/Поглед.инфо/ Последните събития в Русия, най вече разкритията на Пьотр Толстой за корупционните схеми сред висшия ешелон на политическия елит предизвикаха, колкото и да е невероятно, видимо по- малки сътресения в Москва отколкото сред евроатлантическите „фенове“ на Путин. Радостна суматоха и прибързани коментари сред търсачите на всевъзможни симптоми за разпад на политическата система в Русия, за лелеяното фиаско на путинския режим отново се завихри сред брюкселските мечтатели.
Толстой, който без съмнение е наследил гените на своя чепат предшественик, е известен с крайните си позиции, когато опре въпросът до патриотизъм и до честта на Русия. У нас към него също няма еднозначно отношение особено след изказванията му за присъствието на руснаците у нас и за политиката на България, забравила своя православен славянски корен и дължимото отношение към Русия. Нашите медии не му го простиха и общо взето го оставиха в дъното на своя журналистически интерес, за да не дразнят своите политически поръчители. Отскоро обаче отново той си завоюва мястото на първостепенна новина. Ако трябва да сме откровени, в родината му също не се отнасят с особено добри чувства към него най-вече заради устата му толстоева, която не цепи басма на никого. Досегашните му опити да поразлюлее закостенялата, олигархична политическа конструкция в ешелоните на властта на Русия бяха приемани по-скоро като своенравното поведение на едно непослушно, но наше момче. Сега обаче нещата станаха по- сериозни, въпреки че още не е ясно, случилото се инициатива на Пьотр Толстой лично ли е или е той е изразител на нещо свише предприето.
Ако бръкнем в историята на всичко онова, което се нарича руска империя, лесно ще установим, че от времената на Петър Първи генно закодирано е във формулата на властта на тази велика страна, че след Първия всички останали по вертикала кой откъдето може и каквото може краде и отнася. Звучи, разбира се, нелицеприятно, но от хрониките и художествената литература много нещо по темата е стигнало до наши дни. Няма смисъл да привеждам статистика от историята на колко велможи и боляри само Петър в неговите години заедно с брадата е рязал и главите за всевъзможни рушвети и взятки, за фалшиви снаряди и за калпави греди и влакна за корабите. Да не говорим за последващите императори. И накрая да стигнем до Сталин. Не знам някой обръщал ли е внимание на факта, че в тези многомилионни лагери са затваряни преобладаващо два вида хора - едните са откровени бандити, а другите са по член 58, за политически престъпления. Сигурно е имало и други с по-лек режим, но ние говорим за тези, особено опасните за властта. Не съм чул някой да е вкарван в сталински лагер за корупция в особено големи размери. Обяснението не е толкова трудно. По онова време за такъв вид установени престъпления дори не се е стигало до съд, а най-вече до куршум. Не правя аналогия с днешния Китай, но общо взето се наслагва впечатлението, че нещата се движат в една посока. В нови времена сме свидетели как не един генерал потегля към далечните сибирски полета. Путин се раздели с доста хора, защото съдбата на тъй наречената специална военна операция, както се вижда, е пряко свързана със съдбата на нейния ръководител. Естествено, особено чувствителни са руските хора към тези площадни случаи на кражби и обогатяване от страна на висшия ешелон на военните. Но и това си върви по реда. Принципът е ясен – стигнеш ли дотам да престъпиш чертата и да се самозабравиш и да излезеш извън рамките на приетото, знаеш какво те очаква.
