/Поглед.инфо/ Фактически Южнокитайско море е вратата на Китай за износ към Африка, Европа и други пазари, но за да може врагът на Пекин (който се надява и да го завладее), а именно Америка, да му навреди максимално, както и да използва Обединените нации в тази агресия, Вашингтон и съюзниците му превърнаха този ключов търговски морски път като просто зона за добив на петрол, газ, минерали и риболов.

Агресията на американското правителство и опитът да се задуши китайската международна търговия се игнорира от ООН, което въпреки собствените си закони и правила, пречи на китайската нация да упражнява правото си на експлоатация на природните ресурси в и под дадения воден път.

Международният закон, който се прилага в този случай е Конвенцията за закона на морето на ООН от 1982-ра. Това споразумение е ратифицирано или поне подписано от всички държави, с изключение на Съединените щати, чийто отказ да подпишат блокираше Конвенцията в продължение на 12 години.

После най-накрая, когато Гвиана стана 60-тата държава, подписала конвенцията през 1993-та, САЩ все пак пристъпиха към формалното присъединяване към нея на 29 юли 1994 г.

Това обаче, се случи само след като член 9 от конвенцията, който гласи, че "се оторизират изследванията на морското дъно, добивът, събирането и разпределянето на печалбите от сондажите", по това време беше модифицирана, за да задоволи компанията Exxon и други американски газови и петролни корпорации.

Така президентът Бил Клинтън подписа от името на САЩ, но въпреки това не ратифицира конвенцията.

Сега САЩ са единствената държава, която не я е ратифицирала на фона на 179 страни-членки на ООН, които са били призовани да я подпишат и ратифицират. Впрочем, някои от тези държави нямат морски излаз дори.

И така, иронично, но единствената държава в света, която не е ратифицирала конвенцията - САЩ, заплашва военно един от членовете на пакта за предполагаемо нарушение на същото споразумение чрез употребата на жизнено важния за Китай морски път, който е още по-важен и заради потенциалните ресурси, които има там.

Още повече, че дълго време Китай искаше да ограничи корабопотока през Южнокитайско море, като създаде китайския еквивалент на Панамския канал, но в Тайланд, който пък Америка завладя чрез преврата от 1948-ма. Между другото, това е първият преврат на ЦРУ.

Ако се построи, Тайландският канал значително ще ограничи цената на внос на петрол от Иран и Арабия за Китай, както и разходите за износ на стоки за Индия, Европа и Африка.

Следователно, американският режим е готов да плати каквато и да е цена, за да подкупи тайландските лидери, за да продължат да отказват офертата за канала.

Но дали няма най-сетне Китай да надцака Америка? Има голяма мъгла на войната в Тайланд относно това дали да се участва в китайското предлоежние.

И така, САЩ блокират Китай чрез морската конвенция, както и чрез потенциалния метод, който китайците искат да използват за да ограничат зависимостта си от употребата на Южнокитайско море.

Това е много добър пример относно как империалистическото американско правителство, което е безпрецедентно агресивно към Обединените нации, все пак използва ООН и все още получава преференциално отношение от организацията. Реално САЩ използват ООН като инструмент за налагането на собствените си имперски цели за завладяването на още територия и създаването на още васали, пардон "съюзници".

ООН са изключително горди с постижението си, че най-накрая са превърнали морската конвенция в международен закон. Както каза генералният секретар организацията за морската конвенция:

"Може би най-важният легален инструмент на този век".

Нищо от това не може да бъде разбрано извън контекста на международното право само по себе си, което е корумпирано до трагична степен, в резултат на следната история:

Въпреки, че ООН е създадено и кръстено от американския президент Франклин Делано Рузвелт, той почива малко преди то да започне работа, а наследникът му Хари Трумън го променя като модифицира плана на предшественика си, за да може постепенно, ООН да пропадне и вместо това американското правителство да излезе на преден план като глобална власт над всички правителства.

Едно американско правителство, което се превръща в глобална диктатура над нациите, вместо реалното съществуване на ООН като глобална демократична република на държавите, както я е искал Рузвелт с цел организацията да ръководи международните отношения по такъв начин, че да се избегне Трета световна война.

И така, сега живеем в поствоенния свят на Труман, а не в този на Рузвелт.

След Втората световна война (в която САЩ и Англия бяха съюзници със СССР срещу фашистките сили, които нахлуха в ред държави), Америка започна една серия от преврати и инвазии, сваляйки и подменяйки правителства, които дори не представляваха заплаха за американската национална сигурност.

Светът започна да свиква все повече с факта, че американските военни и ЦРУ всъщност са, новата световна военна сила за инвазии, която подмени Нацистка Германия, Фашистка Италия и Имперска Япония в капацитета им на международни диктатори.

