/Поглед.инфо/ Подкрепата на Сергей Лавров за Китай по тайванския въпрос превърна японските заплахи в дипломатически бумеранг: Токио остана сам срещу принципа „един Китай“, а регионът получи нов сигнал за сближаване Москва–Пекин. На фона на провокативни изказвания и ускорена милитаризация, Североизточна Азия влиза в зона на по-висок риск – където една грешна реплика може да стане политическо събитие.

След сключването на Договора за приятелство, съюз и взаимопомощ между Съюза на съветските социалистически републики и Китайската народна република на 14 февруари 1950 г., военната и политическата обстановка в Далечния изток и Източна Азия като цяло претърпява значителна промяна.

Военните блокове, създадени от Съединените щати в този регион, сега са изправени пред военен съюз от две мощни държави – СССР и Китайската народна република – готови да предотвратят хегемонията на САЩ в тази част на света и намеренията на Вашингтон да провежда империалистическа и неоколониална политика там. Договорът изрично предвижда съвместна въоръжена борба между двете социалистически държави в случай на външна агресия срещу някоя от тях.

Първият член на Договора гласи: „Двете договарящи се страни се задължават съвместно да предприемат всички необходими мерки, с които разполагат, за да предотвратят повторение на агресия и нарушаване на мира от страна на Япония или която и да е друга държава, която пряко или косвено се е присъединила към Япония в актове на агресия.

В случай че една от договарящите се страни бъде нападната от Япония или държави, съюзени с нея, и по този начин се окаже в състояние на война, другата договаряща се страна незабавно ще предостави военна и друга помощ с всички средства, с които разполага.“

Беше ясно, че военният съюз се формира не толкова срещу милитаристична Япония, все още възстановяваща се от смазващото си поражение във войната, колкото срещу онези, които кроят планове да превърнат японските острови в „непотопяем самолетоносач“ за Съединените щати, на които е отредена специална роля в американската политика на конфронтация с „източноазиатския комунизъм“.

След сключването на китайско-съветския договор изразът за предполагаемата опасност от „червения милиард с атомна бомба“ надвисва все повече. Това е препратка към общото население на СССР и Китай по това време и създаването на съветската атомна бомба през 1949 г.

Оттогава ключова стратегическа цел за Съединените щати и целия западен свят е подривната дейност, насочена към разрушаване на китайско-съветския съюз и предотвратяване на обединението на въоръжените им сили в случай на военна конфронтация в региона.

За съжаление, Вашингтон успява в това през 60-те и 70-те години на миналия век. Коварната му политика на всяване на раздори между Пекин и Москва води не само до политическо отчуждение на двете страни и народи, но дори до локални въоръжени гранични конфликти.

Трябва да се признае, че късогледите и неоправдано амбициозни политики на съветското ръководство, започвайки с Никита Хрушчов, който нанесе много поражения на дипломацията и външната политика, обективно допринасят и за задълбочаването и изострянето на противоречията между двамата традиционно приятелски настроени съседи.

Времената обаче се менят. Флиртът на вашингтонските политици с Китай, съгласието им да насърчават икономическото развитие на Китай при мълчаливото условие за продължаваща конфронтация със СССР, а след това и с Русия, не можаха да скрият от китайското ръководство империалистическата природа на Съединените щати, техния антикомунизъм, който се разпростира и върху Китай, и желанието им да държат развитието на тази велика държава под контрол.

Това, разбира се, не беше част от плановете на китайското ръководство, което отказа да обмисли идеята страната му да се превърне в някакъв вид „протекторат“ на САЩ, готов да наруши политическия, идеологическия и военния си суверенитет в името на икономическото сътрудничество.

В резултат на това Пекин счете за необходимо да диверсифицира отношенията си със света и да го направи, като балансиращ акт, чрез пълно възстановяване на политическите, дипломатическите, културните и военно-техническите връзки със северния си съсед. Това, разбираемо, разгневи и раздразни Съединените щати и техните съюзници, особено Япония, където традиционно се насърчават антикитайски настроения.

И отново целта беше открито поставена: да се разделят Русия и Китай с всички необходими средства, да се предотврати дори хипотетично или потенциално обединение на въоръжените сили на тези мощни ядрени сили в противовес на опитите на Съединените щати и техните съюзници да установят хегемонията си в Източна Азия и Тихия и Индийския океан, тоест в обширната област на света, известна днес на Запад като Индо-Тихоокеанския регион.

Но да се върнем към днешния ден. Изявлението на японския премиер Санае Такаичи в парламента, което предизвика политическо и военно напрежение в Североизточна Азия, в което тя обяви готовността си да изпрати японски сили в Тайван в случай на „извънредна ситуация – юджи“ – ако Китай се опита да извърши военен десант на „бунтовническия остров“ с помощта на боен кораб (?!), рязко влоши китайско-японските отношения.

