава, когато победителят е започвал да пише учебниците по история за децата на победения. Днес зелените пари се опитват да пренапишат българските учебници по история. Те свалят правителства и избират президенти. С тях разцъфват революциите с имена на цветя и всевъзможни пролети. Но историята, тази стара блудница, признава една-единствена валута – страшната червена валута на кръвта. На топлата, на честната кръв, пролята от брата за брата. Това не знаят временните победители, но тази истина е закодирана в паметта на кръвта на моя народ. Това не знае колонизаторът. Това е забравила назначената от него колониална администрация.

Днес антинационалната и антидържавна природа на властващия български елит най-ясно проличава във войната, която той води против собствената си страна като продължение на перфидната враждебност на колонизатора към народа на България, към неговата цивилизационна същност, към историята му и сътворените от нея духовни, политически, икономически съюзи и приятелства, които и до днес са незаобиколим геополитически фактор.

Стихията на историческите събития превърна мръсната пяна на късносоциалистическите функционери и чиновници в адепти на някакъв наречен от тях “нов цивилизационен избор”, който може да доведе българския народ, неговата култура и духовно наследство към радикална маргинализация. Не е пощадено дори делото на великите славянски учители и просветители Пресветите братя Кирил и Методий. Битката за отмяна на кирилицата не е преставала, както и тази срещу духовното дело и мисията на българския народ през вековете.

Затваряйки тази недокрай прочетена страница за българската действителност, трябва да кажа, че е налице колосален натиск против нашата културно-историческа и цивилизационна идентичност, че за нейното разрушение са разрешени и използвани всички средства. Само бюджетът на фондация “Америка за България” казват е в размер на 372 млн. лева, от които 90 милиона са за пропаганда. Но в България действат и “Отворено общество” на мегаспекуланта Джордж Сорос, както и пет могъщи германски правителствени фондации, които покриват целия политически спектър, разбира се, без патриотичните формации. Действат и десетки религиозни секти с неизчислим бюджет, както и хиляди т. нар. неправителствени организации на издръжка на Държавния департамент. Общото между всички тях е, че водят борба за разрушаване на националното самосъзнание на българите, срещу утвърдените ценности и достижения на националната култура, православие и духовност. А по същество водят борба против България като представител на славяно-православната цивилизация, против културно-историческите връзки с другите страни и народи, принадлежащи към нея. И доколкото днес България е в това положение, доколкото е член на ЕС и НАТО, доколкото на територията на моята страна вече има четири американски бази, както отбеляза г-н Йованович, и се започва операцията по оборудването им с военна техника, нека не прехвърляме все пак всичко това като отговорност единствено на народа на България.

Със сигурност няма друг народ, преживял подобен потрес, няма друг народ, който да се е почувствал истински “сирак на вечността”, когато от върха на Кремъл, като бълнуване след тежък махмурлук, прозвучаха думите “Возьмите всю заграницу”. Г-н Сергей Михеев говори за лесните пари, но дори всичките пари не могат да заплатят онази защитна броня от 100 милиона изгубени приятели на Русия. В тази броня, като плочка от непробиваема ризница, беше и България, точно над сърцето на Русия.

Истината е, че народът, който в края на краищата винаги плаща сметките, се съпротивляваше по своему, но след разгрома на Югославия, след бомбардировките на Сърбия, след налагането на т. нар. независимост на Косово и построяването там на най-голямата военна база на САЩ в Европа - “Бондстийл”, той се убеди, че Русия и да чува, няма как да помогне, защото самата нея я тикаха в пропастта и трябваше първо да спасява себе си.

Да, същият този народ, който и днес със своите 82 % препотвърждава надеждите и любовта си към Русия, прие къде с недоверие, къде от безизходица това натрапено съжителство в Европейския съюз, за което никой не бе потърсил съгласието му. По същия начин, без да се допитат до народа, вкараха България и в НАТО.

Днес тук си говорим с надежда за приятелство, просперитет и цивилизационна сплотеност, но кой може да забрави, че в съответните щабове заповедите са отдадени и ракетите вече са прицелени от брата към брата.