А това е нещо, което Рузвелт планираше да възпрепятства и да не позволи на нито една нация да се превърне в такава диктаторска сила.

Първите четири американски преврата бяха срещу Тайланд през 1948, Сирия 1949, Иран 1953 и Гватемала 1954 година. Във всеки американски преврат един умерен лидер биваше подменян с брутален фашистки режим, смазващ демокрацията.

Следвоенната Америка по този начин се появи като седяща над международното право и това продължава от края на Втората световна война през 1945-та година досега.

Реално американското правителство се е превърнало на международно ниво в световно правителство чрез силата на оръжието. Другите държави са обекти на международното право, но не и САЩ.

Америка излезе на преден план като интернационална империя, която превзема и доминира все повече и повече държави, докато стигнем до днешния момент, когато открито иска подчинение от всички страни и дори заплашва правителството на Ирак, че ако Багдад се опита да изгони американските окупационни сили, САЩ ще го унищожат перманентно.

Американският имперски фашизъм е станал толкова смел и нагъл, че медиите дори не го отразяват.

Ако сложим идеологическата рамка от Втората световна война в днешно време, то САЩ и съюзниците им все повече се вписват в Оста, но този път вместо Германия и съюзниците й като империалистите-фашисти, Америка е приела ролята.

Първоначално започва тази роля като я "обосновава и оправдава" уж като идеологическо състезание между демокрацията и комунизма (което от американска страна е просто извинение, а не автентично обяснение).

По-късно това става все поввече и без идеологическо извинение, като се обяснява просто с предполагаемото "превъзходство" на Америка. Пример за такова нещо е изказването на президента Барак Обама, когато той каза:

"Съединените щати са и си остават незаменимата нация".

Това фактически значи, че всяка друга нация е "заменима", а само Америка не е. Сега това се свързва с Америка по същия начин, по който фразата "Deutschland uber alles'' с Третия Райх на Хитлер.

Най-после ръкавиците са свалени от днешния американски имперски режим. САЩ дори имат най-големия процент от населението в затворите и по-високо ниво на арести и затваряне от всяка друга страна в света. Това е много подходящо за най-тоталитарната държава на света.

И така, диктатурата не е просто интернационална, тя е вече транснационална, дори в самите Съединени щати. И в общи линии контролира медиите на страната. Това е една двупартийна диктатура.

Когато американският президент Франклин Делано Рузвелт умира, Втората световна война е към края си, а неговата мечта е, че Америка и съюзниците й във войната ще създадат демократично наднационално правителство, което да се контролира от всички държави, а Обединените нации ще имат военна сила, която да прилага международните закони, които ще се изработват демократично в ООН чрез Съвета за сигурност и Генералната асамблея.

Но днес вместо това, САЩ и съюзниците им са свободни да нахлуват навсякъде, където си поискат и за разлика от това, което става с фашистките вождове през ВСВ, те могат да си го позволят и дори Международният съд и Международният криминален съд не им казват нищо. Те седят над международното право - ситуация, каквато Рузвелт искаше да няма никога повече на света!

Така например, един от съюзниците на Америка, който има пълен имунитет за международното право е Израел. На 3 септември "Южен фронт" публикуваха статия озаглавена "Израелски сили изстреляха ракети по Сирия" и написаха следното:

"Израелските ВВС проведоха втори етап на ракетни удари в Сирия за по-малко от седмица.

Късно на 2-ри септември израелски военни самолети изстреляха ракетите по летище Т4 в провинция Хомс. Според сирийските държавни медии, ударите са извършени от посоката на контролирания от САЩ ал-Танф на сирийско-иракската граница. Сирийски про-правителствени източници твърдят, че голяма част от ракетите са прихванати....

Най-скорошните израелски удари по Сирия се случиха на 31 август в покрайнините на Дамаск, в провинция Даара."

Сирия не е нахлула в Израел, но той най-редовно навлиза в нея и от отдавна го прави. И все пак израелският лидер Бенямин Нетаняху не е изправен пред международния съд, като лидерите на Германия и Япония след Втората световна война.

Впрочем, процесът в Нюрнберг и подобните в Япония са само "правото на победителите" срещу някои от германските и японски лидери, но по това време Съюзниците твърдят, че това ще даде началото на международната справедливост и ще наложи международното право, въпреки, че такива процеси има само срещу Германия и Япония, а не й срещу Италия, която на 8 септември подписва примирие.

Тези процеси са водени срещу "агресивната война" - обвинението е, че империалистите фашисти нахлуват в страни, които не са ги нападали. А това е точно същото , което САЩ и съюзниците им непрекъснато правят след Втората световна война.