В случая обаче нещата са съвсем други. В Русия има теми, които са табу - никой не смее да ги докосне с нечисти ръце, с лоши помисли, или директно с користни цели. Преди всичко и всички това е паметта за войната, за цената на Победата. Присъствах за пръв път на парада в Москва през 82-а година, а след това по някаква случайност пътувах в едно купе от Москва до Киев заедно с един ветеран, който се връщаше от парада. За мен беше изключително любопитно да чуя разказаното от този човек видял войната, преживял войната. По човешки той се похвали, че са го посрещнали с други негови набори, че са ги настанили в хубаво общежитие, че е имало богата вечеря, че са си пийнали и попели още преди парада. За празника са им дали на всички по предварително определените размери нови костюми. След парада са ги изпратили със съответния подарък. Той ми показа и подаръка - отвори едно дипломатическо куфарче, където в изчислен ред бяха наредени няколко фаланги скъпи салами, по консерва с черен и червен хайвер, бутилка водка и една мини-торта „Наполеон“. Старият човек затвори куфарчето и каза, че нищо няма да вземе от там, защото ще го покаже на всичките си съседи. А за нас той беше приготвил бутилка водка за из път, а аз допълних количеството с бутилка „Златна котва“. Взехме да си говорим, но не за войната. За нея не му се искаше да си спомня. Той скромничко сподели, че е много благодарен на хората, които са се грижили за тях, ветераните, че са му помогнали да напазарува всичко, което са му поръчали от неговото село. Със събраните от съселяните си пари беше успял да купи 23 ютии, 4 „калинки“ - апарат за изсушаване на бебешки пелени, 3 „българки“ – машинни триони, които произвеждахме в Троян, и още много всякакви неща. Показа ми и кашона, в който ги беше подредил. Като слънчасал го запитах, защо е трябвало от Москва да ги взима тези наглед обикновени неща. Внимателно ме погледна човекът. Не му даде сърце да ми каже истината, а обясни, че иска просто да им направи подаръци от голяма Москва и че това е награда за тях, че са преживели тази година. Отговорих му, че съм разбрал, и побързах лицемерно да налея по още една чаша. Разказвам го това не за друго, а за да съм разбран в следващите ми разсъждения по темата. Пьотр Толстой си завря ръката в тази мръсотия, докосна се без да му мигне окото до най-гадното престъпление, което може да бъде извършено в този ешелон на властта, и го направи по почти екстремен начин. Но пък на място! Да посегнеш на парите, които в чест на Победата са определени за ветераните е кощунство. Кради от където искаш и каквото искаш, не посягай обаче на тези пари за останали шепа хора. Те на това се надяват, че не са забравени, че някой ще им окаже внимание, че някой ще им помогне. Грозното стана, когато се появиха и сведенията, че разните му чиновници са карали съответните организатори на несъществуващите мероприятия да подписват фалшиви документи, че са ги провели. А най- отгоре подписвала великата госпожа Матвиенко. Тя, както се казва, е отделна тема за разговор. Не само заради излезлите данни за нейния син, който камара паметници на културата на Петербург е изкупил по нейно време и продал съответно за милиарди евро. За нея още в Петербург разказваха цели басни, най-вече за уважението й към царица водка. Путин си я взе в Москва. Верен член е на командата му. Задължена му е, а и той си я знае. Едва ли обаче и той е очаквал, че тя ще му сервира такъв номер. Още повече, че става въпрос за дребни пари по сравнение с нейните „обороти“. Да вземеш обаче да се занимаваш с такава пиклива далавера в качеството си на председател на Федерацията, с която да ощетиш не някой друг, а ветераните от войната, това е признак на психическа и морална деградация. Това обаче, което засяга толкова хора и не може да бъде скрито, води след себе си сериозни последици, които директно удрят по авторитета на човека, на когото си се врекла във вярност. Политическият ефект от това безобразие явно предварително е усетен. Едва ли Пьотр Толстой случайно през нощта се е събудил със странната мисъл, че трябва веднага и незабавно да натисне аларменото копче и да вдигне врява за тези безобразия. За които между впрочем някой, както се видя, грижливо му е предоставил компетентно подготвена информация. Какво ще се получи от тук нататък не си струва да се гадае. Има си достатъчно влъхви в брюкселската хралупа на магьосниците, които ще вещаят какво ли не. Може би ние наистина трябва вече да се научим, че трябва да оставим хората, живеещи някъде, сами да си решават проблемите, както те счетат за нужно. Няма нужда ние да учим Русия как да се справя с подобни ситуация. Трябва да разберем най-накрая, че това си е тяхна работа, и да си плюем в пазвата до нас да не стигне. Руснаците са го казали много точно – „в чужой манастирь своим уставом не лезь“. Това важи за всякъде. Стига сме се занимавали и с Иран, и с Афганистан, и с Ирак, че и с Палестина и Израел. Докарахме я дотам украинци и руснаци да не могат да се гледат. Казвам го всичко това пак в светлината на случилото се в Москва. Защото, когато си тръгнал да съдиш или да разсъждаваш за станалото в друга страна, е редно да обърнеш внимание на собствения си двор. Да де, при нас няма Пьотр Толстой. Има само някакви мижави подобия, които считат, че като се правят на ербап юнаци по площадите с това решават конкретния проблем. Само общи лозунги, а иначе, никой не смее да се докосне дори до тази паяжина, която е обхванала цялата ни държава. Какво ни остава на нас българите – като не можем да намерим свестен човек у нас, пак ли трябва да ходим из европейските кафенета и да търсим спасителя?