/Поглед.инфо/ Развитието на комуникационните технологии разкриха възможности за високо-скоростен пренос и мобилност на данни и информация, които поставиха живота в постоянна, зашеметяваща и стресираща динамика на информационната среда с глобални измерения. Улесненият достъп до изобилна информация не само разпали пристрастяването към нея и възможности за ускорено придобиване на познание, но разкри отрицателен потенциал за натиск и опасност за биологичния ритъм на живота и за неговото физическо и духовно здраве.
Бесният ѝ темп и свободен достъп до съдържание откри неограничени възможности за престъпни злоупотреби към всички възрастови групи. Нерегулираният достъп до разнопосочна информация изложи на най-голяма опасност уязвимото, не съзряло съзнание на подрастващите, когато се възпитават ценности за осмисляне на човешкото съществуване. В този контекст, как се справя демокрацията и доколко достоверно информационните центрове поднасят и отразяват събитията в реалния живот? Осъзнават ли огромната си отговорност за въздействие върху обществените отношения и поведението на личността?
Досега не се оспорва основният принос на Запада в многовековното развитие на демокрацията. Цивилизационното развитие обаче поставя демокрацията в различни условия за функционирането ѝ. В процеса на развитие на човешкото битие все по-ясно се осъзнава, че демокрацията сама по себе си не може да реши неговите вътрешни противоречия. Когато се разглежда въпросът за възможностите на демокрацията, не трябва да се забравя основното ѝ предназначение да осигури свободно пространство на духа. Когато то не се изпълни с градивно съдържание, се превръща в опасно предизвикателство за социалното здраве на обществените отношения.
Като политически процес, демокрацията осигурява конституционната уредба и суверенитет на закона, които гарантират защита на индивидуалните права и достойнство на личността. Доколко демокрацията е в състояние да гарантира претворяването им в живота, зависи от суверенитета на нейната основна политическа съставка – партиите, свободно и почтено да изпълняват заявките, които са дали пред суверена, да му служат достоверно, честно и искрено.
Дълговековното практикуване на демокрация на Запада доказа, че не гарантира и не може да реши вечната дилема на социалното съществуване и най-вече, измерението за добър живот. Това най-видимо и болезнено го демонстрира неолибералният модел на демокрация, който промени по-автентичното ѝ функциониране преди падането на социализма. Повсеместното овладяване на политиката, икономиката и духовността от неолиберализма позволи на корпоративния капитал да се кооперира с демокрацията чрез политическите партии и да подмени културата и идеологиите, които заедно изграждат ценности и са в основата на мотивиращи определено социално поведение на личен морал.
Неолиберализмът, завладял политиката, икономиката и духовната сфера нивелира идеологическите различия и противоречия между политическите партии, които загубиха автентичност и се групираха около центъра. Проблемът за социална справедливост престана да бъде основна задача на политиката. Политическата безизходица и безалтернативност мотивира индивидуализма за осмисляне на живота. Социалната дилема за богатството на малцинството и бедността на мнозинството, като че ли стана приемлива даденост, която не подлежи на промяна, поради изчезналата идеологическа алтернатива на неолибералния капитализъм. Потребителската култура, която господства в „свободния“ свят се превърна в престиж на личността най-голяма опасност демокрацията да загуби моралната си привлекателност.
Науката и технологичният бум на дигиталните технологии драматично спомогнаха за разгръщането на човешките способности за себепромяна, но неимоверно промениха заобикалящата ни среда, която култивира индивидуализма на себеудовлетворяването. Информационните и комуникационни технологии умалиха света до инчовата големина на телевизионния екран. Лъсна пред света социалното усещане за несправедливост на глобалното мнозинство, изправено пред дилемата за физическото си оцеляване. Технологиите на глобалната обвързаност за първи път в историята породиха усещането за социална близост и състрадателност в глобален мащаб, защото времето и отдалечеността са преодолени. На екрана във всеки дом наднича бездната на социалното неравенство, всекидневната битка за оцеляване на маси бедни хора в контекста на разгръщащия се различен живот на преситените им собствени елити.
