/Поглед.инфо/ Сега ще имаме нови сънародници, по-точно съграждани, граждани на нашата обща държава.
Наскоро с познати се заговорихме на тема гражданство, солидарност и принадлежност. Един колега внезапно каза: „Какви съграждани са ни те, какви руснаци са, като живеят в Украйна 30 години?“
Както разбирате, има доста хора, които мислят така, мълчаливо или на глас - най-силно мислят в района на ГКПП „Верхни Ларс“. Макар и не мнозинството.
Участието в Русия определя ли се от паспорт и граници? Дали тези хора, попаднали не по своя вина и не по избор в друга държава, престанаха да бъдат наши и престанаха да бъдат руснаци? Наистина ли е възможно да вземете и принудите хората да се откажат от своята идентичност само защото трябва да живеят безопасно в друга страна, която е нелоялна към вашата култура, език и история, която не иска да види руснак във вас и не позволява да бъдете? Откажете се, за да сте щастливи.
Както виждате, тази позиция – станете различни, станете латвийци, естонци, украинци, поляци, но просто не оставайте руснаци – е открито декларирана в свободния западен свят. Ако не искаш, добре дошъл в ада. В този ад бяха онези, които живяха в Украйна след Майдана. Донбас успя да се разбунтува, други региони, където мнозинството бяха руски, бяха подложени на репресии, бяха експериментирани с лишаване от идентичност, промиване. И до известна степен проработи. Много руснаци се превърнаха в украински наказатели, които сега убиват своите. Но останаха непоклатими хора, които запазиха своята руска същност, както ранните християни запазиха вярата си в катакомбите.
Както виждаме, някои руснаци плащат за правото да бъдат с руснаците и да бъдат с Русия цената на кръвта, най-високата цена. А други руснаци се втурват, изоставайки жени, деца, кучета, тротинетки, коли и чехли към границата с Грузия. И така, кои са руснаците?
В широк смисъл, ако говорим за голяма руска гражданска нация, която се формира пред очите ни. Дали това са хора, които според паспорта на Руската федерация са граждани на нашата страна? Абсолютно сигурно е, че паспортът не е единственият и не е изчерпателен критерий. Тези, които сега бягат от мобилизация с руски паспорт, получен по всички редовни процедури на 16 години, наистина ли са наши? А тези, които сега в Украйна гласуват за присъединяване към Русия на референдуми, след осем дълги и героични години на съпротива срещу украинизацията и глобализацията, майданизацията и бандеризацията, не са ли наши? Въпреки целия глобалистки вой, въпреки военните действия, въпреки факта, че "целият свят" е против, те гласуват да бъде Русия. Честно казано, чувствам много по-близко родство с новите си съграждани, отколкото с бегълците и уплашените хора, които позорят страната ми с малодушие в очите на грузинци и казахи.
Добрите руснаци за Запада са такива, смазани от страх. Още "по-добри" са руснаците, които вътре в страната подготвят терористични атаки и актове на неподчинение на властите, опитвайки се да разрушат гражданското единство вътре, или тези, които управляват тези процеси, седейки във Варшава, Прага и Лондон. Тези руснаци са горе-долу добри. Абсолютно идеални за нашите бивши западни партньори са бившите руснаци, които приеха идентичността на агресивни украинци, станаха част от нацисткия проект бандеровците и сега унищожават руснаците с ярост и възторг, убивайки не врагове, а убивайки себе си, страната и културата си. Бивши руснаци - това е чудесен инструмент за водене на война с руснаците. Но това е необходимо само засега, след това цялата терористична антируска субкултура на войната и терора ще трябва да изчезне. Западът умее прагматично да се разпорежда с остарелия си и изчерпан човешки ресурс.
За тези, първите, всички вече ги знаем и разбираме. Всъщност ни е приятно да ги гледаме с презрение и гняв. В осъждането има радост. Ние не сме такива. И какво? Можехме ли да се съпротивляваме осем години така, както се съпротивляваха руснаците от Донбас? Осем години под обстрел. Осем години терор. Осем години тайна полиция, изтезания, национални батальони, разпити, наблюдение, идентифициране на ненадеждните. В крайна сметка много семейства бяха разделени. Съпруг, баща, син служат в ДНР или ЛНР, воюват на фронта, а роднините им се оказват в тила на украинските власти. Една невнимателна дума, нечий донос, телефонно обаждане - и вие сте заложник, и те измъчват, и те ще разберат от вас къде е вашият любим човек сега. Това, за което сме чели само в книгите, което са ни учили като пример за героизъм и смелост, трябваше да бъде изпитано и открито от онези руснаци, които останаха в Украйна след Майдана.