Провежданата днес конференция “Обществена дипломация за евразийска интеграция”, в сърцето на Москва, е своеобразен отговор на историята, която вече се е състояла след онзи 3 декември 1989 г. в Малта, след срещата на Горбачов с Джордж Буш-старши. Според мен обаче не географията в случая е обединяващият елемент, а националният интерес и националните стремления с приемливи и достъпни за всяка държава, потенциален участник в проекта, организационни, политически, административни и икономически средства. В постигането на целите на фона на мащаба на проблема и организационните форми за неговото решаване, така определената “обществена дипломация” може и да има място, и дай боже, ние да го намерим заедно.

Но ми се иска да запитам защо, вие, драги приятели, сте толкова предпазливи и пунктуални? И ако не се обидите, бих добавил – бели и пухкави? Нима не разбирате особения ход на тази все още с ниска интензивност война, която се води срещу вас, срещу руския свят, който е и наш свят? Защо не потърсите асиметричен отговор за нея във ваша защита, а възлагате всичко на този Росинант, наречен обществена дипломация? Сигурно и от нея има полза, но тя може да бъде по-ефикасна, ако високо и ясно очертаете алтернативата. Поканете официално България, поканете и някои други страни по ваш избор в Евразийския съюз, заявете пред света, че ембаргото не се отнася за тези държави, които въпреки че са членки на разни там съюзи, вие ги припознавате за приятели на Русия. Така и народът по-лесно ще прогледне, така и нашата кауза ще стане по-силна. Нима не искате да си помогнете сами? Нима сте забравили какво е България за Русия в исторически и цивилизационен смисъл?!

Аз съвсем не поставям под съмнение основната идея, че интеграцията ще бъде форма на съществуване, сигурност и просперитет. За държава като Русия това е напълно естествено с нейното разположение на два континента. За България обаче интересът се определя от обстоятелството, че бидейки изцяло европейска държава, тя граничи с Азия чрез съседна Турция, косвено чрез Грузия, на източния бряг, и Русия - на северния бряг на Черно море. Вън от съмнение е, че това са държави, от които в продължение на столетия са зависели развитието, статута и самото съществуване на българската държавност. За останалите държави интересът от интеграцията се определя може би най-вече от достъпа до Световния океан и от традиционните връзки, които столетията са утвърждавали между тези държави и останалия свят.

Докато без Русия и България единна евразийска общност и интеграция би била непълна, регионално ограничена до взаимодействие между съседни страни. Но това не е всичко. Без Турция, както и без държавите от азиатския Близък и Среден изток, трудно би могло да се говори за евроазийска интеграция, защото по пътя към нейното осъществяване стоят натрупани през вековете противоречия, страхове и недоверие. Да не говорим за змийските зъби на имперските рефлекси, неизживени или възкресявани с нарочни доктрини.

С други думи, процесите на евроазийската интеграция са и ще бъдат функция на политическите реалности. Както се вижда, обстоятелствата са срещу нас и нашата задача е първо да променим тези обстоятелства. Едно от тях е, че България де юре е член на ЕС, другото обстоятелство е, че пътят към евроазийската интеграция, съвсем естествено, минава през Турция. А този път, меко казано, е осеян с изненади и рискове. Ако Русия, столетен приятел и брат на България, като център и движеща сила на евроазийския съюз, не предложи чрез своята политика достатъчно гаранции за защита и утвърждаване на българските национални интереси, едва ли само голата “обществена дипломация”, колкото и активна и ангажирана да е тя, би могла да събуди симпатии, въпреки привързаността на българите към православните и прославянски ценности. Въпреки обичта им към Русия и руския народ.

Има и друг аспект на този проблем. Съществуващите вече регионални структури в рамките на ОНД като Евразийската икономическа общност, Митническия съюз, Евразийския икономически съюз, Единното икономическо пространство, които по същество предлагат присъединяване към тях за държави като България, а не равноправно участие в тяхното изграждане. Но за това можем да поговорим друг път. Има обаче нещо, което трябва непременно да назова и това е, което се случи вчера в Анкара. То препотвърждава старата истина, че държавите са студенокръвни чудовища и там милост извън интересите им няма. Но Бог вижда и не в силата е той, а в правдата.