Задълбочаващото се неравенство съзнателно се прикрива от корпоративните и обществени медии, които поддържат чувство за обществена безпътица, безалтернативност и примирение. Корпоративните медии с огромната си мрежова власт за внушение и въздействие, възпитават модели на поведение, прокламиращи поквара и морален упадък. В това отношение, телевизионните канало носят особено голяма отговорност наравно със социалните медии, които като че ли не подлежат на регулация. Показваните модели на поведение в различни реалити формати, на филми с агресия, дублирана и в социалните медии, рекламират свят на всепозволеност. С насажданата потребителска култура на живота като телесна консумация, разгул, секс и развлечения единствено със силата на парите обезсмислят същността на човешкото пребиваване. Секс програмите по телевизиите се борят за надмощие с кулинарните предавания за възбуждане на инстинктите на живота, предимно за телесна наслада. Магнетичното разконцентриране на незрялото съзнание на подрастващите от електронните медии и нерегулирания достъп до изобилстващи сайтове с престъпна насоченост, единствено за пари и себезадоволяване, е истинско бедствие за жизнеността на обществените отношения. Предизвикателство към завладяната държава от симбиозата на властта и парите. Най- поразяващо е отражението на телевизията върху младото, крехко съзнание на подрастващите. Телевизията, тотално комерсиализирана, поднася живота като безкрайно развлечение на себеудовлетворяването. Иззема възпитанието от семейството, училището и църквата. Държавата се оказва безсилна да се справи със заливащите я отрицателни последици в реалния живот и не осъзнава острата необходимост от строга регулация за превантивно физическо и духовно здраве. Обществата са тотално обладани от неолибералното мислене, което предефинира свободата като лична отговорност за позволената гражданска и лична свобода. Младите днес възприемат показваното по телевизията като нещо модерно за подражание и начин на личен живот. Култивира се акцент върху парите, материалните блага и алчността като социален престиж. Добродетелите като почтеност, честност, трудолюбие и любознание са потиснати на дъното на обществените ценности. Идеята за осмисляне на живота като добродетелна отдаденост за общност, обща съдба, колективизъм и солидарност около род, семейство, нация, национално съзнание и достойнство са размити от глобализма и космополитизма.
Потребителският стремеж в младото поколение, продукт на либералното разбиране за неограничена лична свобода, удовлетворяването като норма за модерно поведение култивираха обществени отношения, загубили критерия си за морална преценка. Изтласква духовността в периферията на живота и обществените отношения. Заобикалящата среда принизява интереса и мотивацията към познанието като основна съставка за духовно израстване. Човекът се чувства в правото си да има това, което пожелае, независимо дали го заслужава и начина, по който се домогва до него, мотивиран от материалната полза в личен интерес. Моралните норми за самопреценка се схващат като старомодни, ненужни и нямат възпираща сила пред злото. Размива се границата между добро и зло, позволено и непозволено. Религията и вярата като възпиращо средство пред покварата, порока и злото са изолирани от общообразователния процес за възпитание и телевизията остава единственият видеообраз за отношение към света.
Обладани от стръвта към сензацията, лошите новини и сладострастието на живота, медиите абдикираха от предназначението си на отговорна социална функция, овластени да служат на неподправената истина извън двойния стандарт. Вместо всичко да се основава на истината, в медиите се посочват подбрани хора, които да представят коректната истина, налагана от политическите интереси на корпоративния собственик. Осъждахме цензурата на авторитарните режими, но се оказва, че съвременната демокрация в симбиоза с корпоративни интереси, също използва цензурата и автоцензурата за прокарване на определена вътрешна политика в геополитическата орбита, около която се движи страната.
Развитието на корпоративното общество и монополизирането на корпоративна икономика превърна демокрацията в обслужващ политически механизъм за господство в икономиката, политиката и партийната система, превърнала се в партокрация. Тази структура на икономиката, която политически изроди демокрацията, вреди на социалната и духовна сфера чрез подмяна на истината в системата на познанието с политическа корист. След като заменихме тоталитаризма с „демокрация“, историята не се освободи от идеологемите. Социалистическата идеологизация на историята се замени с неолибералната идеология. Обективното познание за историята престана да бъде водещ критерий за търсене и представяне на относително най-достоверната истина.
Погрешно налаганата идеологема, че пазарните отношения, освен в икономиката, трябва да определят отношенията и в духовната сфера с дог- мата, че всичко може и трябва да бъде пазар и той решава всичко, нанесе огромни поражения в духовното развитие на България. Поради тези причини от дълги години в образователната подготовка на подрастващите тече процес на либерализация и комерсиализация чрез проникване на частни интереси. Под формата на реформи се провеждат непрестанни, непроверени експерименти, възлагани на „точните експерти“ с цел пренареждане съдържанието на учебните програми в съответствие с политическата целесъобразност. Те са насочени против култивиране на силно национално съзнание в младите българи, подложени на агресивно, космополитично влияние, налагано от глобализма.