САЩ и съюзниците им днес са империалистите фашисти, а ООН нищо не може да им каже. ООН не може да направи нищо на лидерите на Америка и съюзниците й, въпреки, че правят това, което са правили лидерите на Германия и Япония през ВСВ.

Днес духът на Хитлер и Хирохито отново управлява в самопровъзгласили се за "демократични" страни, чиито владетели управляват с много по-мека реторика, която всъщност е двуличие и лицемерие.

ООН е мъртва, защото беше създадена от Хари Трумън, а не Рузвелт.

В резултат на това, нека да разгледаме случая с Китай в по-голяма дълбочина.

Китай е комунистическа държава, но комунизмът му се е променил драстичноот времето на Мао Дзедун, който го основава. Днес марксизмът му е неразпознаваем и отдавна вече не е "диктатура на пролетариата", а еднопартийна власт на Партия, в която всеки, независимо от коя класа е, е поканен да членува, и която мнозинството китайци смятат, че е демокрация.

Впрочем, повече китайци считат правителството си за демокрация, отколкото американци своето.

Китайците не смятат броя на политическите партии за индикация дали една нация е демокрация или диктатура. И те са прави. Всъщност, бащите-основатели на Америка са се опитвали да създадат нация, която въобще няма никакви партии.

Рузвелт също е правил ясна разлика между национална и интернационална демокрация. Той е вярвал, че международните отношения трябва да бъдат една интернационална демокрация на независими нации, които работят заедно на принципа на сътрудничеството, а не принудата.

Според него, международните закони трябва да управляват това нещо, а те самите да идват и да се прилагат от Обединените нации.

Обратното, националната демокрация е трябвало да бъде изборът, който само хората в дадена нация имат право да правят, и към когото ООН няма релевантност или контрол.

"Човешките права" са индивидуални права и вътрешен въпрос на всяка нация, докато правата на държавите са много по-различни и се разглеждат ексклузивно от ООН, както го е планирал Рузвелт.

Ето така той е планирал следвоенния свят, в който няма да има Трета световна война.

За сравнение, днес американският режим твърди, че има правото да диктува кои страни ще контролират международните водни маршрути. Това е очевидно намеса в сферата на дейност на ООН. Съответно, ООН-то на Трумън няма контрол над въпроса, въпреки, че приема празни закони, които загърбва.

Днешните закони на ООН игнорират една ключова позиция, главен геостратегически принцип, а именно Вестфалския, на когото Рузвелт и Йосиф Сталин се съгласяват, и срещу когото застава Чърчил.

Това е възгледът, че всяка велика сила трябва да има право да се меси във вътрешните дела на чужда нация, само ако тя е на нейните граници или поне близо. Това именно е Вестфалската система, но подобрена, за да бъде антиимпералистическа, тъй като и Рузвелт и СТалин вярват, че двете световни войни са резултат от империализма.

И двамата лидери отхвърлят империализма, но приемат идеята, че съществува ясно разграничение между великите и малки държави, поради което покрайнините на една голяма страна трябва да са нации съюзни с нея или поне да не са агресивни към нея, а неутрални и несъюзени с друга голяма сила.

С други думи, и двамата отхвърлят искането на Чърчил империите да продължат да съществуват, което ще продължи влиянието на една велика сила далеч отвъд "квартала й".

Чърчил разбира се, иска да продължи Британската империя. Трумън приема възгледа на Чърчил и отхвърля този на Сталин и Рузвелт. Съответно Трумън и Чърчил се съгласяват да създадат една всеобхватна Американско-британска империя.

Все пак, поне номинално Вестфалският принцип е част от Хартата на ООН, заради Рузвелт най-вече. Така например, членове 1, 2 и 7 се игнорират от самото начало, а ООН е формирана така, че да прикрива Хартата от обществото. Многото минуси на Хартата, като неуспеха й да включи клауза за процеса, по който тя може да бъде променяна, също са скрити от хората и не се дискутират. Съответно САЩ и Великобритания са успели да постигнат своето - системата за глобална диктатура е родена.

В резултат на това, геостратегическите въпроси са забранени от американския режим като обекти на международното право. И въпреки, че международното право позволява една вяла формулировка за "агресивна война", само защото САЩ на Рузвелт вече са изградили системата, за да преследват и осъдят германските и японски лидери. По-късно концепцията на "агресия" става размита в международното право, вместо да се дефинира, поради което агресията напълно липсва като тема в него, такова каквото то съществува сега.

Ето по този начин, въпросът на Южнокитайско море може да се третира като нещо повече от въпрос на права върху природни ресурси.

Възможността на Китай да изнася продуктите си на запад през Южнокитайско море е ключова за икономиката му. Именно поради което, имперският фашистки реим и съюзниците му се опитват да ограничат капацитета на Китай. .