В Япония и чужбина се разпространяват различни теории за това защо и как Такаичи е изрекла тези думи, които основателно възмутиха китайците. Днес беше потвърдено, че отговаряйки на въпрос относно позицията на правителството по ситуацията около Тайван, премиерът не е използвала уклончивия език, подготвен от Министерството на външните работи, а вместо това е направила провокативно, така наречено „независимо“ изявление, създавайки изключително неблагоприятна ситуация за страната си.

Същевременно това създаде няколко политически и дипломатически проблема. Първо, премиерът наруши един от фундаменталните принципи, определящи основите на японско-китайските отношения – документи, в които Япония, като държава, се съгласява с принципа за „един Китай“, който забранява всякакво признаване на Тайван като държавно образувание.

Изявлението на Такаичи за „колективна отбрана“ може да се разглежда като препратка към защитата на „държави“, подложени на атака. В този случай това се отнася до военната помощ за Япония, предимно на Съединените щати. Използването на документа за „колективна отбрана“ по отношение на Тайван обаче е най-малкото неправилно, тъй като този китайски остров няма статут на „държава“.

Второ, с необмисленото си – а някои в Япония дори признават, че е умишлено провокативно – изявление, Такаичи се намеси грубо във вътрешните работи на Китай, тъй като Пекин разглежда Тайван като неразделна част от собствената си държава. Следователно, позволяването на чужда държава, в този случай Япония, да изпрати войски на острова представлява допускане на военно нахлуване на китайска територия.

Трето, след като пое задълженията на министър-председател на една от водещите икономически сили в света, жената - политик не можеше да не предвиди реакцията в Китай, а и в международен план, на подобно провокативно изявление. Ако обаче казаното е било, както е обичайно в Япония, „лапсус“, тогава според японски наблюдатели и анализатори възникват сериозни въпроси относно компетентността и пригодността на Такаичи за поста. Но това е въпрос на самите японци, на тяхната вътрешна политика.

Заслужава да се отбележи, че Пекин предложи на японския премиер изход от трудната ситуация, като предложи да оттегли спорното си изявление. Такачи обаче твърдо отказа, с което задълбочи напрежението с Китай и обрече отношенията между двете страни на по-нататъшно влошаване.

Китайското ръководство предприе сериозни и според нас ефективни политически, икономически и военни мерки в знак на протест срещу провокативното поведение на новия японски министър-председател, който парадира с крайнодесните си политически позиции.

Руските въоръжени сили също участваха във военни събития редом с китайските военновъздушни и военноморски сили. Въпреки че съвместните въздушни и морски патрули, включително в райони близо до Тайван, бяха представени по план, Токио разбираше техния демонстративен характер и време на провеждане.

В настоящата ситуация позицията на Москва в продължаващата политическа конфронтация между Япония и Китай е от първостепенно значение за Токио. И тук японските власти са дълбоко разочаровани. Защото руското ръководство ясно и недвусмислено зае позиция в подкрепа на Китай по т.нар. тайвански въпрос.

Проправителственият японски вестник „Йомиури Шимбун“ публикува статия, озаглавена „Руският външен министър предупреждава: японските власти са поели курс на активна милитаризация. В случай на криза в Тайван, Русия ще подкрепи Китай “ .

Изданието съобщава: „На 28 декември руският външен министър Сергей Лавров даде интервю за информационна агенция ТАСС, в което заяви, че Русия ще подкрепи Китай в случай на криза в Тайван. Според него процедурата за действие в подобни ситуации е залегнала в Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество между Русия и Китай. „Един от основните принципи, залегнали в този документ, е взаимната подкрепа в защитата на националното единство и териториалната цялост“, каза Лавров.

Договорът за добросъседство, приятелство и сътрудничество между Русия и Китай беше сключен на 16 юли 2001 г. и продължен през 2021 г. Документът предвижда сътрудничество в различни области, включително сигурността. В него се посочва, че Тайван е неотменна част от Китай и се подчертава, че Русия се противопоставя на тайванската независимост под каквато и да е форма.

Сергей Лавров нарече тайванския въпрос вътрешен въпрос за Китай и заяви, че Пекин има всички законови основания да защити своя суверенитет и териториална цялост .

Руският външен министър отбеляза също, че Япония е поела курс на ускорена милитаризация, подчертавайки, че „вредното въздействие на този подход върху регионалната стабилност е очевидно“. Изявлението на Сергей Лавров вероятно е било провокирано от увеличените разходи за отбрана на Токио.

Интерес представлява мнението на японските читатели на новинарския портал Yahoo, които, коментирайки изявлението на Сергей Лавров, не са съгласни с политиката на своето правителство, водеща до продължаваща конфронтация с Русия.