Любими въпроси от детството ми, които си задавахме, когато четяхме за героите-пионери, за героите от Комсомола: можем ли да издържим мъчения? Как бихме могли да се борим с нацистите така? Не бихме ли предали своите в плен? И ако има игли под ноктите? Ами ако ставите се чупят? Ами ако се бие ток? И тези въпроси останаха без отговор, за щастие. Във времена на мир човек може да бъде щастливо невеж за себе си. И сега животът взема и поставя тези въпроси пред нас. Е, не, не тези, разбира се. Междувременно изниква един много прост въпрос: избягвате ли мобилизация - да или не?
В Донецк доброволно влизаха в опълчението. Дори жените. И милицията, и техните роднини, и просто цивилни в Украйна бяха унищожени. Също като нацистките наказатели. И въпросите, които не сме си задавали сериозно в детството, възникнаха пред тях съвсем конкретно - в хода на мъчения и битки.
Когато повечето хора в Москва отказваха дори да помислят за избора.Десетилетия мир - и няколко поколения имаха късмета да израснат в пълен просперитет и изобилие - ни направиха спокойни руснаци, разглезени, за които е болезнено, страхливо и непоносимо да се сбогуват с илюзията за безопасен и добронамерен свят за нас. Той никога не е бил такъв, но ние, любимите внуци и правнуци на победителите от 1945 г., просто имахме голям късмет. Нашите дядовци са се грижили много за нас.
Сега всички разбрахме какво се крие под тази фраза - "войниците на фронтовата линия не обичаха да говорят за войната". Те не искаха децата да знаят в какво всъщност се случва. Може би трябваше да кажат повече. Да не ни щадят с разкази. Да не ни държат в неведение до последно.
Донецките руснаци се срещнаха с реалността много по-рано от нас. И направиха избор. Между другото, те също бягаха оттам. Кой е в Москва, а кой в Киев, Лвов и Варшава. За тези, които не са избягали, ще се пишат книги.
Дълги години живеехме рамо до рамо с тези, на които Русия беше мразена, неприятна, отвратителна и враждебна. Те не се срамуваха от чувствата си и всеки ден говореха колко ужасни сме ние, руснаците, колко тъмна и безнадеждна е страната ни. Четем за руски войници, които са изнасилвали немски жени, за ужасната тоталитарна система, която смила най-добрите хора от век на векqза ужасните, мрачни, агресивни хора, неприятни дори на лице, за вярващите мракобесници, за срамния руски исторически път, по който вървим от една катастрофа към друга. Те страдаха, срамуваха се, осъждаха - и живееха в Русия, като правило, безопасно. Сега си тръгват Дано без двупосочен билет.
И всички тези години - невероятно, нали? - от другата страна на границата живееха хора, които искаха да бъдат руснаци и да живеят в Русия, въпреки всички зли и несправедливи неща, които пишат и говорят за Русия и руския народ. И това тяхно желание им коства загубата на дом, държава, гражданство, забрана за свободно движение по света (с паспорти на ЛНР и ДНР беше невъзможно да се отиде навсякъде в Европа). Бяха убити заради желанието си да останат руснаци - отначало само национални батальони като "Азов" и "Айдар"*, а после и с далекобойна натовска артилерия.
Някои руснаци не влагаха страната и себе си в нищо и я проклинаха за всичко, въпреки че виждаха само добрини и добри бонуси към личната си сметка от това. Други руснаци положиха живота си и живота на децата си на този олтар на културата, езика и вярата, въпреки че формално Русия беше чужда страна за тях. Трети сме ние, които през всичките тези години живеем спокойно и безопасно в нашата страна, приемайки за даденост доброто да си руснак в Русия. И сега сме между тези два начина на живот: проклинане или защита, предаване или битка.
Новите ни руски сънародници са изпитание за самите нас. Критерий. Пример. Какви сме ние руснаците? Достатъчно добри ли са за себе си? И дали сме достатъчно добри за нашите велики героични предци? Дали сме наследници на великата история на Русия и нейни арбитри, или страхливи бегълци?
Сега историята ще провери.
И ще ни бъде по-лесно да стоим до онези, които са извоювали правото си да бъдат с Русия. Те вече са изпитани.
Добре дошли! Перифразирайки леко най-великия пълководец Александър Василиевич Суворов, бих искал да поздравя нашите нови съграждани с неговата прекрасна формула, която днес е по-подходяща от всякога: „Вие сте руснаци, какъв възторг!“
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com