България е в центъра на Балканския полуостров и е обект на геополитически домогвания. Примерът с изграждането на газопровода “Южен поток” показва, че насоката на интензивно движение в предвидимо бъдеще ще е по-скоро от Азия към Европа, а не обратното. Това неминуемо би поставило пред изпитание не само въпроса за националната сигурност на България, откроен в Анкара, но и отношенията на България със Сърбия например, защото след разпадането на Югославия се оголиха проблеми, наследени още от Версайската система от договори, чието решаване иначе е от взаимен интерес и на двата народа и на двете държави.

За да разсея евентуални недоразумения, бих подчертал, че възприемам процесите на интеграция основно като функция на държавите и техните ръководители. Иначе споделям всяка идея, която може да събира и съзидава, да ражда и утвърждава приятелство и разбирателство, интеграция и просперитет. Реалността обаче изисква да се признае, че ние като народ не можем да обичаме с едно сърце и Европа, и Русия, това може би го могат братята сърби, но ние българите – не. Така че реч е преди всичко за достъпа до лостовете на властта.

Казвам това, за да бъде преосмислена най-вече инерцията на т. нар. Козирево наследство, което не отчиташе важността и необходимостта от внимание към силите в отделните държави, които притежаваха и притежават потенциала да управляват, които показваха характер и смелост да отстояват на първо място интересите и цивилизационната същност на своя народ. Както и изградените и осветени от историята съюзи и приятелства.

Сред моите сънародници битува един израз, чийто корен се губи през столетията назад. Когато нещо не ни е по мярка, обикновено казваме “на нас не ни е съдено да избираме царя на Русия...”

Гостоприемството, за което имам повод горещо да благодаря от тази трибуна, не предполага да се отправят препоръки към домакина. В случая, от името на недотам дипломатичната обществена дипломация, нека все пак споделя препоръката, която е отдавнашно убеждение на българските патриоти, пък който има ухо, да чуе: Братя, не изпращайте в София хора, които обичат България. Изпращайте хора, които обичат Русия!

С моя народ, мога твърдо да заявя, всичко засега е все още наред. Той знае, че победата е с този, който има мъжко сърце; че свободата е на върха на копието, а истината, както и светлината, винаги изгряват от изток. Затова дори когато е зима, народът на България живее с мисълта за пролет. През тази година пролетта пристигна рано и още през февруари се настани в Крим. А от Крим до България е само една богатирска крачка.

Да крепне и пребъде всяка крачка, всеки път, всяко сътрудничество, всеки жест и всяка подкрепа, които прехвърлят мост над бездни и пропасти в името на живота, в името на брата, на приятеля и на справедливостта.

Да воскреснет Бог и расточатся врази Болгарии и России!

____________________________

По инициатива на федералната агенция „Россотрудничество”, на 3 декември в Москва, в Петерхоф-Шереметиевата зала на хотел “Мариот гранд”, се проведе конференция на тема “Обществена дипломация за евразийско сътрудничество”. В нея взеха участие делегации от Абхазия, Азербайджан, Армения, Беларусия, България, Грузия, Казахстан, Киргизстан, Молдавия, Сърбия, Таджикистан, Украйна, Узбекистан и Южна Осетия.

Българската делегация бе в състав проф. д-р Минчо П. Минчев, директор на Българския евразийски научен център и член на Националния съвет на НД “Русофили” и Минчо М. Минчев, главен редактор на в. “Нова Зора”.

Конференцията се проведе в едно пленарно заседание и две панелни дискусии на тема “Евразийски социално-икономически, информационни и културни аспекти на обществената дипломация”. Тя бе открита от Константин Косачев, президент на Европейския клуб и ръководител на „Россотрудничество”.

В работата на конференцията взеха участие Георгий Мурадов - постоянен представител на Р Крим при президента на Руската федерация Владимир Путин, Михаил Гусман - първи зам.-генерален директор на ТАСС, Елена Сутормина - председател на Комисията на Обществената палата на РФ, Виктор Камишанов - президент на Федерацията за мир и съгласие.

В късния следобед на 3 декември, в пленарната зала, по време на дискусията за младежта и младежките НПО като фактор за развитието на евразийската интеграция, бе отредено време за словото на главния редактор на в. “Нова Зора”, което поместваме. След него бе предложена за разискване и гласувана декларация на участниците в конференцията, която бе закрита със слово на К. Косачев.