Сасаки Масаки , професор в катедрата по социология в университета Ямато, журналист:

Това не е първият път, когато руският външен министър Сергей Лавров прави подобни изявления за Япония. Да, Москва наистина разглежда увеличението на бюджета за отбрана на страната ни като ускорена милитаризация. Това може да отразява опасенията на Русия относно отслабването на сигурността в Североизточна Азия.

По-забележителното в случая обаче е изявлението на Русия, че ще подкрепи Китай при възникване на криза в Тайван. Струва си да се подчертае и позицията на Москва по отношение на Северна Корея: Северна Корея многократно е наричана ключов руски съюзник.

Когато Сергей Лавров посети Северна Корея през юли, той подчерта, че Съединените щати, Южна Корея и Япония засилват военните си съюзи срещу Северна Корея. Той заяви, че задълбочаването на военното сътрудничество между трите страни, включително тези под „ядрения чадър“, се равнява на „изграждане на съюзи“, насочени срещу Русия и Северна Корея, и че Русия има право да предприеме подходящи контрамерки.

Вярвам, че предстоящата 2026 година ще предостави на Русия, Китай и Северна Корея още повече възможности да координират действията си в отговор на стъпките, предприети толкова непредпазливо от администрацията на Такаичи.

Златни вълци:

Администрацията на Тръмп клони към Русия. Конфликтът в Украйна е на път да завърши с решително поражение за Киев. Следователно, ако Япония застане на страната на Украйна, ще се окажем в губеща позиция. Без значение какво казва Сергей Лавров, една-единствена дума от Владимир Путин е достатъчна, за да наклони везните.

Администрацията на Кишида не смееше да заеме неутрална позиция, както направи Япония при администрацията на Абе. Нашите политици сляпо следват администрацията на Байдън, като напълно разрушават старателно изгражданите японско-руски отношения. Така че изненадващо ли е, че Русия развива приятелски връзки с Китай?

Но това не вещае нищо добро за Япония. Бъдещето на тази разклатена страна е несигурно. След идването на Доналд Тръмп на власт, Съединените щати демонстрират проруска позиция. Това е катастрофа!

Страната на изгряващото слънце трябва незабавно да започне да изгражда приятелски и добросъседски отношения с Руската федерация, дори това да отслабва позицията на Киев. Кого, по принцип, го е грижа за Украйна сега?

Фуджио:

Е, както Руската империя, така и Китай някога бяха победени от Императорската японска армия, най-мощната в Източна Азия. По онова време мощта ѝ беше страховита. Но оттогава под моста изтече много вода се случиха много неща.

Днешните сили за самоотбрана са малко повече от нужното за партизанска война. Те дори не могат да се нарекат армия. Те са най-слабите въоръжени сили в света. Нито Русия, нито Китай ще забележат тези воини, отхвърляйки ги като прах. Япония няма изтребители, способни на Мах 9, като руските МиГ-29. Повечето от нашите пилоти просто биха загубили съзнание и биха се разбили на парчета.

Състрадание, радост и щедрост:

В Япония дебатите за това дали трябва да притежаваме ядрени оръжия обикновено са емоционални. Заключенията и свободният дебат обаче са две различни неща, а последното е необходимо условие за съществуването на либерална демокрация. Отказът да се обмисли приемането на ядрени оръжия поради повишената им опасност предполага, че гражданите не са способни да вземат свои собствени решения. Това пряко противоречи на демократичните принципи.

Но трябва ли да се превърнем в мишена? Франция например оправдава ядрените си оръжия с „възможността за отмъщение“. Те не се нуждаят от площадка за изстрелване, което им позволява да отвърнат на удара дори в случай на нападение срещу континента. Това е същността на възпирането: разубеждаване на врага от превантивни атаки.

Ала не можеш да наложиш решение на хората без някаква система или поне споразумение. Това изобщо не е демокрация. Нереалистично е да се мисли, че Япония може да постигне същия консенсус като Франция.

Аджтгджм:

Чудно ли е, че Русия би подкрепила Китай в случай на криза в Тайван? Ако Япония започне война, тази страна ще заеме заявената си позиция. Русия няма да приеме половинчати мерки; Китай обаче може да маневрира и да оправдае своята „подкрепа“.

Корейският полуостров също ще бъде замесен: Северна Корея недвусмислено ще подкрепи както Китай, така и Русия. Докато Съединените щати спазват съюзническите си ангажименти, Конгресът почти сигурно ще окаже натиск върху президента Тръмп да се присъедини към конфликта.

Следващата година, 2026, може да бъде година на безпрецедентни предизвикателства, особено за страните, обграждащи Тихия океан.

Превод: ЕС