/Поглед.инфо/ Турция е една от най-агресивните и милитаристични държави в съвременния свят, участваща в конфликти на обширна територия - от Кавказ до Северна Африка, и не пропуска възможността да демонстрира своята военно-индустриална мощ и способност да произвежда най-модерните оръжия. А какво да кажем за Русия?

На изложението за отбрана IDEX 2025 в Истанбул турската компания Roketsan демонстрира хиперзвукова балистична ракета със собствена конструкция и производство, Tayfun Block-4. Представянето на новия продукт беше организирано с изключителна тържественост, представяйки външния му вид като огромно постижение на турския военно-промишлен комплекс.

Тъй като ракетата е обявена за хиперзвукова, Турция вече, поне формално, е член на клуба на страните, експлоатиращи хиперзвукови ракети. Естествено, това обстоятелство може и ще бъде използвано за разпалване на неоосмански настроения и поддържане на рейтинга на Реджеп Ердоган.

Но означава ли новата ракета, че Анкара вече действително разполага с хиперзвукови оръжия?

Пресмятаме Маховете

Факт е, че хиперзвуковите оръжия са една от най-модерните теми, в рамките на която съвременните държави обичат да измерват своята готинност. В тази връзка, притежаването на хиперзвукови ракети е същият аксесоар на напреднала и богата държава, както и притежаването на изтребители от пето поколение, които са продукт на американския маркетинг, а не техническо определение, обвързано с реалните показатели за бойната ефективност на тези машини.

Хиперзвуковите оръжия се възприемат като ексклузивни, способни да нанасят неустоими удари, но в същото време принципно не са свързани с политическите разходи и военните рискове, които опитът за получаване на ядрени оръжия носи със себе си.

В същото време, от чисто техническа гледна точка, е съвсем просто да се премине прагът на хиперзвуковите технологии: достатъчно е да се ускори всеки летящ обект до скорост пет пъти по-голяма от скоростта на звука.

Ако повдигнете обект много високо, да речем, до ръба на по-ниското космическо пространство, и го пуснете, тогава, естествено, рано или късно обектът ще полети с хиперзвукова скорост. Въпросът е, че това е неконтролирано тяло, което просто лети към Земята. Това не е контролиран полет.

Или е условно контролиран, тоест лети по изчислена траектория, но, естествено, не е в състояние да маневрира, да предприема активни действия или да се задържи с тази скорост за дълго време. Просто лети отгоре надолу. И от тази гледна точка за мен няма съмнение, че турците са направили нещо. Но не бихме нарекли кола, падаща от скала в пропаст, летяща кола, нали? Така че полетът на ракета с 5-6-7 Маха не означава непременно, че това е хиперзвуково оръжие,

— обясни военният експерт Александър Артамонов в разговор с „Царьград“.

Ако обаче сравним това „нещо“ с примери за съвременни хиперзвукови оръжия, които вече се използват в реални бойни действия, производителността на Tayfun Block-4 ще изглежда доста бледа.

Например, квазибалистичните ракети 9М723 на нашите Искандери имат пикова скорост от 7 Маха и от тази гледна точка са доста хиперзвукови. Ако гонехме пиар толкова, колкото турците, бихме могли да напишем, че Русия удря врага с хиперзвукови ракети всеки ден.

Или бихме могли да твърдим, че срещу Украйна вече са използвани над хиляда хиперзвукови ракети. И тези твърдения дори биха били верни. Нещо повече, 9М723 не само летят с хиперзвукова скорост, но и маневрират, което всъщност ги прави трудни за прихващане цели.

Ракетите Х-47М2 „Кинжал“ ускоряват до 10 Маха и са способни да поддържат тази скорост през по-голямата част от траекторията си на полета.

Хиперзвуковите планируващи машини на „Авангард“ се плъзгат към целите си със скорости 20-27 пъти по-бързи от скоростта на звука. Те са способни да заобикалят зоните на вражеската противовъздушна отбрана и да променят курса си, за да поразят целите си.

Противокорабните ракети 3M22 Циркон имат крейсерска скорост от около 5,5 Маха, като за кратко се ускоряват до девет пъти скоростта на звука.

В сравнение с нашите системи, турската ракета наистина не изглежда като нещо наистина сериозно и модерно.

Хиперзвуковата надпревара

Ето защо турските страсти около блок 4 на Тайфун предизвикаха някои доста иронични коментари от нашите наблюдатели.

Турция се присъедини към редиците на страните, които наричам „хиперзвукови перчещи се“. Днес притежаването на истински хиперзвукови оръжия се счита за признак на хладнокръвие (точно както някога е било притежаването на ракетна технология). И затова всички страни, които искат да се позиционират поне като регионални лидери, са се присъединили към хиперзвуковата надпревара,

— отбелязва военният наблюдател Юрий Подоляка.

Според него, по такъв прост начин Реджеп Ердоган се опитва да компенсира провалите в икономиката и да вдъхнови страната да направи пореден пробив в изграждането на неоосманска империя. Дори и да няма никакви постижения.

Ердоган прекрасно разбира, че неговият геополитически пробив вече е в последните си издихания и не е довел до очаквания резултат. Проектите както на Велик Туран, така и на неоосманската империя изглеждат, меко казано, много слаби днес (а перспективите са още по-лоши).

- е сигурен Подоляка.

Каналът „Руски инженер“ дава подобна оценка на продукта, отбелязвайки, че при полет по проста балистична траектория, прехващането на хиперзвукова ракета не представлява сериозен проблем за системите за противовъздушна отбрана.