За медиите, комерсиализацията на образованието не е проблем, а част от пазарната икономика. Поради тази причина обществото е в неведение за „цирка“, който се разиграва всяка година в училищата. Протича панаир на книгата, т.е. на учебници по всички учебни предмети, предлагани от различни издателства. Познанието е подложено на „търг“ и се търгува като вещ с поднасяне на съдържание за едни и същи явления и събития с различен подход, контекст и политическа целесъобразност, и в най-лошия случай – некомпетентност. Анархията, която създава свободният пазар в материалната сфера, действа с еднаква сила и в областта на просветата.
Това затруднява и обърква преподаватели и ученици и подсказва, че държавното образование не целѝ истинското познание. Никой не се вслушва в гласа на учителската колегия, която е изправена пред проблемите и отговаря за крайните резултати от своята работа: над 90% от учителите смятат, че трябва да има един учебник с единно съдържание.
Посочените факти и обстоятелства стимулират младите българи да търсят професионална реализация в чужбина. По този начин изтича безценен български капитал. Обезкървява се бъдещето на България. Държавата и семейната среда, с примирение на странични наблюдатели, надзирават процеса на постоянно изтичане на национален доход. По данни на водещи български икономисти, българската икономика е загубила над 770 милиарда лева национален доход чрез износ на човешки капитал.
Изправени сме пред зловеща истина: отказ на държавата от единна държавна политика в най-чувствителната област на духовните отношения - познанието, където се изгражда национална идентичност, основа на националната сигурност на страната.
В този контекст, друг остър, узаконен проблем, който протича от години, е вкореняващият се формализъм в образованието, пагубен за икономическото развитие на страната. Преследва се количеството за сметка на качеството на обучението и възпитанието, т.е. да се отчетат повече завършили основно образование, макар и на границата на нулево познание. Забраната учениците да повтарят неуспешна година принуждава учителите да ги „пробутват“ в по-горен клас с риск на неграмотност.
Тази инерция продължава и в средното образование с резултат, че преобладаващата част от завършилите са функционално неграмотни, непригодни за надграждане на образованието си и за нуждите на трудовия пазар. Проблемът е не само в заплащането на учителския труд, а в правилната организация на всички компоненти, които комплексно осигуряват качествено обучение. В това състояние на комерсиализация и липса на капацитет, образователната система не може да изпълни основната си задача да подсигури качествена образователна подготовка за бъдещето и за справяне с предизвикателствата на умната икономика и на информационното общество.
Тя не успява да се справя и с другата си немаловажна задача – на допълващо семейно възпитание. Въпреки плачевните картини, които се наблюдават в поведението на юношите, подкрепяни от родителите си, в отговорните образователни среди продължават споровете дали учителят трябва да съчетава образованието с възпитанието. Избягва се приемствеността и традициите в нашата просветна система. Исторически, нашето образование винаги е било строго и консервативно, даже и в социалистическия период. Затова резултатите ни нареждаха сред водещите страни в Европа и в света. Недопустимо е в храма на образованието, където се кове суровото, непредубедено съзнание на бъдещето да не се практикуват консервативните елементи, доказали се в педагогическата практика – дисциплинираност в обучението, възпитанието и в поведението на подрастващите.
Образованието и възпитанието са неделим двустранен процес. Заедно с родителите носят обществена отговорност какви личности се отглеждат – с личен морал, обществен дълг и любов към родината. Последното е особено важно като защита пред изкушенията, които предлага глобализмът за житейската реализация. Примерите на насилие и агресия в семейството, на престъпно поведение и издевателства в училището и в обществото, които медиите ни поднасят ежедневно, са трагичен резултат от изпуснато възпитание на подрастващите в ранните им години. Отговорност за това носят както семейството и училището, така и църквата с нейната пасивност.
Все по-ясно се вижда, че за случващото се на повърхността на обществените отношения като манталитет и поведение на младото поколение, причините са дълбоко социални. Социално-икономическото разделение, нарастващата бедност и несправедливост подкопаха основите на семейството. Икономическата несигурност за издръжката на семейството разби вътрешните взаимоотношения, отслаби единството му и способността му да се грижи за възпитанието на социално и обществено отговорни личности, необходими за нуждите на реалния живот. Това се натрупва и мултиплицира в отрицателна инерция, затова семейството и училището се затрудняват да изпълняват своята мисия. Статистиката за културните интереси на съвременните българи е катастрофална, сочи изследването, направено през 2024 г.