И това става, защото визията на Трумън, а не тази на Рузвелт доминира следвоенния свят. Съществуващото международно право има липси на ясни дефиниции, които САЩ и съюзниците им използват, за да задушат китайския износ.

Статията на Катрин Мортън от 20 юли, 2016 озаглавена "Китайските амбиции в Южнокитайско море" в журнала Международни дела, твърди, че китайската амбиция е инспирирана от хилядолетната търговска политика на Китай и традицията на морска нация, чиято икономика се базира на търговията.

Това не е империалистическо, а вместо това се фокусира на международното право, което всяка нация трябва да има. Мортън твърди, че китайската цел не е някакъв велик план за военноморска хегемония, като тези на американския режим, Англия, Холандия, Испания, Португалия, Франция, Италия, Германия или Япония преди това.

Не става въпрос за имперска власт над страни, които не са в "квартала" на Китай. Не е завоевание, а самозащита.

Америка и съюзниците й правят превратите, инвазиите и международните икономически санкции и блокади, а не Китай.

Горе-долу това е аргументът на Мортън. Тя твърди, че "вниманието на Китай е фокусирано върху демонстрирането на политическа решителност за защита на китайската морска периферия."

"Все пак доказателствата сочат, че китайското ръководство е решено да доминира Южнокитайско море за по-широката цел да създаде синоцинтричен морски ред в Източна Азия, са трудни за намиране", казва тя.

Въпреки това, американският режим твърди, че Китай, а не Америка, е империалистическата сила. Американският режим, както винаги твърди, че има международното право да налага волята си в международните отношения навсякъде по планетата.

Понякога днешните международни закони са в полза на изхода, който американският режим иска. Съответно имаме и въпроса с Южнокитайско море, където морската конвенция на ООН решава, чеединственият релевантен въпрос е коя нация е най-близо до даден морски път и има право да го експлоатира.

Международните закони на днешното ООН игнорират геостратегическите въпроси, така както Сталин и Рузвелт са искали да ги включат, но Чърчил и Трумън са искали международни закони, които игнорират въпроси като това как Англия и Америка заедно преследват световна доминация.

Тъй като решението на морската конвенция от 2016-та е срещу исканията на Китай и игнорира притесненията на една велика сила за самозащитата й, Америка под агресивната власт на Доналд Тръмп наскоро обяви, че ще приложи решението на ООН.

На 1-ви септември Ройтерс излезе със статия "Специален доклад: Последното решение на Пентагона срещу китайската нарастваща мощ - бомбардировачи от Студената война", в която написа:

"На 21 юли, два американски бомбардировача Б-1Б излетяха от Гуам в западна посока над Тихия океан към оспорваното Южнокитайско море. Самолетите преминаха на ниска височина над самолетоносача Роналд Рейгън и ескорта му, който беше на учения в близкото Филипинско море, според снимки пуснати от американската армия.

Операцията е част от все по-силния опит на администрацията на Тръмп да предизвика управляващата Комунистическа партия на Китай и териториалните й претенции в един от най-важните морски пътища.

Докато ключови представители на администрацията на Тръмп започнаха дипломатически и реторически атаки срещу Пекин, американският Департамент на отбраната се обръща към военната мощ на тежковъоръжените си и далекобойни бомбардировачи, търсейки начин да контрира опита на Пекин да владее моретата покрай китайския бряг.

Американската армия също планира да разпростре силите си в първата островна верига и други аванпостове в западната част на Тихия океан. Тя планира серия от ключови учения тази година и другата, в които войници ще бъдат пратени на островите в региона".

Американският режим използва като извинение, подкрепата си за териториалните претенции на това, което нарича "съюзници" срещу Китай като Виетнам.

Междувременно, режимът прилага и дипломация и други средства, за да насърчи "съюзниците" да са безкомпромисни в исканията си. Виетнам бързо отговори на подкрепата на Америка чрез заплахи срещу Китай.

Това, което е заложено тук са подводните петролно-газови и изследователски права на редица нации и корпорации. Ако Китай наистина не налага интересите на корпорациите си над тези за самозащита на китайската нация, тогава ще трябва да жертва първите за последните и ще отстъпи пред правата на други нации да добиват ресурси и ще се споразумее с американските "съюзници" в региона да подкрепят китайските права за корабоплаване покрай тези води.

Ако американският режим продължи с военните фортификации около Китай, тогава Пекин може, в съзвучие със споразумението, което ще е сключил с Виетнам и другите съседи, да получи подкрепата на държавите в региона що се отнася до самозащита, както и исканията им за изтегляне на американските сили от тази зона.

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели