/Поглед.инфо/ От XIV до началото на XX век Османската империя се утвърждава като една от водещите сили на три континента — Балканите, Близкия Изток, Кавказ и Северна Африка. Тя не само доминира политически, но и притежава духовна легитимност чрез султана, който носи титлата халиф — символ на претенцията за лидерство в ислямския свят.

Османската държава представлява един от най-дълго просъществувалите и влиятелни многонационални проекти в световната история. В своя апогей тя обхваща обширни територии и съчетава политическа мощ със специфичен духовен статут, който ѝ осигурява уникално място както в източния, така и в западния свят.

Съдбата на империята е тясно свързана с баланса между Изтока и Запада. През вековете османските султани поддържат сложни дипломатически и военни отношения с християнска Европа, докато запазват претенцията си за водачество в ислямския свят, което оформя многоаспектната ѝ роля на световна сила.

След Първата световна война настъпва рязък поврат — разпадането на Османската империя дава път на новата светска Република Турция, водена от Мустафа Кемал Ататюрк. Основана през 1923 г., тя символизира целенасочено скъсване с имперското минало чрез модернизация по западен образец и секуларизация, като заменя многонационалната имперска концепция с национална държава, базирана на етническа хомогенност.

В геополитически аспект младата република се ориентира трайно към Запада, превръщайки се в ключов съюзник в НАТО и стратегически партньор на Европа и САЩ по време на Студената война. На пръв поглед османската идея е изместена от модерната национална идентичност и светския ред.

Въпреки това, паметта за Османската империя остава дълбоко вплетена в турската идентичност и се превръща в мощен ресурс за съвременни геополитически претенции и национална легитимация.

В началото на XXI век, под управлението на Реджеп Тайип Ердоган и Партията на справедливостта и развитието, Турция претърпява значителна трансформация, която е както политическа, така и идеологическа. Възраждането на османската идентичност става централен елемент от държавната политика и визия за бъдещето.

Този процес, известен като неоосманизъм, използва историческата памет за Османската империя като основа за модерна национална идентичност и инструмент във външната политика. Неоосманизмът се отличава с утвърждаване на Турция като лидер на мюсюлманския свят и регионална сила с морално и историческо право да влияе върху бившите османски територии.

Възраждането на имперското наследство не се изразява единствено в реторика, а и в конкретни политики и символни действия — от масови реставрации на османски архитектурни паметници до популяризиране на исторически личности и религиозни практики, преди маргинализирани в кемалистката светска държава. Титлата „халиф“, макар и официално премахната, придобива ново символично значение като основа за политическата легитимация на съвременното ръководство.

В геополитически аспект тази идеологическа промяна се материализира в активна външна политика. Турция се възприема като естествен наследник на империята и целенасочено работи за възстановяване на влиянието си в Балканите, Близкия Изток, Кавказ и Северна Африка. Това включва използването както на „меки“ инструменти — културна дипломация, икономически инвестиции и религиозни връзки, така и на „твърди“ средства, като военни намеси и стратегически съюзи.

Под управлението на Ердоган външната политика на Турция получава нов импулс, който е тясно свързан с неоосманската идеология и амбиции. Вместо да се ограничава до традиционните западни партньорства, страната се стреми към целенасочено разширяване на влиянието си в бившите османски територии, превръщайки се във все по-активен и понякога противоречив регионален играч.

Балканите, с дълбоки исторически и религиозни връзки с Турция, се превръщат в арена за прилагане на „меки“ инструменти — културни инициативи, образование и възстановяване на религиозни паметници. Така Анкара не само затвърждава влиянието си сред мюсюлманските общности, но и изгражда алтернатива на доминиращото западно присъствие в региона.

В същото време в Близкия Изток Турция търси ролята на лидер сред сунитските държави, противопоставяйки се на шиитския Иран и консервативната Саудитска Арабия. Военните и дипломатическите ѝ ангажименти в Сирия и Либия илюстрират амбицията ѝ да пренареди регионалната геополитика, макар че това често води до конфликти с други международни играчи.

Кавказ пък се превръща в ключов регион за турските пантюркистки и неоосмански стремежи. Подкрепата за Азербайджан в конфликта в Нагорни Карабах е ярък пример за политическа и военна ангажираност, базирана на етнически и културни връзки, които Турция използва, за да създаде собствена зона на влияние.

Дори Африка се превръща в нов фронт на турската външна политика. Чрез откриването на нови посолства, икономически инвестиции и подкрепа за мюсюлмански държави Турция се стреми да разшири глобалното си влияние и да се утвърди като лидер на мюсюлманския свят на световно ниво.

Така, използвайки историческото си наследство като стратегически ресурс, Турция успява да възстанови и разшири влиянието си от Балканите до Африка. Този амбициозен геополитически проект я превръща в ключов и динамичен играч на международната сцена, често поставен в сложни и противоречиви отношения с различни регионални и световни сили.

Вътрешнополитическата сцена под управлението на Ердоган се характеризира с последователно укрепване на религиозния консерватизъм, който играе ключова роля не само като социален феномен, но и като инструмент за политическа легитимация. Този процес е в съзвучие с неоосманската реторика и служи като вътрешна опора за амбициите на Турция да разшири влиянието си на международната сцена.

Докато кемалисткият светски модел е доминиращ принцип в турската политика десетилетия наред, новата власт активно мобилизира обществените нагласи срещу него, разширявайки ролята на религията в обществото и държавата. Религията се превръща в централна ос на националната идентичност, а консервативните ценности — в морална и политическа норма.

Тази вътрешна трансформация осигурява нов тип легитимация, подкрепяща визията за Турция като наследник на Османската империя и лидер на мюсюлманския свят. Религиозната реторика и практики вече не са само културен феномен, а съзнателен инструмент за консолидиране на властта и подкрепа на външнополитическите амбиции.

Сблъсъкът между традиционния светски модел и религиозно-консервативната политика не е просто вътрешнополитическо противоречие, а ключов елемент от съвременната турска държавна стратегия. Той позволява мобилизация на широка подкрепа, особено сред консервативните и религиозни групи, и създава политическа опозиция на западните влияния, които продължават да играят важна роля в региона.

По този начин вътрешната консервативна трансформация става неотменна част от амбицията на Турция да затвърди своята роля не само на национално, но и на международно ниво, проектирайки своята сила върху бившите османски пространства.

В заключение, Турция днес не се стреми към буквално възстановяване на Османската империя, но използва историческото си наследство като мощен дипломатически и политически ресурс. Тази памет служи като основа за разширяване на влиянието в стратегически важни региони, докато същевременно страната поддържа сложни и често парадоксални отношения със Запада — икономически, военни и политически.

Турската риторика на независимост и имперско величие съжителства с практическата необходимост от западни алианси. В този контекст историята, с нейните символи и митове, функционира като своеобразна карта, насочваща съвременната геополитика на страната и оформяща нейния глобален статус в един все по-динамичен и преплетен свят.