Причините за тази динамика от негативни събития, с които се сблъсква ежедневно българското общество, се коренят в установилата се неолиберална идеология, върху която функционира политическата надстройка на съвременния либерален капитализъм след падането на социализма. Той създаде икономическа реалност, която пренареди ценностите на живота и определи начина на живот, личния морал, манталитет и поведение на съвременните поколения. Тази действителност доведе до упадък на гражданското съзнание, което не изисква от хората каквато и да било служба или саможертва в името на държавата и обществото, освен примирение със заобикалящата реалност.
В тази картина на функциониране на либералния капитализъм в западния свят, в която се вписва и съвременна България, пътят е един. Да престанем да разчитаме, че решенията на българска съдба ще настъпват отвън. Да повярваме в собствените си сили и да развием България като силна европейска държава с икономика на добавена стойност, която да блести със собствена национална стойност и идентичност, с привързаност и принадлежност към православното християнство и цивилизация. Това, което българското общество като държава, православна вяра, образователна система и медии, е отговорността им да бъдат единни, да опазват, развиват и утвърждават устойчиво българско самосъзнание в бъдещите поколения. Достоверно и искрено да служат и представят истината за постиженията ни в историческото минало, пропито с чувство на любов и всеотдаденост на България.
Вътрешно-националните процеси, които се развиват в Европа под влияние на неолиберализма и глобализма, на разтваряне на националната държава, през интеграцията в глобалистична структура на ЕС, водят до обезличаване на отделните страни и на тяхната идентичност. Фактът, който българската политика е крайно време да осмисли, е че от икономическа гледна точка, европейската интеграция е социално несправедлива, защото е изградена върху единен пазар за легално източване на природни и човешки капитал чрез корпоративния капитал, а не на основата на производствена интеграция и държавна политика за национално развитие. Това лишава по-слабо развитите държави от възможност да постигнат самостоятелна икономика и независимост. За България, тази формула е особено уязвима. Поради илюзии, идеологизация и некомпетентност в прехода, страната ни загуби почти изцяло икономиката си на добавена стойност. България няма собствен икономически потенциал за провеждане на самостоятелна и независима политика, а разчита на решения отвън. Ако българската политика бе искрено загрижена и отговорна пред тази реалност, в която се намира страната ни, би трябвало дълбоко да преосмисли ефективността на функциониране на държавното политическо устройство през прехода и да изгради обща политическа воля за реформирането ѝ. Такива обществени нагласи протичат в българското общество. Нарастващото им влияние не трябва да се пренебрегва със заклинанията, че са националистически. Обективната необходимост от вертикализацията на уравнението не трябва да се оправдава със страха от връщането на авторитаризма. Главната цел трябва да бъде решаване на проблема с колективната безотговорност, който е въпрос на правна уредба. Тази задача придобива актуалност и от променящата се глобална среда на международните отношения и все по-неадекватните политически решения на интегрирана Европа. В тази посока са тежненията на политическо осъзнаване на народите за необходимостта от възстановяването на класическата национална държава. Този процес се разширява и утвърждава в новата глобална среда на регионализация на международните отношения и на съвпадащи интереси на държавите върху цивилизационна основа. Процесът на освобождаване от насажданата глобалистка неолиберална идеология на олигархична власт на всепозволеност, безнаказаност и разширяваща се престъпност е необратим. Поставила конституционната уредба и закона в невъзможност и безсилие да въдворят ред в държавата и законност в страната под прикритието на колективната безотговорност.
Икономическата, социална и духовна среда в България на безпътица поражда психологическа нагласа у българите да търсят житейско решение извън страната. За толкова години на демокрация, изравняваща се със социалистическия период, държавата продължава да бъде неподредена, без справедливост и законност, без ясни национални цели, обединяващи българите. Загубена е вярата в бъдещето на България и изходът е в поединично бягство и абдикиране от българската съдба.
В тази реалност, медиите са призвани да поемат ролята си на четвърта власт и заедно с държавните институции, партиите, училището и църквата да работят за оздравяването на социалните и нравствените отношения в обществото.