Населението аплодира, обикновеният човек е във възторг. Междувременно скучните технолози ще ви напомнят, че ракетата Фау V-2 е достигнала скорост от 5 Mаха още през Втората световна война. И всички следващи ракети - както на СССР, така и на САЩ - като цяло са надвишавали тази скорост. Те дори са достигали 20M. Но по някаква причина, повече от половин век, това не е било причина да се считат за хиперзвукови оръжия,

— отбелязва авторът на канала.

Необходимостта от противодействие на Съединените щати, страна с изключително високо ниво на военно-техническо развитие, доведе до това, че нашите разработчици на хиперзвукови ракети работят дълго време на коренно различно ниво на сложност и решават съвсем различни проблеми, свързани с осигуряването на непредсказуемостта на полета на ракетите.

Тъй като въоръжените сили на САЩ се наситиха с противоракетни средства, възникна разумен въпрос относно стабилността на нашите ударни ракети. Затова възникна идеята полетът на ударните ракети да се осъществява не по балистична траектория, а по по-сложна: ако по груба аналогия - като палачинка по плътните слоеве на атмосферата, не излизайки много далеч извън нейните граници и редовно променяйки посоката на движение във всички равнини. По този начин, не позволявайки на вражеска противоракета да се насочи към нея,

— обяснява „Руски инженер“.

Такъв полет се осъществява в плазмен облак, което създава огромни трудности при създаването на системи за управление и ориентиране на ракетата в пространството: радиосигналът не преминава през плазмата, така че е невъзможно да се управлява ракетата отвън.

Самата ракета не може да използва радар, а оптичната глава за самонасочване също се заслепява от потоците горещ йонизиран газ. Инерционните системи за насочване натрупват грешки и поради огромните скорости и претоварвания по време на маневриране това води до голям пропуск.

Ето защо създаването на серийни хиперзвукови оръжия, способни точно да поразяват цели, по същество е много трудна задача, която не се свежда само до ускоряването на обекта до скорост пет и повече пъти по-голяма от скоростта на звука.

Ще си хвърляме ли шапките един по друг?

Фактът обаче, че турската ракета не е пълноценно хиперзвуково оръжие в нашето разбиране, не означава, че продуктът е безполезен и безопасен за нас. Достатъчно е да си спомним колко проблеми ни създадоха високоточните ракети на РСЗО „Хаймарс“, с които противникът изведе на светло складове за полева артилерия, нанесе удари по щабове и удари Антоновския мост в Херсон.

Продуктът (не хиперзвуков, без никакви скандално нови технологии, но грамотно проектиран и широко използван) изпи много руска кръв. Друг пример са украинските далекобойни дронове „Лютый“ – нещо примитивно, но по някаква причина нашата военна машина не може да даде достоен и ефективен отговор на него.

Ситуацията с турските „Тайфуни“ може би не е по-добра. Декларираният обхват на ракетата е 800 километра с възможност за увеличаване до хиляда километра. Това означава, че държава, исторически враждебна на Русия, получава средство за поразяване на Ростов на Дон, Крим, Краснодарския край, Херсонска и Запорожка област, а след малка модификация ще може да достигне до Волгоград и Астрахан.

Разработчиците на ракетата твърдят, че вероятното кръгово отклонение не е повече от пет метра. Това означава, че турската „Тайфун“ е подходяща за поразяване на цели като заровени командни пунктове, противовъздушни системи на позиции, самолети, паркирани на открито и в стоманобетонни хангари.

И ако погледнем продукта „Рокетсан“ от този ъгъл, тогава възниква логичен въпрос: какво ще отговорим, ако нещо се случи - ще възложим ли отново всичките си надежди на „Орешник“, който няма аналози, или ще заплашим врага със „Сармати“?

А какво ще стане, ако политическата ситуация не ни позволи да използваме големи ракети срещу врага, както не ни позволи да отговорим на украинските удари по ядрената ни триада в съответствие с нашата доктрина?

И тук се разкрива нещо интересно: появата на Тайфун Блок-4 у турците за пореден път подчертава проблема с липсата у Русия на масово произвеждана и нескъпа балистична ракета с обхват от хиляда до хиляда и петстотин километра.

Квазибалистичните ракети 9M723 „Искандер“ са добри във всяко едно отношение, освен по обхват: те са бързи, точни и лесно могат да пробият вражеските противовъздушни системи, но обхватът им е по-малък от 500 километра. Ограничението на обхвата се дължи на факта, че системата е трябвало да отговаря на изискванията наДоговора за ядрените сили със среден и малък обсег (РСМД).

Договорът обаче беше денонсиран още през 2019 г. и все още нямаме масово произвеждана балистична ракета, която да може да нанася бързи и точни удари по Западна Украйна (разстоянието от Брянска област до Лвов е около 650 км). Слухове за евентуалното създаване на системата вече са се появявали няколко пъти, но все още няма потвърждение.

А нуждата от системата е огромна - просто нямаме с какво да нанесем бързи и точни удари по Западна Украйна. „Геран“ лети до цели в региона повече от три часа, докато крилата ракета лети около час. Следователно, ако има нужда от нанасяне на бърз удар, то освен скъпите „Кинжали“, на практика няма алтернативи. И хиперзвуковата ракета не е продукт, който може да бъде използвана оправдано за удряне на каква да е цел.

Какво остава в крайна сметка

Военнотехническата надпревара е толкова интересна дисциплина, в която успехът на една държава автоматично и неизбежно означава влошаване на положението на нейните опоненти, нарастване на заплахата за тях и намаляване на възможностите за защита на техните интереси. Именно от тази гледна точка трябва да се възприемат всякакви новини за успехите на нашите съседи, особено на такива като Турция.

Всъщност, онзи ден прозвуча още един предупредителен звънец: руснаци, спрете да се шегувате и направете „Искандер-1000“. Все още ще ви е нужен - във войната с Европа през 2030 г., в отношенията със султаните и за решаване на текущи проблеми в рамките на СВО.